Един ден ще изключим телефоните и ще излезем в света.

Един ден ще изключим телефоните и ще излезем в света. Там ще бъде пролет и фенери ще висят в маслена мъгла като големи златни светулки. Хванати за ръце, ще минем през матовата им светлина и светлината ще прилепне към телата ни и ще остане с нас за дълго.

Един ден ще ни писне да дружим във фейсбук и ще отидем с другари на море. Всичко ще бъде по-истинско: сребърни рибки, чайки-ловци и крепости от пясък. Вълните ще се доближават по-близо и ще следват следите ни, въпреки и на вятъра. Важното е, че са били там.

А в среднощ над белия бряг ще се издигне луната – безупречно кръгла, като че ли обрисувана с пергел. И внезапно небето ще се стовари тъкмо върху нас и ние, естествено, в чест на това ще си отворим бърбън.

Един ден ще изтрием всички фотоси от Инстаграм и нито един път няма да съжалим за това. Храната ще се окаже толкоз вкусна, че никой няма да успее да я снима.

Ще се разхождаме край морския пазар и ще се угощаваме с нар, ще вдишваме аромата на пипер и кардамон, гледайки по какъв начин търговците изваждат от тенджерата домашно сирене, с цел да го увият в белоснежна марля. И няма да ни пристигна мислено да пуснем камерата, нито един път. Защото… защо ни е?

Един ден изкуствената действителност на сериалите ще ни се коства прекомерно задушна и тясна. Ще превъртим на средата на 18-ти сезон, тъй като просто ще ни се прииска да живеем. Да гледаме по какъв начин ледът плава по зимната река, да нахраним гълъбите, да се целуваме, макар студа.

Летящите снежинки ще ни припомнят кокосови стърготини и ще се разсмеем. А по-късно ще отидем да се сгреем в нощния ресторант и ще танцуваме танго. Нищо, че не умеем. Все отново ще танцуваме.

Един ден ще спрем да следваме модата и внезапно ще намерим личен жанр. Пренебрегвайки условностите, ще съвместим несъчетаемото и ще опитвам с цветовете. Ще ми простят прекомерно ярките облекла, червилото, предизвикателната прическа. На теб ще простят твоята елементарност. И аз ще взема камея на баба, а ти ще си купиш филцова шапка от битпазара. И ще бъде доста красиво, заклевам се, същинско красиво.

Един ден ще извадим слушалките от ушите и ще се вслушаме в сърцето. Изведнъж ще стане ясно, че музиката е на всички места – в шумоленето на миналогодишните листа, в барабаненето на дъжда и в пъхтенето на кафеварката. Ще чуем мислите на старите кирпичени къщи и тихите диалози на дърветата, и даже мълчанието на облаците. И в тази мелодия няма да прозвучи нито една подправена нота, нито една.

Един ден ще ни стане скучно да четем нелепи туитове и, най-сетне, ще стигнем до етажерката с книгите. От прашясалия им мирис в душата ще се разсъни необичайно възприятие, чието име по този начин и няма да открием. Всички забравени детски фантазии с нова мощ ще връхлетят върху нас: ще ни се прииска да набраздим морето, да подскачаме из прерията, да търсим съкровища и да се спасим от гонене. И ще се влюбим, Господи, по какъв начин ни се желае да се влюбим.

Един ден ще спрем да признаваме любовта си с глупави емотикони, а просто ще се погледнем един различен в очите. И в тях ще забележим всички съзвездия на Вселената и фрагменти от най-топлите сънища, и своето лично отражение. И не е нужно да се споделя нищо, всичко ще се схваща без думи. Но ти въпреки всичко ще попиташ, а аз ще отговоря.

Ти си изтощен и не ми вярваш, само че аз го знам. Дори да не е в този живот и не на тази планета, само че някой ден всичко ще бъде тъкмо по този начин.

Ще танцуваме танго.

Обещавам.

Татяна Стрелченко