Мрачните прогнози
Едвин Сугарев
В една своя публикация във „ Файненшъл таймс “ Иван Кръстев си задава въпроса има ли Западът жизнеспособна тактика за Украйна. Отговорът, несъмнено, е не, няма такава тактика. Причината за този отговор – тъй като след нападението на Хамас против Израел Европа е изправена пред две войни, които „ заплашват освен сигурността на Европа, само че и политическата еднаквост на европейските общества “, като „ и в двете са въвлечени нуклеарни сили, и двете са от огромно алегорично значение “. Поради което, е печалният извод в тази публикация, с изключение на президентът Зеленски никой към този момент не има вяра, че Украйна ще си върне заетите от агресора територии.
Дори самото битие на сходна позиция приказва за
умората от тази война
Умора, която пъпли като проказа – и обгръща нови и нови пространства в мозъците и душите. Умора, която умерено може да ни вкара в джендемите на страха, който комфортно ще ни помогне да предадем самите себе си, своите полезности и правила, в името на светото оцеляване. Умора и, бих споделил, не дребна доза обезсърчение, които наподобява засягат и самите украинци: не инцидентно към този момент има такива, които се пробват да избягат от военна работа, пресичайки скрито граници с риск на живота си. И не инцидентно не различен, а самият военачалник Залужни, управляващ украинския Генерален щаб, съобщи в изявление пред списание „ Икономист “, че „ Досущ като в Първата международна война достигнахме софтуерно равнище, което ни слага в патова обстановка “ – и че тази патова обстановка е от изгода само за Русия, защото това „ ще ѝ разреши да възвърне военната си мощност и най-после да заплаши украинските въоръжени сили и самата страна “.
И би трябвало да подчертая, че това надалеч не е единственото сходно мнение. Украинската контраатака бе просто претрупана от прекомерно огромни упования, несъобразени с военните действителности – и когато тези упования не се потвърдиха, беше даден старт на мрачните прогнози за Украйна и въобще за европейското бъдеще, като този старт още веднъж налива
вода в мелницата на Кремъл
Според сър Ричард Барънс, някогашен пълководец на Обединеното командване на английските въоръжени сили, украинската контраатака надали ще постави завършек на войната, като прогнозата е, че тя ще продължи най-малко три години, и то в случай че Украйна запази същия военен дух и получава същата военна помощ, както до момента. Дъг Бандоу, консултант на президента Рейгън, напряко твърди, че Украйна губи войната, и че американските претенции за по-мощни офанзиви в хода на контраофанзивата са просто „ извратени “. Според Самуел Чарап, анализатор от RAND, нито Киев, нито Москва могат да реализират на бойното поле безспорна победа, която да направи договарянията непотребни – затова изходът от войната е само в договарянията, колкото и дребни да са възможностите за провеждането на такива.
За договаряния, в които Украйна да бъде принудена да направи териториални и стратегически отстъпки, се упорства от дълго време – като се почне от мнението на президента Макрон, че на Путин трябвало да му се обезпечи „ заслужен излаз “ от тази война, като се мине през Збигнев Бжежински (например Крим да бъде поделен сред Украйна и Русия), който също упорства за договаряния и взаимни отстъпки с териториалната целокупност на Украйна, и се стигне до Илон Мъск, който пък е подготвен Украйна да бъде пожертвана, с цел да не се стигне до съюз сред Русия, Китай и Иран.
И най-после едно мнение, което с висок експертен сан: това на Юрген Хабермас, съгласно което би трябвало да се търсят
договаряния и взаимни отстъпки, с цел да не се стигне до нуклеарна война
поради Украйна. Според огромния немски мъдрец би трябвало да се прави разлика сред това Украйна да не загуби войната – и това да я завоюва – като би трябвало да се стремим към първото, което допуска „ да настояваме за енергични опити за започване на договаряния и да търсим компромисно решение, което да не остави на съветската страна никакви териториални придобивки отвън времето преди началото на войната, и въпреки всичко да ѝ разреши да резервира някаква физиономия “. Това прочее е подвеждаща дефиниция, защото явно става дума не за 2014 година, когато тази война действително стартира, а за 2022 година, когато Русия към този момент е анексирала Крим и е основала своите прокси-републики в Донецк и Луганск.
Миньорният звук в говоренето за Украйна, откакто се видя, че контраофанзивата няма да реализира бързи триумфи, е в действителност впечатляващ – най-много с нелепостта и късогледството си. Очевидно Западът е подготвен за следващ път да настъпи мотиката и да пожертва полезностите си в името на някакъв излъган и малотраен мир, договаряйки се със свирепия и все по-обединен сват на диктатурите. Идеята е по хлапашки наивна: да подхвърлим няколко парченца Украйна на Путин, та да се задоволи и да се кротне. Не, няма да се кротне. Просто ще продължи – както направи и Хитлер в навечерието на Втората международна война. Ако храниш една мечка със сурово месо, тя неизбежно става стръвница – същото важи и за съветската мечка.
Неговата тактика е ясна: той просто опитва прага на търпението и страха на „ груповия Запад “ – и когато се увери, че номерът и този път минава, продължава нататък. Така беше с втората война в Чечня, когато той реши казуса си с инструмента на геноцида, по този начин беше и с войната в Грузия, и с анексирането на Крим, Донецк и Луганск през 2014, по този начин е и в този момент, по този начин ще бъде евентуално и когато нападне Молдова и провокира война на Балканите. Върховата степен на неговата експанзия ще бъде инспекцията дали в действителност НАТО ще задейства член 5 от Атлантическия контракт, в случай че жертва на експанзията се окаже някоя по-маловажна страна член – да вземем за пример Литва, или да вземем за пример България. И в случай че и този път Западът се самовъзпре в страховете си от нуклеарен апокалипсис, няма към този момент да има какво да предотврати неговата световна експанзия.
Ще кажете, че това се прекомерно мрачни прогнози. Прекалено песимистични. Не, реалистични са. В момента сме на прага да създадем
най-голямата неточност в човешката история,
като се опитваме да умилостивим един терорист и да се договорим с него. С терористи не се договаря, те схващат само езика на силата. И трябваше не Путин да слага условия на цивилизования свят, а цивилизованият свят да му сложи безапелационен ултиматум – още преди да стартира тази война. И не да виним Украйна за бавния ритъм на контраофанзивата, а в точния момент да й предоставим всички оръжия, които й бяха нужни, с цел да успее. Вместо това се туткахме и се питахме няма ли Путин да се разсърди, в случай че поддръжката ни е прекомерно ефикасна. В резултат на което дадохме опция на Русия да се окопае надълбоко в завзетите територии, да се огради с минни полета и да реализира актуалната патова обстановка, която в действителност работи в нейна изгода.
Излишно е, коства ми се, да се питате по какъв начин. Например като дава опция на съветски пионки като Румен Радев да настояват, че контраофанзивата била най-голямата неточност на Украйна. Тъй де, вместо да сведат глави и да се подчинят, се пробват да освободят завзетите земи и родните си домове, в които агресорите вилнеят по този начин, както и турците на са вилнели след Априлското въстание. Но може би и това не ни визира, може би тази война е надалеч от нас и е най-добре да запазим неутралитет? Само дето където има агресор и жертва, думата неутралитет не съществува.
И още нещо: в уреждането на международните проблеми с изключение на за геополитика
става дума и за морал
За всички е ясно, че украинците не просто пазят своя суверенитет, те се борят и умират и за нашите полезности, и за нашата сигурност. Ако Украйна бъде унищожена, на следващия ден войната ще похлопа и на нашата врата. Но не: НАТО през цялото време разгласи, че няма да се бори в отбрана на Украйна – и от този момент насам Западът единствено отпуска военна помощ и споделя на украинците – хайде, давайте… И даже се сърди, когато те не напредват задоволително бързо. Чувствате ли се уютно в тази групова роля? Аз не.
И в действителност съм смутен дали договореностите, крепили нормалността в нашия свят, в действителност ще бъдат спазени или всичко ще потъне в страховете от един вероятен нуклеарен апокалипсис. Един образец: според меморандума от 1994 година, подписан в Будапеща Украйна предава на Русия наличните на територията й нуклеарни оръжия (една трета от всички съветски такива, сред впрочем). Срещу това й се подсигурява суверенитетът и териториалната целокупност. Гаранти са Русия, Съединени американски щати и Англия. За Русия няма какво да приказваме – по остаряла руска традиция интернационалните контракти не костват и хартията, на която са написани. Но Съединени американски щати и Англия? Къде са техните гаранции тук и в този момент – в днешния ден? И в случай че някакви опасения пречат те да бъдат осъществени, даваме ли си сметка, че тъкмо тези опасения са най-сигурните гаранции за безнаказаността на Путин? Както прочее и днешните планове да бъде омилостивяван – за сметка на военните закононарушения и кръвта на стотици хиляди почтени жертви?
В една своя публикация във „ Файненшъл таймс “ Иван Кръстев си задава въпроса има ли Западът жизнеспособна тактика за Украйна. Отговорът, несъмнено, е не, няма такава тактика. Причината за този отговор – тъй като след нападението на Хамас против Израел Европа е изправена пред две войни, които „ заплашват освен сигурността на Европа, само че и политическата еднаквост на европейските общества “, като „ и в двете са въвлечени нуклеарни сили, и двете са от огромно алегорично значение “. Поради което, е печалният извод в тази публикация, с изключение на президентът Зеленски никой към този момент не има вяра, че Украйна ще си върне заетите от агресора територии.
Дори самото битие на сходна позиция приказва за
умората от тази война
Умора, която пъпли като проказа – и обгръща нови и нови пространства в мозъците и душите. Умора, която умерено може да ни вкара в джендемите на страха, който комфортно ще ни помогне да предадем самите себе си, своите полезности и правила, в името на светото оцеляване. Умора и, бих споделил, не дребна доза обезсърчение, които наподобява засягат и самите украинци: не инцидентно към този момент има такива, които се пробват да избягат от военна работа, пресичайки скрито граници с риск на живота си. И не инцидентно не различен, а самият военачалник Залужни, управляващ украинския Генерален щаб, съобщи в изявление пред списание „ Икономист “, че „ Досущ като в Първата международна война достигнахме софтуерно равнище, което ни слага в патова обстановка “ – и че тази патова обстановка е от изгода само за Русия, защото това „ ще ѝ разреши да възвърне военната си мощност и най-после да заплаши украинските въоръжени сили и самата страна “.
И би трябвало да подчертая, че това надалеч не е единственото сходно мнение. Украинската контраатака бе просто претрупана от прекомерно огромни упования, несъобразени с военните действителности – и когато тези упования не се потвърдиха, беше даден старт на мрачните прогнози за Украйна и въобще за европейското бъдеще, като този старт още веднъж налива
вода в мелницата на Кремъл
Според сър Ричард Барънс, някогашен пълководец на Обединеното командване на английските въоръжени сили, украинската контраатака надали ще постави завършек на войната, като прогнозата е, че тя ще продължи най-малко три години, и то в случай че Украйна запази същия военен дух и получава същата военна помощ, както до момента. Дъг Бандоу, консултант на президента Рейгън, напряко твърди, че Украйна губи войната, и че американските претенции за по-мощни офанзиви в хода на контраофанзивата са просто „ извратени “. Според Самуел Чарап, анализатор от RAND, нито Киев, нито Москва могат да реализират на бойното поле безспорна победа, която да направи договарянията непотребни – затова изходът от войната е само в договарянията, колкото и дребни да са възможностите за провеждането на такива.
За договаряния, в които Украйна да бъде принудена да направи териториални и стратегически отстъпки, се упорства от дълго време – като се почне от мнението на президента Макрон, че на Путин трябвало да му се обезпечи „ заслужен излаз “ от тази война, като се мине през Збигнев Бжежински (например Крим да бъде поделен сред Украйна и Русия), който също упорства за договаряния и взаимни отстъпки с териториалната целокупност на Украйна, и се стигне до Илон Мъск, който пък е подготвен Украйна да бъде пожертвана, с цел да не се стигне до съюз сред Русия, Китай и Иран.
И най-после едно мнение, което с висок експертен сан: това на Юрген Хабермас, съгласно което би трябвало да се търсят
договаряния и взаимни отстъпки, с цел да не се стигне до нуклеарна война
поради Украйна. Според огромния немски мъдрец би трябвало да се прави разлика сред това Украйна да не загуби войната – и това да я завоюва – като би трябвало да се стремим към първото, което допуска „ да настояваме за енергични опити за започване на договаряния и да търсим компромисно решение, което да не остави на съветската страна никакви териториални придобивки отвън времето преди началото на войната, и въпреки всичко да ѝ разреши да резервира някаква физиономия “. Това прочее е подвеждаща дефиниция, защото явно става дума не за 2014 година, когато тази война действително стартира, а за 2022 година, когато Русия към този момент е анексирала Крим и е основала своите прокси-републики в Донецк и Луганск.
Миньорният звук в говоренето за Украйна, откакто се видя, че контраофанзивата няма да реализира бързи триумфи, е в действителност впечатляващ – най-много с нелепостта и късогледството си. Очевидно Западът е подготвен за следващ път да настъпи мотиката и да пожертва полезностите си в името на някакъв излъган и малотраен мир, договаряйки се със свирепия и все по-обединен сват на диктатурите. Идеята е по хлапашки наивна: да подхвърлим няколко парченца Украйна на Путин, та да се задоволи и да се кротне. Не, няма да се кротне. Просто ще продължи – както направи и Хитлер в навечерието на Втората международна война. Ако храниш една мечка със сурово месо, тя неизбежно става стръвница – същото важи и за съветската мечка.
Неговата тактика е ясна: той просто опитва прага на търпението и страха на „ груповия Запад “ – и когато се увери, че номерът и този път минава, продължава нататък. Така беше с втората война в Чечня, когато той реши казуса си с инструмента на геноцида, по този начин беше и с войната в Грузия, и с анексирането на Крим, Донецк и Луганск през 2014, по този начин е и в този момент, по този начин ще бъде евентуално и когато нападне Молдова и провокира война на Балканите. Върховата степен на неговата експанзия ще бъде инспекцията дали в действителност НАТО ще задейства член 5 от Атлантическия контракт, в случай че жертва на експанзията се окаже някоя по-маловажна страна член – да вземем за пример Литва, или да вземем за пример България. И в случай че и този път Западът се самовъзпре в страховете си от нуклеарен апокалипсис, няма към този момент да има какво да предотврати неговата световна експанзия.
Ще кажете, че това се прекомерно мрачни прогнози. Прекалено песимистични. Не, реалистични са. В момента сме на прага да създадем
най-голямата неточност в човешката история,
като се опитваме да умилостивим един терорист и да се договорим с него. С терористи не се договаря, те схващат само езика на силата. И трябваше не Путин да слага условия на цивилизования свят, а цивилизованият свят да му сложи безапелационен ултиматум – още преди да стартира тази война. И не да виним Украйна за бавния ритъм на контраофанзивата, а в точния момент да й предоставим всички оръжия, които й бяха нужни, с цел да успее. Вместо това се туткахме и се питахме няма ли Путин да се разсърди, в случай че поддръжката ни е прекомерно ефикасна. В резултат на което дадохме опция на Русия да се окопае надълбоко в завзетите територии, да се огради с минни полета и да реализира актуалната патова обстановка, която в действителност работи в нейна изгода.
Излишно е, коства ми се, да се питате по какъв начин. Например като дава опция на съветски пионки като Румен Радев да настояват, че контраофанзивата била най-голямата неточност на Украйна. Тъй де, вместо да сведат глави и да се подчинят, се пробват да освободят завзетите земи и родните си домове, в които агресорите вилнеят по този начин, както и турците на са вилнели след Априлското въстание. Но може би и това не ни визира, може би тази война е надалеч от нас и е най-добре да запазим неутралитет? Само дето където има агресор и жертва, думата неутралитет не съществува.
И още нещо: в уреждането на международните проблеми с изключение на за геополитика
става дума и за морал
За всички е ясно, че украинците не просто пазят своя суверенитет, те се борят и умират и за нашите полезности, и за нашата сигурност. Ако Украйна бъде унищожена, на следващия ден войната ще похлопа и на нашата врата. Но не: НАТО през цялото време разгласи, че няма да се бори в отбрана на Украйна – и от този момент насам Западът единствено отпуска военна помощ и споделя на украинците – хайде, давайте… И даже се сърди, когато те не напредват задоволително бързо. Чувствате ли се уютно в тази групова роля? Аз не.
И в действителност съм смутен дали договореностите, крепили нормалността в нашия свят, в действителност ще бъдат спазени или всичко ще потъне в страховете от един вероятен нуклеарен апокалипсис. Един образец: според меморандума от 1994 година, подписан в Будапеща Украйна предава на Русия наличните на територията й нуклеарни оръжия (една трета от всички съветски такива, сред впрочем). Срещу това й се подсигурява суверенитетът и териториалната целокупност. Гаранти са Русия, Съединени американски щати и Англия. За Русия няма какво да приказваме – по остаряла руска традиция интернационалните контракти не костват и хартията, на която са написани. Но Съединени американски щати и Англия? Къде са техните гаранции тук и в този момент – в днешния ден? И в случай че някакви опасения пречат те да бъдат осъществени, даваме ли си сметка, че тъкмо тези опасения са най-сигурните гаранции за безнаказаността на Путин? Както прочее и днешните планове да бъде омилостивяван – за сметка на военните закононарушения и кръвта на стотици хиляди почтени жертви?
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ