Едно е да четеш любовна поезия, роман или да съзерцаваш

Едно е да четеш любовна лирика, разказ или да съзерцаваш чувствена картина, само че напълно друго е да усетиш пристрастеността, извираща от сърцата на великите писатели и художници, адресирана до обичаните им хора. Всичките тези усеща, излети в красиви любовни писма, събира сборникът на издателство " Фама ", озаглавен " Любовни писма от популярни персони ".

Представяме ви някои от тях, които историята пази като неопровержимо доказателство за силата на Любовта.

Джеймс Джойс до Нора Барнакъл, 1904 година
Скъпа моя Нора,
Поразен съм. Прибрах се в единайсет и половина. Оттогава до момента седнал съм в едно кресло, като простак. Не съм в положение да правя каквото и да било. Не слушам друго с изключение на гласа ти. Като простак слушам единствено по какъв начин изричаш „ скъпи ". Днес оскърбих двама души, тъй като се държах внезапно. Исках да слушам твоя глас, не техните. Когато съм с теб, се отърсвам от презрителния си, недоверчив манталитет. Бих желал да усетя главата ти на рамото си. Май ще отида да си легна. Половин час писах тия редове. А ти ще ми напишеш ли нещо? Надявам се. Как ще се подпиша? Няма да се подпиша, тъй като не знам като какъв да се подпиша.
Джеймс

Франц Кафка до Фелице Бауер, 1912 година
Госпожице Фелице,
Ще ви помоля за една услуга, която звучи налудничаво. Пишете ми единствено един път седмично, тъй че писмото ви да получавам в неделя – тъй като не съм в положение да понеса всекидневните ви писма, това е свръх силите ми. След като отговоря на ваше писмо, лежа неподвижно вкъщи, видимо спокоен, само че сърцето ми бие по този начин, че раздрусва цялото ми тяло и нямам схващане за нищо друго с изключение на за вас......Аз ви числя се, в действителност няма различен метод да го изразя – и даже това не е задоволително мощно......Как мога като простак да седнал съм в службата или у дома, вместо да се метна на някой трен със затворени очи и да ги отворя едвам когато бъда с вас...

Франц Кафка до Милена Йесенска, 1920 година
Блясъкът на очите ви отстранява страданието по света......И твоето лице над моето в гората, и лицето ти под моето в гората, и главата ми, положена върху съвсем голата ти гръд......Обичам те така както морето обича камъчетата в дълбините; моята обич те залива не по-малко...
Миналата нощ те сънувах. Подробности не помня, знам единствено, че се сливахме в едно. Аз бях ти, ти беше аз. Накрая ти някак лумна в пламъци. Припомняйки си, че огън се потушава, като се похлупи с нещо, аз сграбчих някакво остаряло палто и те заудрях с него. Но трансмутацията се възобнови и стана така, че теб към този момент въобще не нямаше, в пламъци бях аз и самичък се биех с дрехата. Ала това не оказа помощ и единствено удостовери остарелия ми боязън, че по този начин не може да се угаси огън. Междувременно пристигнаха пожарникарите и по някакъв метод ти бе избавена.Но беше друга отпреди, прозирна, сходна на привидение, като че ли обрисувана с креда върху стената, пред тъмата, и се свлече безжизнена, или може би припадна от наслада, че си избавена – в обятията ми.Ала и тук се намеси трансмутацията и може би аз бях този, който падна в твоите прегръдки...

Оскар Уайлд до лорд Алфред Дъглас, 1893 година
Мое момче,
Хубав е сонетът ти и е знамение, че тези твои устни, сходни не червени венчелистчета от роза, са основани за лудостта на музиката и песните не по-малко, в сравнение с за лудостта на целувките. Нежната ти, златна душа витае сред пристрастеността и поезията. Знам, че в древногръцките си дни ти си бил оня Хиацинт, който Аполон е обичал безумно. Защо си самичък в Лондон и по кое време отиваш в Солсбъри? Иди там, с цел да охладиш ръцете си в сивия здрач на готиката, и се върни тук, когато пожелаеш. Тук е хубаво и липсваш единствено ти, само че иди първо в Солсбъри.
Винаги с неумираща обич,
Твой Оскар

Не ни схващат. Аз усещам, че единствено с теб съм в положение да сторя каквото и да било. Да преизградя опустошения си живот, а сетне нашето другарство и нашата обич ще имат различен смисъл пред света. Бих желал да не сме се разлъчвали. Сега посред ни има така необятни бездни от пространство и земя. Но ние се обичаме.
Твой Оскар

Зелда Сейър до Скот Фицджералд, 1912 година
Любими,
Моля те, апелирам те, не бъди така изтерзан... Скоро ще бъдем женени и тогава към този момент не ще има самотни нощи, в никакъв случай – и до момента в който ни има, аз ще обичам, ще обичам всяка минутка от деня и нощта. Скот, на този свят не желая друго с изключение на теб – и твоята скъпа обич. Всички материални неща са нищо. Само дето ми е омразно да повеждам такова тъпо, безцветно битие – тъй като скоро ще ме заобичаш по-малко – и още по-малко, – та би трябвало да сторя нещо, с цел да задържа сърцето ти. Не желая да пребивавам – желая да обичам, а да пребивавам единствено апропо. Недей – недей да мислиш за нещата, които не можеш да ми дадеш – ти ми повери най-скъпоценното сърце на света. Не мислиш ли, че съм била родена за теб? Чувствам се по този начин, като че ли съм откликнала на твоя поръка – с цел да ме носиш, да ме носиш като ръчен часовник, като амулет или като цвете на петлика.
С цялото си сърце те обичам!
Зелда

Ф. Скот Фицджералд до Зелда
Скъпо мое сърце, честолюбиво, с екстаз и очакване декларирам, че всичко прелестно на този свят е игра, и до момента в който съм сигурен в любовта ти, всичко е допустимо – аз съм в страната на честолюбието и триумфа, и едничката ми вяра, е че скъпото ми сърце скоро ще е с мен.

Фрида Кало до Диего Ривера, 1932 година
Диего, обич моя,
Помни, че щом завършиш фреската, ще бъдем дружно вечно и дефинитивно, без разпри и тям сходни, единствено ще се обичаме един различен. Дръж се обичайно и прави каквото ти каже Еми Лу. Обожавам те повече отвсякога.
Твоето момиче Фрида
(Пиши ми.) 1933 година

Нищо не е сравнимо с твоите ръце, със зеленината на очите ти. Тялото ми е изпълнено с теб за дни напред. Ти си огледалото на нощта. Ослепителният искра на мълнията. Влагата на земята. Долчинката на подмишниците ти е моя стряха. Пръстите ми допират кръвта ти. Цялата ми наслада е да чувствам по какъв начин животът блика от твоя извор и прониква във всички пътеки на моите нерви.
Фрида

Хенри Милър до Анаис Нин, 1932 година
Занапред не очаквай от мен здрав разсъдък. Не виждам по какъв начин бих продължавал да пребивавам надалеч от теб – тези раздели са гибел. С мен ти стана жена. Това съвсем ме ужаси. Това към този момент не е плътска пристрастеност, а повсеместен апетит за теб, разкъсващ апетит. Чета във вестника за убийства и самоубийства и ги разбирам в дълбочина. Чувствам се смъртоносен, гибелен. Къде е времето, когато мъжете са се сражавали, убивали са и са умирали за една ръкавица, за един взор?Анаис, по-рано единствено мислех, че те обичам; това бе нищо в съпоставяне със настоящето ми положение. Дали всичко бе така прелестно, тъй като беше малко и откраднато? Бях ли по-малко себе си или повече – а ти по-малко или повече себе си беше? Лудост ли е да имам вяра, че може да продължи? Аз съм влюбен, кьорав, кьорав. Да бъда кьорав вечно!

Хенри Милър до Анаис Нин, 1933 година
Безумно благополучен ме правиш с това, че ме приемаш напълно, оставяш ме да бъда създател, само че не забравяш и мъжа... Никоя жена в никакъв случай не ми е давала всички прерогативи, от които се нуждая, а ти – ти ме подтикваш да ходя напред, да бъда себе си, да се опитвам във всичко. Ето за какво те боготворя. Ето за какво си изключителна жена.

Анаис Нин до Хенри Милър, 1934 година
О, Хенри, по какъв начин ме раздруса сутринта твоето писмо! Щом го поех в ръце, ме заляха всички потискани усеща. Само допирът до него породи у мен същото неспокойствие както когато ме прегърна и цяла потънах в обятията ти. Досещаш се какво изпитах при прочита му. Ти си намерил всичките думи, способни да доближат право до сърцето ми и да ме завладеят – и бях мокра,и така нетърпелива, че ще сторя всичко, с цел да си спестим даже един-едничък ден. Аз ти числя се. Ще изживеем една седмица, за каквато не сме си и мечтали. Термометърът ще се пръсне. Искам отново да чувствам тласъците ти вдън мен, да усещам по какъв начин кръвта ми се сгорещява и тече по-бързо в жилите ми, да осезавам бавния, нежен темп, а след това, ненадейно – мощните удари; и възбудата, когато спираш и слушам звука от капещия кран на чешмата... и по какъв начин тръпнеш в устата ми, Хенри. О, Хенри, отвратително ми е да ти пиша – желая те, като луда те желая. Искам необятно да разтворя крайници, разтопявам се, трептя. Искам с теб да направм така безумни неща, че не намирам думи да ги изразя.
А.Н.

Чарлс Буковски до Линда Кинг, 1972 година
Хареса ми това, което извърши с ръка, станах по-горещ от пъкъла... всичко, което правиш, ме нажежава като пъкъла... избълвам към тавана... ти, кучко, ти, гореща до алено проклетнице, ти, хубава жено... ти породи нови стихове, нова наслада и нови номера у едно остаряло куче. Обичам те, обичам космите на катеричката ти под пръстите ми, путчицата ти, която чувствам влажна и топла под пръстите си; ти – права, облегната на хладилника, прелестен ледник имаш, косите ти оплетени се спускат диви, ето те, дива птица, дива си цяла, гореща, сластна, чудотворна... въртя се след главата ти, пробвам се да впримча езика ти в устата си, с езика си... бяхме в Бърбанк и бях влюбен, обич в ултрамарин, боже благи, богиньо проклета, остен мой и кучко моя, моя моя моя моя, тръпнеща, дишаща, с косми обточена путко райска, обичам те... също и твоя ледник, впити и вплетени, а изваяната глава ни гледаше с циничната си, лиричната си, любовната си усмивчица...
Искам те,
желая те,
желая ТЕБ,
ТЕБ ТЕБ ТЕБ ТЕБ ТЕБ ТЕБ!

Изображения: pinterest.com