Кое е по-добре: без малцинства – или с много малки малцинства?
Една имитация на сръбския вицепремиер Ивица Дачич тези дни разпали пристрастеностите в българските медии. Всъщност, той искаше да упрекна Европейски Съюз поради безразличието му към правата на сърбите в Черна гора, ударени (според него) от закона за вероизповеданията там - православната черква трябвало да потвърждава благосъстоятелност върху парцелите си преди 1918 и страната можела да им ги лишава. За да създаде контрастност, Дачич даде за образец България, която ревниво защитавала правата на своето малцинство в страната му, въпреки и то да е единствено 0,26% от популацията, а за доста по-голям % сърби в Черна гора грижа нямало.
В България обаче някои прочетоха това, както Вътрешна македонска революционна организация чете истанбулската спогодба (ако преразказвам приказката за Дявола и Евангелието) и наместо да се застъпят за своите православни братовчеди, се нахвърлиха върху Дачич с обвиняването, че с нещо заплашва западните околности. А Красимир Каракачанов отново стигна до Ньойския контракт, което вкара тематиката в обичаната ни абсурдистка тоналност.
Основателна ли е " малцинствената суматоха "?
Разбира се, по-добре е, когато националистическата пáра отива в медийната свирка, в сравнение с да провокира кръвопролития по освобождението на едни или други братя, както е било преди век. Но бързото припламване на абсурда сподели, че пристрастеностите тлеят. Страховете на националните болшинства се подхранват от рецесията на националните страни, по едно и също време хомогенизирани от глобализацията и разяждани от центробежните сили на автономисти като каталунци или шотландци, косовари и босненски сърби.
Раздразнения и спорове поражда самата липса на общ принцип за конструиране на идентичности в развития свят. На единия полюс е политическата нация от френски вид, която волунтаристично строи страната от горната страна, на другия – културната нация по немски пример, която сплотява към този момент съществуващи долу културни дадености; от едната страна е канадската нация-мозайка от общности, от другата – съвсем хомогенните през днешния ден Полша или Япония.
В България обаче някои прочетоха това, както Вътрешна македонска революционна организация чете истанбулската спогодба (ако преразказвам приказката за Дявола и Евангелието) и наместо да се застъпят за своите православни братовчеди, се нахвърлиха върху Дачич с обвиняването, че с нещо заплашва западните околности. А Красимир Каракачанов отново стигна до Ньойския контракт, което вкара тематиката в обичаната ни абсурдистка тоналност.
Основателна ли е " малцинствената суматоха "?
Разбира се, по-добре е, когато националистическата пáра отива в медийната свирка, в сравнение с да провокира кръвопролития по освобождението на едни или други братя, както е било преди век. Но бързото припламване на абсурда сподели, че пристрастеностите тлеят. Страховете на националните болшинства се подхранват от рецесията на националните страни, по едно и също време хомогенизирани от глобализацията и разяждани от центробежните сили на автономисти като каталунци или шотландци, косовари и босненски сърби.
Раздразнения и спорове поражда самата липса на общ принцип за конструиране на идентичности в развития свят. На единия полюс е политическата нация от френски вид, която волунтаристично строи страната от горната страна, на другия – културната нация по немски пример, която сплотява към този момент съществуващи долу културни дадености; от едната страна е канадската нация-мозайка от общности, от другата – съвсем хомогенните през днешния ден Полша или Япония.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ