Ерик-Еманюел Шмит е роден на 28 март 1960 г. във

Ерик-Еманюел Шмит е роден на 28 март 1960 година във Франция. Двамата му родители са учители по физическо образование. Израства в Савой като безбожник, а след това приема християнството. Като дете се увлича по музиката, като от 9-годишен свири на пиано и желае да стане композитор. Един ден майка му го води на зрелище на „ Сирано дьо Бержерак “ с Жан Маре, след което театърът става негова пристрастеност, а да бъде публицист – негова фантазия. През 2001 година Шмит е почетен с Голямата премия за спектакъл на Френската академия.

Световните религии играят значима роля в творбите на писателя. В поредицата си „ Невидимия “ се пробва да откри хармонията на религии и култури. В първата книга от нея – „ Миларепа “ е изобразен тибетският будизъм. Вторият том „ Господин Ибрахим и цветята на Корана “ е отдаден на суфизма, течение на исляма, като също се свързва и с юдаизма. Третата книга „ Оскар и розовата дама “ е отдадена на християнството. Книгата „ Децата на Ной “, едно съпоставяне на юдаизма и християнството, е кулминационната точка на поредицата. „ Господин Ибрахим и цветята на Корана “ е почетен с немската премия за белетристика през 2004 година

Произведенията на писателя са преведени на повече от 40 езика и са оповестени или играни допълнително от 50 страни по света. От 2012 година е учен в Кралската академия за френски език и литература на Белгия.

Ако се интересувах от това, което мислят всякаквите там тъпаци, нямаше да ми стигне времето за това, което мислят умните хора.

Стойността на съперниците прави цената на надпреварата и цената на успеха.

Човек може да се престори, че има усеща, само че не може да се престори, че има мисли.

Извисеният човек се демонстрира другарски надъхан, без да фамилиарничи, а вулгарният фамилиарничи без приятелско възприятие.

Да прави човек удивително дело е по-важно, в сравнение с да бъде забелязван.

Животът е занимателен подарък. Първоначално го преоценяват – мислят си, че им е подарен безконечен живот. След това го недооценяват, намирайки, че за нищо не става или че е прекомерно къс, и са съвсем подготвени да го захвърлят. Накрая схващат, че това не е бил подарък – просто са им дали живот, с цел да се възползват от него. И едвам тогава се пробват да го ценят.

Ние забравяме, че животът е тъничък, нежен и ефимерен. И вършим всичко, с цел да изглеждаме безсмъртни.

Да приемеш неизбежната горест. Да се съгласиш с трагичното в съществуванието. Да не се настройваш против и да отричаш живота. Да спреш да го мечтаеш друг от това, което е той. Да се слееш с действителността. Каквато и да е тя.

Ти ми даряваш мъдростта да споделям „ да “. Причудливо е това „ да “, когато моето време и моето интелектуално образование, както и всички наши идеологии, ни дават илюзията, честваме сили като се противопоставяме с „ не “.

Тази вечер си простих.

Простих си, че нямам силата да трансформира света. Простих си, че не мога да се измервам с природата, когато тя ни разрушава. Простих си, че единственото ми оръжие е състраданието.

Тази вечер си простих, че съм човек.

Благодаря ти.

Обикновено животът е палач на истории. Понякога заран на човек му се коства, че ще стартира нещо ново, пълнокръвно, чисто и извънредно, а по-късно звънва телефонът и с това свършено. Животът ни сече, разпилява ни, стрива ни на прахуляк и ни отхвърля една единствена чиста линия.

Страданието си е страдалчество, мощно, несравнимо, каквато и да е повода за него. Усещането за трагично няма мерна единица. У дете или у зрял човек, заради положителни или неприятни аргументи, то си е трагично. Тази безизходност поради една изгубена фиба се трансформира в метафора на всички мигове на обезсърчение.

Думите са били измислени за ежедневното в живота и им е мъчно да предадат невероятното.

Жизненият опит е свещ, която осветява единствено индивида, който я държи.

Вместо човек да се оплаква от тъмното, по-добре да възпламени светлина.

Тайната на щастието е в това да не бързаш.

Миналото не е страна, която човек елементарно оставя зад тила си.

Когато се обърнем към живота си обратно, ни наподобява, че той бъка от „ за какво “, които преди време не сме чували, и че гъмжи от кръстопътища, на които сме забелязвали единствено вършиме линии.

Всяка ненавист безспорно е разочарована обич.

Жените са като зайците – елементарно се хващат за ушите.

Музиката постоянно споделя истината, а интелектът се демонстрира след това… Същото е и когато пиша пиеса. Винаги се пробвам да чуя музиката на душата, т.е. освен това от елементарните думи.

Щом обстоятелствата започнаха да заменят очакванията...

Магистралите споделят: минавайте, няма нищо за гледане.

Любопитно е човек да счита неморалността за модерна, а също и наивно... При всяко ново потомство младите имат възприятието, че те първи измислят порока, що за хипотеза?

Онова, което може да ни разплаче, е мисълта, че всички същества могат да бъдат Буда, само че не го знаят и умират в болежка и без блян. Ако за това плачеш, то би трябвало да плачеш безспирно ден и нощ…

Бях схванал, че да повтаряш заклинанията, не служи за нищо, единствено усилието основава благополучие. Бях схванал, че положителното изисква повече старания, в сравнение с злото. Бях схванал и че тялото ми е несигурна лодка, в случай че го натоваря с закононарушения потъва, а в случай че я олекотя, като упражнявам обособяване от света, благотворителност и давност на себе си, тя ме води до вярното пристанище. Най-сетне, бях схванал, че преди не съм бил човек, а единствено двукрако, леко окосмено и с членоразделна тирада, а човечността се яви пред мен в края на пътя. Тя беше надалеч, като цел. Дали в миналото щях да съумея да стана човек?

Снимки: l1visible.com, RTL.fr