Владимир Зарев: Затъваме в своето оцеляване
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Интервю на Женя Андреева, " Епицентър ", с писателя новелист Владимир Зарев
- Г-н Зарев, повече от половин година светът се учи да живее под знака на неразбираемия ковид. Страх, неустановеност в сегашното, неизясненост за бъдещето. Как се отразява, съгласно Вас като публицист, всичко това на елементарната ни човешка душeвност?
- Това, което сполетя човечеството, в действителност всеки от нас, с поголовното развитите на тази пандемия, е насилието, непрекъснатото, невидимо и за това възходящо принуждение. На първо място бих сложил насилието на страха, страха, че болестта може да ни засегне персонално, да ни покоси, да посегне на нас или на нашите близки. По-сетне бих сложил насилието на неизвестността. Ковид вирусът се оказа непредсказуем, неовладяем и ненапълно нелечим. Той може да ни изненада във всеки момент, да ни нападне най-неочаквано и да промени вечно живота ни. На трето място бих сложил насилието на отнетата ни персонална независимост. Винаги съм твърдял, че свободата е форма на разграничение, че колкото по-различен е един човек, толкоз той е по-свободен. Този наш натурален и благополучен блян към разликата бе погазен от пандемията. Живеем все по-затворено и изпълнени с страх, провокирана от другите към нас. Ще загатна още, че ограниченията за битка с вируса, маските, изолацията неизбежно ни водят до насилственото тъждество, а насилственото тъждество е форма на нищожество, спомнете си гениалната книга на Оруел „ 1984 “ година, спомнете си времената на социализма. Накрая ще отбележа и чудовищното, плашещото всеприсъствие на болестта, насилието на това, че пандемията обхвана целия свят. От Втората международна война човечеството не се е сблъсквало с сходен космополитен проблем, действително всеки от нас, а също и целият свят сме в положение на особена международна война. Този феномен да се усеща застрашен всеки от нас и в това време да усеща бруталната опасност над цялото човечество неизбежно повлиява и на душeвността ни и върху живота ни.
- Приемате ли, че всичко, което в този момент претърпяваме, ни е пратено, с цел да научим своите ненаучени уроци?
- Убеден съм, че този камшик Божий остана недоразбран, неразчетен от хората. Отдавна настоявам, че човешкият разсъдък е ракът в природата. В своята алчна охота към облагата, в истеричния си нарцисизъм, в глупавото въодушевление на всеки от нас да употребява, да употребява и да употребява ние сходно на раково образувание сме в положение да унищожим средата, която ни е основала. За жал през днешния ден светът е зависим на американската фантазия, която отъждествява щастието с триумфа, а триумфа с парите. Да, парите, изключително огромните пари дават на човек власт и независимост, само че в случай че се замислите, ще се убедите по какъв начин те в същото време лишават свободата му и трансформират властта му в необикновен тип първокласно иго. Щастието е нещо доста по-сложно от благоденствието. Щастие е човек да е здрав, да бъде в естетика със себе си и със света, да живее с хора, които го обичат и най-важното, които той обича, да се радва на простите неща. Ще прибавя единствено думите на деятел Павел, който споделя: „ Никой от вас нищо няма да отнесе от тази земя, тъй като никой от вас нищо не е донесъл на нея! “ Сигурен съм, че този непредсказуем и нелечим вирус е съдбовно предизвестие към човечеството...
- Вие по какъв начин се справяте със самоизолирането и не е ли потребна тя, в някаква степен, за един публицист?
- За един публицист всичко значимо, което се случва в живота му, което помитащо го сполетява е потребно. Аз също претърпях заболяването Ковид 19, беше извънредно. Вирусът ме смаза, обезличи ме, за две седмици ми лиши всички духовни прекарвания и ме върна в най-ниските трептения на оцеляването, в първосигналното прекарване на света.
- И въпреки всичко, в човешката природа е заложен страхът от гибелта, който Вие метафизичен описвате в романа си „ Чудовището “. Несправедливо ли е, че сме основани да остаряваме?
- В съвсем всички мои романи са ме занимавали два съществени феномена, които дефинират битието на всеки човек – от най-дребните му ежедневни избори до най-сложните му житейски тактики. Става въпрос за вътрешния всевластен, постоятен, въпреки от време на време и несъзнателен блян да господстваме, да господстваме непременно над другите, най-малкото над някого, най-малко над нещо, над някакво умеене или свещенодействие. Всичко, което построява и дефинира човешкия живот, е обвързвано с инстинкта ни да господстваме. Знанието е форма на власт, хубостта е форма на власт, парите са власт, спортистът господства посредством своите достижения и върхове, художникът посредством своите картини, писателят посредством словото. Винаги съм твърдял, че всеки огромен публицист е един обаятелен тиранин. Дори страданието е изключително форма на власт... сакатият разголва отрязания си крайник, с цел да може посредством състраданието ни да упражни властта си над нас и ние да му дадем лепта.
- А какво ще кажете за другия феномен... за страха ни от гибелта?
- Не зная дали сте се запитвала за какво в действителност Бог изгонва Адам и Ева от Рая? Ако Вседържателят е желал те да не опитат от Дървото на познанието, Той е могъл да го изнесе отвън Рая или да го отбрани с непристъпна стена. Тази изпълнена с прозрения и смисли алегория идва да ни убеди, че Бог самичък изпраща змията, самичък изпраща изкушението на Ева. Причината е много елементарна. Адам и Ева имат един от най-важните атрибути на Бог - безсмъртието. Но бидейки вечен, Бог е непрестанно Творящ, той непрекъснато провокира и поражда земните и вселенските събития. В Рая Адам и Ева просто няма какво да вършат, там е топло, тече мед и масло, прехраната им обезпечена, няма диви животни, нищо не заплашва съществуването им. И последователно те попадат в клопката на своето величие, в клопката на тафтологията, на непрекъснатото повтаряне. Всеки ден се повтаря едно и също и то не свършва. Отначало Адам и Ева стават все по-лениви, след това постепенно, само че несъмнено оглупяват в несвършващото повтаряне, най-после стартират да деградират. И Бог внезапно осъзнава, че неговото Подобие – индивидът - е действително огромен неуспех. Единственият излаз да избави своето създание, е да отнеме райското им величие и да върне Адам и Ева в гибелта, да ги насърчи, а не да ги накаже със страха от гибелта. Засипващите ги проблеми в действителния живот, всекидневната опасност от гибелта трансформират Адам и Ева в творящи същества. Те би трябвало да измислят огъня, да измислят кожите, с които да се завиват, по-сетне лъка и стрелите, колелото, най-сетне електричество и атомната сила, с цел да оцелеят и отдалечат гибелта във времето. Колкото и неуместно да звучи, само че точно страхът от гибелта ни прави нас, хората, рационални, непрекъснато творящи същества. Този муден, пълзящ, неволен прикрит в младостта боязън ни принуждава да творим, да променяме света в себе си и към себе си,
Ще ми позволите да прибавя още една значима специфичност на гибелта – тя просто е само вероятното и действително осъществимо тъждество сред хората, тъй като умира нещастният, само че и щастливият, умира бедният, само че и богатият, умира провалилият се в живота, само че и преуспелият. В новия си разказ „ Чудовището “ аз споделям убеждението си, че страхът от гибелта и стремежът да господстваме са в действителност едно и също. Психически подсъзнателният ни срах от гибелта усилва неимоверно подсъзнателния ни блян да господстваме.
- Не дава ли старостта повече независимост поради насъбрания житейски опит, умеенето да живееш в единодушие със себе си, без да се съобразяваш с мнението на близките?
- Старостта лишава силата, самочувствието, надмеността на физическото ни тяло, само че повдига самочувствието на духа ни. В този смисъл старостта е спорна като всичко в човешкия живот. Тя ни прави все по-зависими от болките и унижението на плътта, само че и духовно по-свободни. Преди всичко възрастният човек към този момент е отгледал децата си, освободил се е от ежедневната грижа за тяхното образование, за препитанието им, за степента на тяхната начетеност. По-сетне възрастният човек се е освободил от ежедневната грижа да върви на работа, осем часа да остава в едно постоянно скучно и безсмислено изпитание. И още, той към този момент не е шеф никому, само че не е и зависещ. Възрастният човек е напуснал обществените си функции, той е престанал да бъде артист или режисьор, той се е трансформирал в фен, а това видимо безразличие, това утешение му дава опцията да се смири. Ако се замислите, смирението е най-висшата духовна полезност, най-високата мъдрост, до която може да доближи човек. В рамките на шегата ще изтъквам една мисъл от романа си: „ Възрастният човек би трябвало да се усеща здрав, в случай че всеки ден го боли нещо друго! “
- В романа разказвате за една красива, само че невъзможна обич на един възрастен публицист към една млада журналистка. По-различна ли е любовта сред хората в нашето съвремие – няма я романтиката на хората от Вашето потомство, връзките са сложени повече на материална основа…
- Любовта е едно от най-значимите, най-емоционалните и съдбовни усеща, които човек претърпява в живота си. За да е същинска, любовта би трябвало да е завладяваща, всепроникваща в цялото ни създание. Мисля си, че сполетяваща ни, същинската обич би трябвало да е къса, да ни озари, да ни прогори със светлината си, а след това последователно да утихне и да отмине в успокоението си. Най-често неустоимата, „ луда “ обич последователно се трасформира в едно все по този начин красиво, само че доста по-зряло и трайно в живота ни възприятие. Превръща се в щастлива обвързаност, в доверие, във взаимно почитание, което може да продължи цялостен живот. Удивителното в любовта е, че също като омразата тя ни прави несвободни, трайно подвластни от индивида, който обичаме. От неговите стремежи, условия, от време на време от капризите му. Любовта постоянно е част от нашия съдбоносен житейски избор, тя е необяснима пристрастеност, връхлита ни като болест и в случай че е несподелена, може да унищожи индивида.
По мое време общуването сред хората, споделените усеща в действителност бяха по-дълбоки, ще повторя... съдбовни. Съвременните младежи не умеят да поддържат връзка, да приказват между тях... те си пишат. Те не споделят, а се осведомят. Думите им са лишени от реципрочност, от страст и смисъл, това са известия. Влезте в трамвая, в метрото, в ресторант, отидете в парка, на женитба или на заравяне - всички са се вторачили в своите телефони и си пишат, истината е, че в това разбъркано и пресилено другарство, в това безсмислено бръщолевене младежите не могат да скрият самотата си.
А романът „ Чудовището “ споделя за срещата на млада, интелигентна и красива журналистка с възрастен, прочут, житейски умел публицист, който се пробва да скрие в цинизма човешката си ранимост. Двамата са жертва на “невинната виновност “, преди години, в друго време, с други хора се е случило нещо ужасяващо, което ги обвързва през днешния ден. Интересното е, че на тях им оказва помощ да се срещнат омразата, а след това ги разделя любовта.
- Ще има ли отмъщение за примирението и безразличието ни?
- Ние от години го плащаме това отмъщение, българинът се е научил да живее самичък за себе си, да се избавя по настрана, неговата съществена тактика е да оцелява. Като народ в най-новата си история сме претърпели няколко звездни мига, само че другояче затъваме в своето оцеляване, непрестанно и като че ли вечно оцеляваме.
- Протестите против кабинета Орешарски през 2013 година на Орлов мост са Ви предизвикала за едноименния Ви разказ. Бихте ли описали в разказ сегашните митинги, които не престават към този момент няколко месеца?
- Протестите през 2013 и днешните през 2020 година са доста разнообразни, само че и съмнително си наподобяват. Приличат си по това, че се пробваха да изградят гражданско общество в България и по това, че не съумяха. А гражданското общество е съдбовно належащо, тъй като единствено националното единство, обединената сила на всеобщата опозиция са в положение да озаптят истеричния егоизмът и алчността на олигарсите и на обвързваните с тях продажни политици. А толкоз нужните митинги не съумяха и тогава, и в този момент по три съществени аргументи. Първо... те не съумяха да излъчат хайлайф, стотина умни, високообразовани и най-важното морални, нравствено неопетнени младежи, които в националното схващане да подменят посредствените и продажни политици. Второ... и през 2013 година, и в този момент митингите не съумяха да предложат някаква всеобща национална концепция, която да сплотява всички и да сътвори чувството за бъдещност. И трето... В ужаса си от действителна промяна на статуквото, в нерешителност си, че може да се смени престъпната същина на измененията, че може най-малко ненапълно да се спре несвършващото крадене, безмилостното плячкосване на националното благосъстояние олигарсите обилно заплатиха и по този начин съумяха да опълчват едни на други протестиращите, разединиха, разводниха насъбрания яд, силата на избликналото противоречие .
Интервю на Женя Андреева, " Епицентър ", с писателя новелист Владимир Зарев
- Г-н Зарев, повече от половин година светът се учи да живее под знака на неразбираемия ковид. Страх, неустановеност в сегашното, неизясненост за бъдещето. Как се отразява, съгласно Вас като публицист, всичко това на елементарната ни човешка душeвност?
- Това, което сполетя човечеството, в действителност всеки от нас, с поголовното развитите на тази пандемия, е насилието, непрекъснатото, невидимо и за това възходящо принуждение. На първо място бих сложил насилието на страха, страха, че болестта може да ни засегне персонално, да ни покоси, да посегне на нас или на нашите близки. По-сетне бих сложил насилието на неизвестността. Ковид вирусът се оказа непредсказуем, неовладяем и ненапълно нелечим. Той може да ни изненада във всеки момент, да ни нападне най-неочаквано и да промени вечно живота ни. На трето място бих сложил насилието на отнетата ни персонална независимост. Винаги съм твърдял, че свободата е форма на разграничение, че колкото по-различен е един човек, толкоз той е по-свободен. Този наш натурален и благополучен блян към разликата бе погазен от пандемията. Живеем все по-затворено и изпълнени с страх, провокирана от другите към нас. Ще загатна още, че ограниченията за битка с вируса, маските, изолацията неизбежно ни водят до насилственото тъждество, а насилственото тъждество е форма на нищожество, спомнете си гениалната книга на Оруел „ 1984 “ година, спомнете си времената на социализма. Накрая ще отбележа и чудовищното, плашещото всеприсъствие на болестта, насилието на това, че пандемията обхвана целия свят. От Втората международна война човечеството не се е сблъсквало с сходен космополитен проблем, действително всеки от нас, а също и целият свят сме в положение на особена международна война. Този феномен да се усеща застрашен всеки от нас и в това време да усеща бруталната опасност над цялото човечество неизбежно повлиява и на душeвността ни и върху живота ни.
- Приемате ли, че всичко, което в този момент претърпяваме, ни е пратено, с цел да научим своите ненаучени уроци?
- Убеден съм, че този камшик Божий остана недоразбран, неразчетен от хората. Отдавна настоявам, че човешкият разсъдък е ракът в природата. В своята алчна охота към облагата, в истеричния си нарцисизъм, в глупавото въодушевление на всеки от нас да употребява, да употребява и да употребява ние сходно на раково образувание сме в положение да унищожим средата, която ни е основала. За жал през днешния ден светът е зависим на американската фантазия, която отъждествява щастието с триумфа, а триумфа с парите. Да, парите, изключително огромните пари дават на човек власт и независимост, само че в случай че се замислите, ще се убедите по какъв начин те в същото време лишават свободата му и трансформират властта му в необикновен тип първокласно иго. Щастието е нещо доста по-сложно от благоденствието. Щастие е човек да е здрав, да бъде в естетика със себе си и със света, да живее с хора, които го обичат и най-важното, които той обича, да се радва на простите неща. Ще прибавя единствено думите на деятел Павел, който споделя: „ Никой от вас нищо няма да отнесе от тази земя, тъй като никой от вас нищо не е донесъл на нея! “ Сигурен съм, че този непредсказуем и нелечим вирус е съдбовно предизвестие към човечеството...
- Вие по какъв начин се справяте със самоизолирането и не е ли потребна тя, в някаква степен, за един публицист?
- За един публицист всичко значимо, което се случва в живота му, което помитащо го сполетява е потребно. Аз също претърпях заболяването Ковид 19, беше извънредно. Вирусът ме смаза, обезличи ме, за две седмици ми лиши всички духовни прекарвания и ме върна в най-ниските трептения на оцеляването, в първосигналното прекарване на света.
- И въпреки всичко, в човешката природа е заложен страхът от гибелта, който Вие метафизичен описвате в романа си „ Чудовището “. Несправедливо ли е, че сме основани да остаряваме?
- В съвсем всички мои романи са ме занимавали два съществени феномена, които дефинират битието на всеки човек – от най-дребните му ежедневни избори до най-сложните му житейски тактики. Става въпрос за вътрешния всевластен, постоятен, въпреки от време на време и несъзнателен блян да господстваме, да господстваме непременно над другите, най-малкото над някого, най-малко над нещо, над някакво умеене или свещенодействие. Всичко, което построява и дефинира човешкия живот, е обвързвано с инстинкта ни да господстваме. Знанието е форма на власт, хубостта е форма на власт, парите са власт, спортистът господства посредством своите достижения и върхове, художникът посредством своите картини, писателят посредством словото. Винаги съм твърдял, че всеки огромен публицист е един обаятелен тиранин. Дори страданието е изключително форма на власт... сакатият разголва отрязания си крайник, с цел да може посредством състраданието ни да упражни властта си над нас и ние да му дадем лепта.
- А какво ще кажете за другия феномен... за страха ни от гибелта?
- Не зная дали сте се запитвала за какво в действителност Бог изгонва Адам и Ева от Рая? Ако Вседържателят е желал те да не опитат от Дървото на познанието, Той е могъл да го изнесе отвън Рая или да го отбрани с непристъпна стена. Тази изпълнена с прозрения и смисли алегория идва да ни убеди, че Бог самичък изпраща змията, самичък изпраща изкушението на Ева. Причината е много елементарна. Адам и Ева имат един от най-важните атрибути на Бог - безсмъртието. Но бидейки вечен, Бог е непрестанно Творящ, той непрекъснато провокира и поражда земните и вселенските събития. В Рая Адам и Ева просто няма какво да вършат, там е топло, тече мед и масло, прехраната им обезпечена, няма диви животни, нищо не заплашва съществуването им. И последователно те попадат в клопката на своето величие, в клопката на тафтологията, на непрекъснатото повтаряне. Всеки ден се повтаря едно и също и то не свършва. Отначало Адам и Ева стават все по-лениви, след това постепенно, само че несъмнено оглупяват в несвършващото повтаряне, най-после стартират да деградират. И Бог внезапно осъзнава, че неговото Подобие – индивидът - е действително огромен неуспех. Единственият излаз да избави своето създание, е да отнеме райското им величие и да върне Адам и Ева в гибелта, да ги насърчи, а не да ги накаже със страха от гибелта. Засипващите ги проблеми в действителния живот, всекидневната опасност от гибелта трансформират Адам и Ева в творящи същества. Те би трябвало да измислят огъня, да измислят кожите, с които да се завиват, по-сетне лъка и стрелите, колелото, най-сетне електричество и атомната сила, с цел да оцелеят и отдалечат гибелта във времето. Колкото и неуместно да звучи, само че точно страхът от гибелта ни прави нас, хората, рационални, непрекъснато творящи същества. Този муден, пълзящ, неволен прикрит в младостта боязън ни принуждава да творим, да променяме света в себе си и към себе си,
Ще ми позволите да прибавя още една значима специфичност на гибелта – тя просто е само вероятното и действително осъществимо тъждество сред хората, тъй като умира нещастният, само че и щастливият, умира бедният, само че и богатият, умира провалилият се в живота, само че и преуспелият. В новия си разказ „ Чудовището “ аз споделям убеждението си, че страхът от гибелта и стремежът да господстваме са в действителност едно и също. Психически подсъзнателният ни срах от гибелта усилва неимоверно подсъзнателния ни блян да господстваме.
- Не дава ли старостта повече независимост поради насъбрания житейски опит, умеенето да живееш в единодушие със себе си, без да се съобразяваш с мнението на близките?
- Старостта лишава силата, самочувствието, надмеността на физическото ни тяло, само че повдига самочувствието на духа ни. В този смисъл старостта е спорна като всичко в човешкия живот. Тя ни прави все по-зависими от болките и унижението на плътта, само че и духовно по-свободни. Преди всичко възрастният човек към този момент е отгледал децата си, освободил се е от ежедневната грижа за тяхното образование, за препитанието им, за степента на тяхната начетеност. По-сетне възрастният човек се е освободил от ежедневната грижа да върви на работа, осем часа да остава в едно постоянно скучно и безсмислено изпитание. И още, той към този момент не е шеф никому, само че не е и зависещ. Възрастният човек е напуснал обществените си функции, той е престанал да бъде артист или режисьор, той се е трансформирал в фен, а това видимо безразличие, това утешение му дава опцията да се смири. Ако се замислите, смирението е най-висшата духовна полезност, най-високата мъдрост, до която може да доближи човек. В рамките на шегата ще изтъквам една мисъл от романа си: „ Възрастният човек би трябвало да се усеща здрав, в случай че всеки ден го боли нещо друго! “
- В романа разказвате за една красива, само че невъзможна обич на един възрастен публицист към една млада журналистка. По-различна ли е любовта сред хората в нашето съвремие – няма я романтиката на хората от Вашето потомство, връзките са сложени повече на материална основа…
- Любовта е едно от най-значимите, най-емоционалните и съдбовни усеща, които човек претърпява в живота си. За да е същинска, любовта би трябвало да е завладяваща, всепроникваща в цялото ни създание. Мисля си, че сполетяваща ни, същинската обич би трябвало да е къса, да ни озари, да ни прогори със светлината си, а след това последователно да утихне и да отмине в успокоението си. Най-често неустоимата, „ луда “ обич последователно се трасформира в едно все по този начин красиво, само че доста по-зряло и трайно в живота ни възприятие. Превръща се в щастлива обвързаност, в доверие, във взаимно почитание, което може да продължи цялостен живот. Удивителното в любовта е, че също като омразата тя ни прави несвободни, трайно подвластни от индивида, който обичаме. От неговите стремежи, условия, от време на време от капризите му. Любовта постоянно е част от нашия съдбоносен житейски избор, тя е необяснима пристрастеност, връхлита ни като болест и в случай че е несподелена, може да унищожи индивида.
По мое време общуването сред хората, споделените усеща в действителност бяха по-дълбоки, ще повторя... съдбовни. Съвременните младежи не умеят да поддържат връзка, да приказват между тях... те си пишат. Те не споделят, а се осведомят. Думите им са лишени от реципрочност, от страст и смисъл, това са известия. Влезте в трамвая, в метрото, в ресторант, отидете в парка, на женитба или на заравяне - всички са се вторачили в своите телефони и си пишат, истината е, че в това разбъркано и пресилено другарство, в това безсмислено бръщолевене младежите не могат да скрият самотата си.
А романът „ Чудовището “ споделя за срещата на млада, интелигентна и красива журналистка с възрастен, прочут, житейски умел публицист, който се пробва да скрие в цинизма човешката си ранимост. Двамата са жертва на “невинната виновност “, преди години, в друго време, с други хора се е случило нещо ужасяващо, което ги обвързва през днешния ден. Интересното е, че на тях им оказва помощ да се срещнат омразата, а след това ги разделя любовта.
- Ще има ли отмъщение за примирението и безразличието ни?
- Ние от години го плащаме това отмъщение, българинът се е научил да живее самичък за себе си, да се избавя по настрана, неговата съществена тактика е да оцелява. Като народ в най-новата си история сме претърпели няколко звездни мига, само че другояче затъваме в своето оцеляване, непрестанно и като че ли вечно оцеляваме.
- Протестите против кабинета Орешарски през 2013 година на Орлов мост са Ви предизвикала за едноименния Ви разказ. Бихте ли описали в разказ сегашните митинги, които не престават към този момент няколко месеца?
- Протестите през 2013 и днешните през 2020 година са доста разнообразни, само че и съмнително си наподобяват. Приличат си по това, че се пробваха да изградят гражданско общество в България и по това, че не съумяха. А гражданското общество е съдбовно належащо, тъй като единствено националното единство, обединената сила на всеобщата опозиция са в положение да озаптят истеричния егоизмът и алчността на олигарсите и на обвързваните с тях продажни политици. А толкоз нужните митинги не съумяха и тогава, и в този момент по три съществени аргументи. Първо... те не съумяха да излъчат хайлайф, стотина умни, високообразовани и най-важното морални, нравствено неопетнени младежи, които в националното схващане да подменят посредствените и продажни политици. Второ... и през 2013 година, и в този момент митингите не съумяха да предложат някаква всеобща национална концепция, която да сплотява всички и да сътвори чувството за бъдещност. И трето... В ужаса си от действителна промяна на статуквото, в нерешителност си, че може да се смени престъпната същина на измененията, че може най-малко ненапълно да се спре несвършващото крадене, безмилостното плячкосване на националното благосъстояние олигарсите обилно заплатиха и по този начин съумяха да опълчват едни на други протестиращите, разединиха, разводниха насъбрания яд, силата на избликналото противоречие .
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ