Естетическия авангардизъм на списание Везни
Един от законодателите на естетическия усет в България при започване на века без подозрение е Гео Милев. Почти е невероятна ренесансовата просторност на неговите възгледи, теоретико-художествени търсения и литературнокритическа процедура. И през днешния ден, повече от 100 години след рождението му, ние продължаваме да осмисляме мащабите на тази всестранна активност.
Преди всичко значимо е да се очертае естетическият концептуализъм , на който той подчинява неизтощимата си сила — още от ранните работи (например „ Литературнохудожествени писма от Германия “, „ Модерната лирика “) до публикации, рецензии и полемики от последните броеве на списание „ Пламък “. Подобно на Пенчо Славейков, и Гео Милев е от редките случаи в българската литературна и културна история, при който имаме плодотворно и хармонично единение на блестящо художествено творчество и теоретическа концептуална активност. Със личните си поетически произведения той тласка българската лирика в руслото на модерните европейски трендове. И в същото време ни сервира теоретически опити върху развойните процеси на българската лирика, върху общото и особеното в самостоятелния рисунък на поетите. Класификациите на Гео Милев и сбитите, само че ярки характерности на основните за историята на нашата лирика създатели в неговата „ Антология на българската лирика “ имат по-голяма дълбочина и проникновеност от редица сякаш фундаментални проучвания на български критици през последните осемдесет години.
Подобно на Пенчо Славейков, и Гео Милев се появява в българската литература като сановник боец. Както Пенчо Славейков със личното си творчество и със списание „ Мисъл “ се бори за едно ново изкуство и неговото налагане в съзнанието на българското общество, по този начин и Гео Милев със списание „ Везни “ след края на Първата международна война, когато България е и в нравствена рецесия, търси и показва като един естетически Вергилий нови пътища пред българското изкуство.
Впрочем изследвайки ролята и смисъла на литературните списания от края на XIX и началото на ХХ век (освен „ Мисъл “ и „ Везни “ още и „ Демократически обзор “, „ Златорог “, „ Хиперион “, „ Звено “, „ Пламък “, „ Изкуство и рецензия “, „ Нов път “ и др.), както и кръга на техните създатели и сътрудници, ние можем да създадем една фактически проникновена история на българската литература. Несъмнено „ Мисъл “ и „ Везни “ се открояват с борбеността и последователността на естетико-художествените си търсения. Една от огромните аргументи за това се корени в характера и спецификата на двете огромни креативен персони — Пенчо Славейков и Гео Милев. И двамата ясно формулират своите художествени идеали и поредно работят за тяхното налагане в съзнанието на публиката. И двамата са уверени, че огромната българска литература не може да се роди без естествено и органично асимилиране на художествените послания на модерната международна литература . Високите ценностни критерии, които постанова Гео Милев, естествено го свързват с Пенчо-Славейковия месианизъм, с разбирането за ролята на художника като нравствен лидер на нацията .
С чудовищната си естетическа и художествена сила Гео Милев се трансформира в интегрална културна фигура на 20-те години на ХХ век. Двете списания, които издава — „ Везни “ и „ Пламък “, освен насочват естетическия усет на българския четец, само че и осезателно въздействат на литературното развиване. Значението на сп. „ Везни “ надалеч надвишава обичайна роля на множеството литературни списания от началото на века. Могат да се откроят минимум три значими аргументи за това.
На първо място Гео Милев си слага задачата да постави теоретическата основа на занапред зараждащите се у нас експресионизъм и модернизъм. Систематично и поредно той утвърждава избран вид изкуство и поощрявайки едни български създатели и полемизирайки против други, разпростира в действителност съответни естетически позиции. Тук Гео Милев върви в две направления — от една страна, и с преводаческата, и с критическата си активност разпространява международни и европейски създатели, които съгласно него споделят новата дума в изкуството, а въпреки това, гневно пази новаторските хрумвания в творчеството на модерните български художници.
На второ място Гео Милев ясно осъзнава интегралния темперамент на модерното изкуство и демонстрира неговите характерности с удивителна поредност в обособените книжки на списание „ Везни “. Впечатлява в действителност благосъстоянието и жанровата просторност както на преводните материали, по този начин и на авторските бележки, публикации и полемични филипики на Гео Милев — от проблемите на театралното изкуство и българския спектакъл през литературата (както ярки творби на модерната европейска литература, по този начин и деликатен разбор на настоящия роден книжовен процес), през пластическите изкуства (рецензии за изложения или изумително точни портрети на съответни художници) до проблемите на българското музикално изкуство.
Но може би най-важната специфичност, която извисява „ Везни “ над други литературни списания от това време, е ясното схващане на Гео Милев за директната връзка сред националната орис и културата . Това схващане на Гео Милев не е ослепително моментно скимване, а концептуално промислена позиция, която можем да проследим в развиване в трите годишнини на списанието. В творбите на най-големите, определящите по това време български създатели ще открием невидимото отражение и наличие на трансформациите на българската национална орис.
Ето за какво „ Везни “ освен оформя и трасира естетическия усет на българския четец през 20-те години на предишния век, само че играе и ролята на втория след „ Мисъл “ (на доктор Кръстев и Пенчо Славейков) център на духовните търсения на българската интелигенция . В този смисъл списанието е освен самобитен естетически лидер, само че и генератор на продуктивни за историята на българската литература и просвета хрумвания. Автори на „ Везни “ са такива ярки създатели като Николай Райнов, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Христо Ясенов, Людмил Стоянов, Асен Златаров, Чавдар Мутафов, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев. Списанието помества и превъзходни преводи на произведения от Е. Верхарн, П. Верлен, Фр. Ницше, Р. Демел, Ш. Бодлер, Г. Тракл, В. Брюсов, Й. П. Якобсен, А. Жид, С. Киркегор, Х. Валден, М. Метерлинк и други
Естествено, текстовете на Гео Милев във „ Везни “ непрестанно предизвикат спорове и доста постоянно полемични стълкновения. След Ботев и Пенчо Славейков Гео Милев е идващият ослепителен полемист в българската литература. Той развива езика на литературната и художествената дискусия. Критиката му е с есеистична извисеност и художествено-завладяваща мощ на внушението, а есеистиката и публицистиката му получават глъбинността и способността за аналитично предусещане на рецензията.
Във „ Везни “ Гео Милев реализира изумително комбиниране на концептуалния, манифестно-извисения взор върху развойни трендове в модерната европейска и българска просвета и задълбочени съответни разбори на обособени произведения. Нека проследим тази специфичност на гения на Гео Милев с някои негови наблюдения в региона на литературата, театъра и пластическите изкуства.
Още в ранната си публикация „ Модерната лирика “, печатана в сп. „ Звено “ през 1914 година, Гео Милев разсъждава за модерното изкуство. В сп. „ Везни “ той разпростира своите визии в тази тенденция във „ Фрагментът “, „ Небето “, „ Езикът “ и „ Родно изкуство “. Тия къси текстове фактически имат манифестен темперамент и маркират теоретическите търсения на Гео Милев. Ето един индикативен фрагмент от „ Небето “, където Гео Милев дава своето съсредоточено виждане за експресионизма.
„ Експресионизмът: Аз взема — сграбчва — Света и го разтапя в небето зад Света. Светът отива, изчезва напред — с цел да се появи в Космоса като изкуство: обединение на Аз с галактическите детайли, с Платоновата концепция.
Антиреално изкуство.
Божествено изкуство.
Космическо изкуство.
Вечно изкуство.
Аз става Космос. Аз става Изкуство. Аз става Вечност. Аз става Божество. — Алфа.
Светът — предметът — изчезва. Изчезва като открита величина; изгубва своята избрана, лична цена. Става преображение; — средство с относителна цена: облик, знак.
Светът съществува още единствено като фантом. Предметът не е към този момент форма, а безформено сурово вещество; канара, от която Духът чук издялва форми. Форми в Космоса. Абсолютни въплъщавания на Аз. Космосът на Изкуството. Аз не е огледало; Аз твори: Аз е провидение. — Абсолют. “
Отделни постановки в „ Модерната лирика “, „ Езикът “, „ Фрагментът “, „ Небето “ дават съображение на някои критици да укоряват Гео Милев в прекален педантизъм. Но в случай че прочетем деликатно публикацията му „ Родно изкуство “, ще се убедим, че неговата дискусия е ориентирана освен против плоския патриотарски дух, който по това време владее част от българските създатели и който единствено профанира същинското произведение на изкуството. Гео Милев възразява и води война против разбирането, че националният дух и сензитивност би трябвало да бъдат лимитирани в съответни рамки, избрани неведнъж от официални признаци. Именно когато художникът улови висшите изказвания на националния дух в своите творби, той показва силата на българския талант, посланията на расата. Тогава стартира и надмогването на тясното национално мислене. Тогава националният дух се влива в международния дух. Тогава той е ходило от развиването на вселенското мислене. Днес, след повече от осем десетилетия, делящи ни от сходни разсъждения на младия Гео Милев, виждаме какъв брой проницателни са били те. Според създателя на „ Жестокият пръстен “ и „ Иконите спят “, „ Септември “ и „ Ад “ същинското, изконното значение на родното изкуство е в способността на създателя художествено надарено да превъплъти посланията на българската душа и точно пресъздавайки тяхната неповторимост и специфичност, да обогати мировата душа:
„ Задачата на всеки български художник — стихотворец, музикант, живописец — е: посредством своите творби да влее в Мировата душа тези безконечни полезности, които има българската душа, които е придобила или ще придобие българската душа; а това българският художник ще реализира по пътя на своята лична душа. Така разбираме ние родното изкуство — по този начин родното изкуство отхвърля себе си, с цел да стане освен интернационално, а — универсално. Немското изкуство на Гьоте или Вагнер, френското изкуство на Делакроа или Бодлер, британското изкуство на Байрон или Шекспир — всички те — правилни в своите национални особености — минават оттатък своите национални особености, с цел да бъдат част от хубостта на Мировата душа — стават универсални: и това ги прави вероятни за всички четири краища на земното кълбо; и избавя тяхното сърце от зъба на Времето. “
Теоретичните си разсъждения Гео Милев поддържа и с съответни образци от художествената процедура. Антитезата битово описание–универсални полезности той илюстрира с полемиката си против репертоара на Народния спектакъл, който е задръстен от битоописателни драми с ниска художествена стойност, а в това време не е включена драмата на П. Ю. Тодоров „ Страхил, заплашителен бунтовник “. А съгласно Гео Милев таман „ посредством нейната художествена хубост се внася в Мировата душа част от хубостта на българската душа (на българската душа посредством душата на поета) “. Ярък естетико-художествен мотив е и творчеството на Сирак Скитник, Иван Бояджиев или Иван Милев, които имат несъмнено доста по-голямо значение за българското изкуство, в сравнение с цялата битоописателна или „ националистична живопис “ на фешън тогава художници.
Гео Милев разпростира и подплатява теоретическите си разсъждения с изумително точни и задълбочени съответни разбори на обособени произведения и създатели. Няма съществено име или произведение в българската литература, което да е оставено без внимание. Критическата оценка на Гео Милев е сбита, само че безпогрешна — от проницателните фрагменти за Димчо Дебелянов, в които за първи път се показват основни характерности на гения и личността на автора; през сбитите разбори на „ Марионетки “ от Чавдар Мутафов и „ Царица Неранза “ и „ Мъничък свят “ от Георги Райчев; през рецензиите за „ Български балади “ от Теодор Траянов и „ Стихове и песни “ от Емануил Попдимитров, които ни сервират ослепителен и проницателен разбор за тези ярки творци; през полемиката с Петко Росен и Стилиян Чилингиров, Константин Гълъбов, Боян Пенев и Иван Радославов, Кирил Христов и Димитър Бабев; до превъзходните миниатюри, отдадени на Стефан Маларме, Георг Тракл, Антон Чехов, Александър Блок, Артур Рембо, Емил Верхарн.
След литературата Гео Милев най-силно е привличан от проблемите на театъра. Още преди да стартира издаването на „ Везни “, той написа в Берлин през 1918 година своята студия „ Театрално изкуство “. Изключително задълбочени и проницателни са портретите на огромните артисти Кръстьо Сарафов, Васил Кирков, Адриана Будевска, Коста Стоянов. А в четирите публикации, обединени под общото заглавие „ Художествена диагноза на българския спектакъл “, оповестени във в. „ Заря “, 1919 година, откриваме дълбока и цялостна дискусия против рутината и посредствеността на тогавашния репертоар на Народния спектакъл.
В сп. „ Везни “ Гео Милев продължава и разпростира своя интерес към театралния живот в България. И тук още веднъж неговите теоретически търсения и разсъждения се уплътняват от анализите на съответни театрални постановки. Тези разбори са къси, само че полемиката в тях е убийствена. Такъв е казусът с постановката на „ Идиот “ по романа на Достоевски, показана от съветската натрупа Днепрова–Яковлев в Народния спектакъл, както и със „ Сирано дьо Бержерак “ и „ Хамлет “. Съкрушителна е оценката за „ Боян магесника “ от Кирил Христов, „ Владо Булатов “ от Ст. Чилингиров. А публикациите „ Народен спектакъл “ и „ Театрален крах “ иронизират освен бездарния репертоар на Народния спектакъл, само че и художественото незнание и безредица в неговото управление.
Впечатляващо е наличието във „ Везни “ на разбори и наблюдения върху някои български и непознати художници. С непогрешим живописен нюх Гео Милев откроява имената на тези създатели, които дефинират плодотворните търсения в българското пластическо изкуство — Николай Райнов, Сирак Скитник, Иван Бояджиев, Владимир Димитров-Майстора, Никола Петров, Никола Маринов. Очевидно за това му оказват помощ освен дълбоката теоретическа подготовка, само че и персоналният художнически гений.
От първия до последния си брой сп. „ Везни “ има упоритостта освен да отразява и проучва най-важните обстоятелства и събития в региона на литературата и изкуството, само че и да се пробва посредством тях да отгатне философията на българската национална орис. Затова такова огромно значение отдава Гео Милев на връзката сред съответните естетически и художествени обстоятелства и разгръщането и спецификата на националния темперамент. В сп. „ Везни “ са поместени две програмни в това отношение публикации — „ Българският народ през днешния ден “ и „ Възвание към българския публицист “. Тези две публикации (а за какво не и метафизичен есета) са най-яркото опровергаване на някои критически спекулации за това, че във „ Везни “ Гео Милев надали не се е самоизолирал в кула от слонова кост, че разглеждал литературните и художествените обстоятелства, откъснати от обществения подтекст. Ето откъс от „ Българският народ през днешния ден “, който директно ни насочва към ярката обществена ангажираност на по-късните публикации „ И свет во тме светится “, „ Краят на интелигенцията “, „ Фашизмът “, „ Полицейска рецензия “, „ Народ стадо “, „ Отворено писмо до година Борис Вазов “, поместени в сп. „ Пламък “:
„ Години наред българският народ е живял постепенно и томително обсаждан в някаква влажна, студена цитадела — без слънце и без шир пред погледа — без креативен порив на духа: отчаян, обезидеален. Обсаждан от своята така наречена „ независимост “ — към този момент толкоз години, — от ония, които са поемали в ръцете си неговите бъднини. Днес това състояние е изострено до последна степен. Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност. Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и отвратително. Днес — като резултат на една непрекъснато кресчендирана обществена несгода — българският народ е подложен на най-голямо тестване, е вцепенен в най-голямо омаломощаване. Днес българският народ стои като че ли пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес креативният подтик на българския дух е понижен до мъртвата нула на духовния термометър. И измежду всеобщото затишие, в което не свети ни воля, ни предпочитание:
... помощ не иде,
от на никое място взора вяра не види...
Този патетически зов на поета би бил най-хубавият израз на обезвереното затишие, в което е вцепенен през днешния ден българският народ, в случай че да не бе загаснал в духовете всеки възторг, в случай че да не бе задавен в гърлата всеки зов.
Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-накрая да тресне избавителният гръм? Няма ли да се развихри очистителната стихия?
Това чувствува всеки. Това чака всеки. “
Сп. „ Везни “ ни демонстрира Гео Милев като една от най-противоречивите и комплицирани фигури в историята на българската просвета и литература. Експлозивен характер, естетически предопределена фрагментарност и в същото време удивителна целокупност на мисленето, безстрашна гражданска позиция, възрожденска непорочност на поривите, абсурден полемист, проницателен аналитик на европейските модернистични трендове в изкуството — едно дишащо и пулсиращо кълбо от разсъдък, пристрастеност и воля.
Духът на спрялото да излиза по финансови аргументи сп. „ Везни “ се прелива и разпростира с още по-голяма мощ в сп. „ Пламък “. Тук Гео Милев продължава традициите на Раковски, Каравелов и Ботев, Захарий Стоянов във вестниците „ Свобода “, „ Независимост “, „ Борба “, „ Знаме “, „ Дума на българските емигранти “. Брилянтните публикации за непознатите въздействия върху българската литература, „ Кратка история на българската лирика “, огнените парчета прозаичност, полемики и памфлети в сп. „ Пламък “ следват Ботевата традиция на единение сред самостоятелната орис на поета и националната орис, за еднаквост сред създател и народ .
Преди всичко значимо е да се очертае естетическият концептуализъм , на който той подчинява неизтощимата си сила — още от ранните работи (например „ Литературнохудожествени писма от Германия “, „ Модерната лирика “) до публикации, рецензии и полемики от последните броеве на списание „ Пламък “. Подобно на Пенчо Славейков, и Гео Милев е от редките случаи в българската литературна и културна история, при който имаме плодотворно и хармонично единение на блестящо художествено творчество и теоретическа концептуална активност. Със личните си поетически произведения той тласка българската лирика в руслото на модерните европейски трендове. И в същото време ни сервира теоретически опити върху развойните процеси на българската лирика, върху общото и особеното в самостоятелния рисунък на поетите. Класификациите на Гео Милев и сбитите, само че ярки характерности на основните за историята на нашата лирика създатели в неговата „ Антология на българската лирика “ имат по-голяма дълбочина и проникновеност от редица сякаш фундаментални проучвания на български критици през последните осемдесет години.
Подобно на Пенчо Славейков, и Гео Милев се появява в българската литература като сановник боец. Както Пенчо Славейков със личното си творчество и със списание „ Мисъл “ се бори за едно ново изкуство и неговото налагане в съзнанието на българското общество, по този начин и Гео Милев със списание „ Везни “ след края на Първата международна война, когато България е и в нравствена рецесия, търси и показва като един естетически Вергилий нови пътища пред българското изкуство.
Впрочем изследвайки ролята и смисъла на литературните списания от края на XIX и началото на ХХ век (освен „ Мисъл “ и „ Везни “ още и „ Демократически обзор “, „ Златорог “, „ Хиперион “, „ Звено “, „ Пламък “, „ Изкуство и рецензия “, „ Нов път “ и др.), както и кръга на техните създатели и сътрудници, ние можем да създадем една фактически проникновена история на българската литература. Несъмнено „ Мисъл “ и „ Везни “ се открояват с борбеността и последователността на естетико-художествените си търсения. Една от огромните аргументи за това се корени в характера и спецификата на двете огромни креативен персони — Пенчо Славейков и Гео Милев. И двамата ясно формулират своите художествени идеали и поредно работят за тяхното налагане в съзнанието на публиката. И двамата са уверени, че огромната българска литература не може да се роди без естествено и органично асимилиране на художествените послания на модерната международна литература . Високите ценностни критерии, които постанова Гео Милев, естествено го свързват с Пенчо-Славейковия месианизъм, с разбирането за ролята на художника като нравствен лидер на нацията .
С чудовищната си естетическа и художествена сила Гео Милев се трансформира в интегрална културна фигура на 20-те години на ХХ век. Двете списания, които издава — „ Везни “ и „ Пламък “, освен насочват естетическия усет на българския четец, само че и осезателно въздействат на литературното развиване. Значението на сп. „ Везни “ надалеч надвишава обичайна роля на множеството литературни списания от началото на века. Могат да се откроят минимум три значими аргументи за това.
На първо място Гео Милев си слага задачата да постави теоретическата основа на занапред зараждащите се у нас експресионизъм и модернизъм. Систематично и поредно той утвърждава избран вид изкуство и поощрявайки едни български създатели и полемизирайки против други, разпростира в действителност съответни естетически позиции. Тук Гео Милев върви в две направления — от една страна, и с преводаческата, и с критическата си активност разпространява международни и европейски създатели, които съгласно него споделят новата дума в изкуството, а въпреки това, гневно пази новаторските хрумвания в творчеството на модерните български художници.
На второ място Гео Милев ясно осъзнава интегралния темперамент на модерното изкуство и демонстрира неговите характерности с удивителна поредност в обособените книжки на списание „ Везни “. Впечатлява в действителност благосъстоянието и жанровата просторност както на преводните материали, по този начин и на авторските бележки, публикации и полемични филипики на Гео Милев — от проблемите на театралното изкуство и българския спектакъл през литературата (както ярки творби на модерната европейска литература, по този начин и деликатен разбор на настоящия роден книжовен процес), през пластическите изкуства (рецензии за изложения или изумително точни портрети на съответни художници) до проблемите на българското музикално изкуство.
Но може би най-важната специфичност, която извисява „ Везни “ над други литературни списания от това време, е ясното схващане на Гео Милев за директната връзка сред националната орис и културата . Това схващане на Гео Милев не е ослепително моментно скимване, а концептуално промислена позиция, която можем да проследим в развиване в трите годишнини на списанието. В творбите на най-големите, определящите по това време български създатели ще открием невидимото отражение и наличие на трансформациите на българската национална орис.
Ето за какво „ Везни “ освен оформя и трасира естетическия усет на българския четец през 20-те години на предишния век, само че играе и ролята на втория след „ Мисъл “ (на доктор Кръстев и Пенчо Славейков) център на духовните търсения на българската интелигенция . В този смисъл списанието е освен самобитен естетически лидер, само че и генератор на продуктивни за историята на българската литература и просвета хрумвания. Автори на „ Везни “ са такива ярки създатели като Николай Райнов, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Христо Ясенов, Людмил Стоянов, Асен Златаров, Чавдар Мутафов, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев. Списанието помества и превъзходни преводи на произведения от Е. Верхарн, П. Верлен, Фр. Ницше, Р. Демел, Ш. Бодлер, Г. Тракл, В. Брюсов, Й. П. Якобсен, А. Жид, С. Киркегор, Х. Валден, М. Метерлинк и други
Естествено, текстовете на Гео Милев във „ Везни “ непрестанно предизвикат спорове и доста постоянно полемични стълкновения. След Ботев и Пенчо Славейков Гео Милев е идващият ослепителен полемист в българската литература. Той развива езика на литературната и художествената дискусия. Критиката му е с есеистична извисеност и художествено-завладяваща мощ на внушението, а есеистиката и публицистиката му получават глъбинността и способността за аналитично предусещане на рецензията.
Във „ Везни “ Гео Милев реализира изумително комбиниране на концептуалния, манифестно-извисения взор върху развойни трендове в модерната европейска и българска просвета и задълбочени съответни разбори на обособени произведения. Нека проследим тази специфичност на гения на Гео Милев с някои негови наблюдения в региона на литературата, театъра и пластическите изкуства.
Още в ранната си публикация „ Модерната лирика “, печатана в сп. „ Звено “ през 1914 година, Гео Милев разсъждава за модерното изкуство. В сп. „ Везни “ той разпростира своите визии в тази тенденция във „ Фрагментът “, „ Небето “, „ Езикът “ и „ Родно изкуство “. Тия къси текстове фактически имат манифестен темперамент и маркират теоретическите търсения на Гео Милев. Ето един индикативен фрагмент от „ Небето “, където Гео Милев дава своето съсредоточено виждане за експресионизма.
„ Експресионизмът: Аз взема — сграбчва — Света и го разтапя в небето зад Света. Светът отива, изчезва напред — с цел да се появи в Космоса като изкуство: обединение на Аз с галактическите детайли, с Платоновата концепция.
Антиреално изкуство.
Божествено изкуство.
Космическо изкуство.
Вечно изкуство.
Аз става Космос. Аз става Изкуство. Аз става Вечност. Аз става Божество. — Алфа.
Светът — предметът — изчезва. Изчезва като открита величина; изгубва своята избрана, лична цена. Става преображение; — средство с относителна цена: облик, знак.
Светът съществува още единствено като фантом. Предметът не е към този момент форма, а безформено сурово вещество; канара, от която Духът чук издялва форми. Форми в Космоса. Абсолютни въплъщавания на Аз. Космосът на Изкуството. Аз не е огледало; Аз твори: Аз е провидение. — Абсолют. “
Отделни постановки в „ Модерната лирика “, „ Езикът “, „ Фрагментът “, „ Небето “ дават съображение на някои критици да укоряват Гео Милев в прекален педантизъм. Но в случай че прочетем деликатно публикацията му „ Родно изкуство “, ще се убедим, че неговата дискусия е ориентирана освен против плоския патриотарски дух, който по това време владее част от българските създатели и който единствено профанира същинското произведение на изкуството. Гео Милев възразява и води война против разбирането, че националният дух и сензитивност би трябвало да бъдат лимитирани в съответни рамки, избрани неведнъж от официални признаци. Именно когато художникът улови висшите изказвания на националния дух в своите творби, той показва силата на българския талант, посланията на расата. Тогава стартира и надмогването на тясното национално мислене. Тогава националният дух се влива в международния дух. Тогава той е ходило от развиването на вселенското мислене. Днес, след повече от осем десетилетия, делящи ни от сходни разсъждения на младия Гео Милев, виждаме какъв брой проницателни са били те. Според създателя на „ Жестокият пръстен “ и „ Иконите спят “, „ Септември “ и „ Ад “ същинското, изконното значение на родното изкуство е в способността на създателя художествено надарено да превъплъти посланията на българската душа и точно пресъздавайки тяхната неповторимост и специфичност, да обогати мировата душа:
„ Задачата на всеки български художник — стихотворец, музикант, живописец — е: посредством своите творби да влее в Мировата душа тези безконечни полезности, които има българската душа, които е придобила или ще придобие българската душа; а това българският художник ще реализира по пътя на своята лична душа. Така разбираме ние родното изкуство — по този начин родното изкуство отхвърля себе си, с цел да стане освен интернационално, а — универсално. Немското изкуство на Гьоте или Вагнер, френското изкуство на Делакроа или Бодлер, британското изкуство на Байрон или Шекспир — всички те — правилни в своите национални особености — минават оттатък своите национални особености, с цел да бъдат част от хубостта на Мировата душа — стават универсални: и това ги прави вероятни за всички четири краища на земното кълбо; и избавя тяхното сърце от зъба на Времето. “
Теоретичните си разсъждения Гео Милев поддържа и с съответни образци от художествената процедура. Антитезата битово описание–универсални полезности той илюстрира с полемиката си против репертоара на Народния спектакъл, който е задръстен от битоописателни драми с ниска художествена стойност, а в това време не е включена драмата на П. Ю. Тодоров „ Страхил, заплашителен бунтовник “. А съгласно Гео Милев таман „ посредством нейната художествена хубост се внася в Мировата душа част от хубостта на българската душа (на българската душа посредством душата на поета) “. Ярък естетико-художествен мотив е и творчеството на Сирак Скитник, Иван Бояджиев или Иван Милев, които имат несъмнено доста по-голямо значение за българското изкуство, в сравнение с цялата битоописателна или „ националистична живопис “ на фешън тогава художници.
Гео Милев разпростира и подплатява теоретическите си разсъждения с изумително точни и задълбочени съответни разбори на обособени произведения и създатели. Няма съществено име или произведение в българската литература, което да е оставено без внимание. Критическата оценка на Гео Милев е сбита, само че безпогрешна — от проницателните фрагменти за Димчо Дебелянов, в които за първи път се показват основни характерности на гения и личността на автора; през сбитите разбори на „ Марионетки “ от Чавдар Мутафов и „ Царица Неранза “ и „ Мъничък свят “ от Георги Райчев; през рецензиите за „ Български балади “ от Теодор Траянов и „ Стихове и песни “ от Емануил Попдимитров, които ни сервират ослепителен и проницателен разбор за тези ярки творци; през полемиката с Петко Росен и Стилиян Чилингиров, Константин Гълъбов, Боян Пенев и Иван Радославов, Кирил Христов и Димитър Бабев; до превъзходните миниатюри, отдадени на Стефан Маларме, Георг Тракл, Антон Чехов, Александър Блок, Артур Рембо, Емил Верхарн.
След литературата Гео Милев най-силно е привличан от проблемите на театъра. Още преди да стартира издаването на „ Везни “, той написа в Берлин през 1918 година своята студия „ Театрално изкуство “. Изключително задълбочени и проницателни са портретите на огромните артисти Кръстьо Сарафов, Васил Кирков, Адриана Будевска, Коста Стоянов. А в четирите публикации, обединени под общото заглавие „ Художествена диагноза на българския спектакъл “, оповестени във в. „ Заря “, 1919 година, откриваме дълбока и цялостна дискусия против рутината и посредствеността на тогавашния репертоар на Народния спектакъл.
В сп. „ Везни “ Гео Милев продължава и разпростира своя интерес към театралния живот в България. И тук още веднъж неговите теоретически търсения и разсъждения се уплътняват от анализите на съответни театрални постановки. Тези разбори са къси, само че полемиката в тях е убийствена. Такъв е казусът с постановката на „ Идиот “ по романа на Достоевски, показана от съветската натрупа Днепрова–Яковлев в Народния спектакъл, както и със „ Сирано дьо Бержерак “ и „ Хамлет “. Съкрушителна е оценката за „ Боян магесника “ от Кирил Христов, „ Владо Булатов “ от Ст. Чилингиров. А публикациите „ Народен спектакъл “ и „ Театрален крах “ иронизират освен бездарния репертоар на Народния спектакъл, само че и художественото незнание и безредица в неговото управление.
Впечатляващо е наличието във „ Везни “ на разбори и наблюдения върху някои български и непознати художници. С непогрешим живописен нюх Гео Милев откроява имената на тези създатели, които дефинират плодотворните търсения в българското пластическо изкуство — Николай Райнов, Сирак Скитник, Иван Бояджиев, Владимир Димитров-Майстора, Никола Петров, Никола Маринов. Очевидно за това му оказват помощ освен дълбоката теоретическа подготовка, само че и персоналният художнически гений.
От първия до последния си брой сп. „ Везни “ има упоритостта освен да отразява и проучва най-важните обстоятелства и събития в региона на литературата и изкуството, само че и да се пробва посредством тях да отгатне философията на българската национална орис. Затова такова огромно значение отдава Гео Милев на връзката сред съответните естетически и художествени обстоятелства и разгръщането и спецификата на националния темперамент. В сп. „ Везни “ са поместени две програмни в това отношение публикации — „ Българският народ през днешния ден “ и „ Възвание към българския публицист “. Тези две публикации (а за какво не и метафизичен есета) са най-яркото опровергаване на някои критически спекулации за това, че във „ Везни “ Гео Милев надали не се е самоизолирал в кула от слонова кост, че разглеждал литературните и художествените обстоятелства, откъснати от обществения подтекст. Ето откъс от „ Българският народ през днешния ден “, който директно ни насочва към ярката обществена ангажираност на по-късните публикации „ И свет во тме светится “, „ Краят на интелигенцията “, „ Фашизмът “, „ Полицейска рецензия “, „ Народ стадо “, „ Отворено писмо до година Борис Вазов “, поместени в сп. „ Пламък “:
„ Години наред българският народ е живял постепенно и томително обсаждан в някаква влажна, студена цитадела — без слънце и без шир пред погледа — без креативен порив на духа: отчаян, обезидеален. Обсаждан от своята така наречена „ независимост “ — към този момент толкоз години, — от ония, които са поемали в ръцете си неговите бъднини. Днес това състояние е изострено до последна степен. Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност. Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и отвратително. Днес — като резултат на една непрекъснато кресчендирана обществена несгода — българският народ е подложен на най-голямо тестване, е вцепенен в най-голямо омаломощаване. Днес българският народ стои като че ли пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес креативният подтик на българския дух е понижен до мъртвата нула на духовния термометър. И измежду всеобщото затишие, в което не свети ни воля, ни предпочитание:
... помощ не иде,
от на никое място взора вяра не види...
Този патетически зов на поета би бил най-хубавият израз на обезвереното затишие, в което е вцепенен през днешния ден българският народ, в случай че да не бе загаснал в духовете всеки възторг, в случай че да не бе задавен в гърлата всеки зов.
Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-накрая да тресне избавителният гръм? Няма ли да се развихри очистителната стихия?
Това чувствува всеки. Това чака всеки. “
Сп. „ Везни “ ни демонстрира Гео Милев като една от най-противоречивите и комплицирани фигури в историята на българската просвета и литература. Експлозивен характер, естетически предопределена фрагментарност и в същото време удивителна целокупност на мисленето, безстрашна гражданска позиция, възрожденска непорочност на поривите, абсурден полемист, проницателен аналитик на европейските модернистични трендове в изкуството — едно дишащо и пулсиращо кълбо от разсъдък, пристрастеност и воля.
Духът на спрялото да излиза по финансови аргументи сп. „ Везни “ се прелива и разпростира с още по-голяма мощ в сп. „ Пламък “. Тук Гео Милев продължава традициите на Раковски, Каравелов и Ботев, Захарий Стоянов във вестниците „ Свобода “, „ Независимост “, „ Борба “, „ Знаме “, „ Дума на българските емигранти “. Брилянтните публикации за непознатите въздействия върху българската литература, „ Кратка история на българската лирика “, огнените парчета прозаичност, полемики и памфлети в сп. „ Пламък “ следват Ботевата традиция на единение сред самостоятелната орис на поета и националната орис, за еднаквост сред създател и народ .
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ