Колкото по-мизерна и по-невежа се явява една личност, толкова по-здравословно се чувства ~ Елин ПЕЛИН
(Елин Пелин (1877-1949), фотография с подпис, евентуално края на 20-те години на ХХ век)
Туберкулоза
1936 г.
Чета по вестниците всякакви работи за туберкулоза и тръпна от боязън. Тия дни прочетох отново една статийка по тоя въпрос, духовито озаглавена: „ Нашите връзки към туберкулозата “. И там се същите страхотии. Нищо утешително. За да можем относително да се спасим от тоя зложелател на човечеството, би трябвало да водим непрестанно война с най-страшните предизвикатели на тая болест: мизерията и незнанието.
Мизерията и незнанието! Тук към този момент у мене се поражда типичното българско подозрение в това едно гласно изказване на лекари, общественици и въобщественици. Защото, право да си кажа, всеки ден срещам всякакви мизерни и невежи персони, които, популярност богу, се радват на цветуще здраве и нямат никакъв боязън от бича на човечеството. Като премислям, дохождам дори до обратно на науката изказване и наблюдавайки живота, увещавам се, че колкото по-мизерна и по-невежа се явява една персона, толкоз по-здравословно се чувствува и крепко потомство ражда.
Тъй щото не е единствено мизерията и незнанието причина за разпространяване на тоя ужасяващ камшик на човечеството. Има и други аргументи, които науката е длъжна да изследва и изучи и които до момента е пренебрегвала.
За образец ще ви опиша една история, къса и неинтересна може би, само че жална и поучителна.
Всички си спомняме за хубавата, прелестната и положителната Надя Сарачова, учителка по математика в локалната девическа гимназия. Тя беше очарователна, учена душа, свършила в Германия с отличие и с огромна тъга, тъй като беше щерка на безпаричен служител, с многочислено семейство. Дарбите, които от дребна прояви по математическите предмети, накараха татко й да не жали благо и драго за нея, с цел да я изучи. Надя оправда очакванията му и приключи блестящо, върна се и незабавно биде назначена за учителка.
Наскоро татко й се помина и фамилията му остана на ръцете на Надя, като най-възрастна от децата му.
Надя беше здрава, енергична, жизнерадостна. Тя не се уплаши от постигналото я злощастие и се зае хубавичко за работа и за възпитанието на дребните си братя и сестрички.
Тя бе богинята на учебното заведение. Колегите я обичаха, уважаваха и дори изпитваха прочут боязън от нея, тъй като в нея говореше възприятието на правдивост и обич към истината, качества, които възбуждат боязън у по-скромните души. Ученичките също я обичаха и уважаваха. Тя не обичаше лицемерието и глезенето. Опитаха се някои така, както пред другите учителки, да й сервират цветенца, дарове, само че тя по този начин съществено ги смъмра, че вероятно още помнят.
В един от класовете имаше едно изключително момиченце, здравата, миличко, само че капризно до непоносимост. Баща му беше богат човек и изтъкнат партизанин. Туй момиче се споделяше Лалка, умалително Лаленце.
Не зная какво представляваше това галено момиченце, само че то беше фаворитка на всички учители и учителки и те спомогнаха още повече да се разглези.
И полека-лека престана Лаленцето да се покорява, да слуша, да се учи. То беше по този начин благо и хубаво, от такава видна фамилия, че всичко му се прощаваше и така по благосклонност учителите вместо двойки пишеха му петорки и Лаленцето минаваше от клас в клас спокойничко, лекичко, мирничко и родителите му се радваха и се отблагодаряваха на положителните учители, както можеха. Учителката Надя, още нова, непосветена прекомерно във вътрешния и интимния живот на поверената гимназия, водена от възприятие на правдивост, като изпита един път Лаленцето по дадения урок, остана учудена:
– Че вие, госпожице, по какъв начин сте минавали до момента? Вие нищо не знаете! Пиша ви двойка и ви поучавам да се потрудите и я поправите, другояче ще повтаряте класа.
Лаленцето захвърли ядосано тебешира, тупна нервно с крайник, разплака се и седна.
– Никога не съм получавала двойка – каза тя. Вие за пръв път ми пишете… Ще обадя на баща ми.
– Добре е да му обадите, госпожице. Това ще бъде във ваша изгода – рече добродушно учителката и излезе от клас, тъй като звънецът беше блъснал за междучасие.
На другия ден шефът повика Надя Сарачова. В дирекцията на директорското канапе седеше пълен господин с шапка на главата, с алено лице, недопечен и заплашителен. До него при бюрото стоеше прав шефът.
– Вие ли сте девойка Сарачова, гдето през вчерашния ден сте писали двойка на щерка ми и сте разстроили детето ми?
– Коя е вашата щерка? – запита Надя Сарачова и някакви студени тръпки я полазиха.
– Лала Дринска – почна шефът.
– Вие нейния татко ли сте, господине? Жал ми е за момичето, по какво да върша, тя безусловно нищо не знае…
– Абсолютно нищо не знае? А вие безусловно всичко знаете – каза иронично бащата.
– Аз извършвам дълга си.
– Още в този момент, незабавно, ще й поправите бележката!
– Ще я подвигна повторно и в случай че отговори…
– Няма повторно! Ще й поправите бележката!
Учителката излезе съкрушена и афектирана. Какво безсрамие! Тя не намрази момичето, както нормално става при сходен случай. Тя продължаваше да го поучава и да го изпитва, само че Лаленцето не знаеше нищо и всякога получаваше двойка.
Наскоро падна кабинетът. Дойде ново държавно управление. Министър на просветата стана бащата на Лаленцето. Скоро той повика Надя Сарачова в министерството.
– Познавате ли ме, госпожице? – запита я жестоко той.
– Да, господин министре.
– Защо не поправите бележката на щерка ми?
– Защото тя нищо не знае…
– Идете си незабавно в учебното заведение и поправете бележката на щерка ми. Ще й пишете шест, инак ви отстранявам!
Краката на учителката се подкосиха. Тя не можеше да отиде до учебното заведение, а колкото да се затътра до дома и легна болна. И не се подвигна към този момент.
След три месеца Надя Сарачова умря от скоротечна туберкулоза.
Искам да кажа, че освен мизерията и незнанието са причина на туберкулозата.
Снимка: Писателят Елин Пелин (1877-1949), фотография с подпис, евентуално края на 20-те години на ХХ век, bg.wikipedia.org
