Шоколад - разказ с продължение от Здравка Евтимова
- Дядо, разкажи ми по какъв начин тате изял бонбоните, дето ти си купил за приятелите ти – момичето държеше за ръка високия мъж с прошарена коса. То се усмихна, въпреки че на февруари преди малко му бе хрумнало да посее още сняг в Радомир, с цел да могат да поникнат преспи и през идната зима. - Дядо, ти на мене другар ли си ми? – попита детето.
- Да, Дамянке, другар съм ти.
Хлапето се усмихна, само че нищо повече не сподели.
- Сигурно искаш да се почерпим с малко шоколад – попита мъжът, който беше толкоз хубав, че небето се обърна да го види и за малко спря да мята сняг над Радомир, а две дами, които си шушукаха и следиха индивида, без да се прикриват, поздравиха:
- Дамяне, още по-хубав си станал. Малкото твоята багра е вземало и доста по-добре, че не се е хвърлило към боята на баба си.
Дамян им сподели: „ Здравейте ” и таман се насочи към сладкарница „ Зоя ”, дребната го дръпна за ръка.
- Баба Елена сподели, че не би трябвало да ядем шоколад. Вредно е за зъбите, за жлъчката, за сърцето и кръвоносните съдове.
- Стига бе, ти и за кръвоносните ли съдове знаеш – удиви се мъжът. – Като не гледа баба ти, шоколадът за нищо не е нездравословен.
- Не би трябвало да лъжем – сподели съществено хлапето.
- Няма да лъжем, единствено ще го изядем – предложи дядо ѝ.
Момиченцето се успокои и блестна.
– Искаш ли да създадем един мач? – попита то.
Дядото не искаше, тъй като целият площад беше затрупан с наедрял леплив сняг.
- Защо не отидеш да си играеш с децата? – попита той.
- Те не желаят да играят с мене – сподели детето и на улицата стана мрачно като през нощта.
- Ами като беше дребна, и баба ти Елена ходеше все сама, по тази причина никак и не се ядосвай. Виж я в този момент. Целият град идва при нея. И хора от Перник, от София, от Стара Загора даже. Човек като върви самичък, мисли всякакви работи и измисля още по-разни работи, разбираш ли.
- И аз съм по този начин – призна детето. – Но като си самичък, някоя магьосница може да те грабне.
- Друг път. Такъв пестник ще ѝ завъртя, че ще ѝ се вие свят три дни и три нощи. Виж какъв мускул имам! – Дядото сви пестник да си покаже силата. Детето също сви пестник да си покаже силата, след това двамата се заляха от смях.
- Баба ти Елена беше ужасно дете. Високо дете. Като дребна беше по-висока от мене и аз единствено си мечтаех да порасна една глава над нея, да мятам камъни по-далече от нея, да плавам по-бързо от нея. Не обичаха децата баба ти, Дамянке. В учебно заведение беше по-умна. Ако не можеше да реши някоя задача, залепваше се на чина и не помръдваше. Ние си отивахме, тя седеше и решаваше. Подигравахме ѝ се, че е толкова тъпа, само че тя не ни и поглеждаше. В един клас бяхме с нея. Тя седеше на последния чин, тъй като беше най-високата, а аз на първия. Бях най-ниският. До рамото ѝ стигах. И аз не знам за какво все се въртях към нея. Давах ѝ от моята филия с масло.
Тя съвсем в никакъв случай не приемаше, само че като ходех да ѝ набера киселец от ливадата – знаеш, в този момент там направиха хлебарница - тя го вземаше и ми се усмихваше, както ти ми се усмихваш в този момент. Пасеше киселец като шиле. Берях ѝ дренки. „ Ти ѝ се подмазваш, с цел да ти взема решение дилемите и да ти дава да преписваш домашното по български ” – разправяха ми децата. Така си беше, само че около домашните взех да виждам какъв брой бързо тича, по какъв начин познава треволяците, също като дядо си. И аз ѝ носех треволяци, множеството тя изхвърляше, съвсем нищо не вземаше.
Бях ѝ до рамото и ми се подиграваха, че съм малък като шише слаба ракия.
- Кажи ми, Еленке, какво да хапвам, че да стана по-висок от тебе.
- Защо искаш да станеш по-висок от мене? – попита ме тя.
- Щото желая да те поканя на среща – казах ѝ аз и това си беше истината.
- Ми можеш да ме поканиш и като си невисок – рече баба ти Елена. - Не имам вяра да пораснеш по-висок от мене, постоянно ти споделям, Дамяне.
- Тогава няма да те поканвам – заявих ѝ аз. Ах какъв простак, какъв простак. И това високо момиче, както си стоеше и стискаше в ръка киселеца, дето ѝ бях набрал, внезапно се разплака. Не бях виждал момиче да реве по този начин – не издава тон. Ще речеш, че се е задавила с листо киселец или се е задушила, а сълзите се леят. Направо намокриха фланелата ѝ. Още си припомням каква фланела имаше - бледолилава, дебела колкото три мои.
- Не можа ли да ѝ набереш още киселец? – обади се дребното хлапе, което още по-силно стисна ръката на дядо си. – Защо не сподели, че ще я поканиш на среща. Виж какъв брой малоумен си бил, дядо.
- Не ми пристигна на мозъка – призна прошареният и се усмихна, само че някак във вътрешността в себе си се усмихна. Лицето му се затвори, както хората затварят прозорците през февруари. – Но на мене ми пристигна едно нещо – напълно друго - на мозъка. Нали и ти знаеш приказката, която ние си имаме в Радомир - за Господ, който седял все самичък и даже слънцето, дето е толкова ярко, не можело да го развесели.
За да не се мъчат хората, които не могат да стигнат до небето и да си приказват със слънцето и звездите, с облаците и луната, Господ направил на всеки човек - и мъж, и жена - по едно другарче. Най-истинското. Само то можело да трансформира самотата в река с топли вирове, в деца, които пищят вкъщи и желаят да излапат шоколадовите бонбони, в топла чорба от киселец и чиста къща.
- Ми ние си имаме чиста къща и бонбони – акцентира детето.
- Имаме си, тъй като аз открих моето другарче – изясни дядото.
- Баба ли? Как я откри? – попита нетърпеливо хлапето и за момент не помни предлагането си да изиграят един страховит мач в дебелия, мокър сняг на площада.
- Спомни си приказката за Господ и самотата, която си разправяме в Радомир.
- Тая приказка е машинация на търкалета и лъже открай до дъно – възрази детето.
Отново валеше, на едри парцали. Сигурно Господ режеше облаците на парченца. И с цел да притегли баба Марта да му бъде най-хубавото другарче, хващаше частите от белите облаци и ги разхвърляше над Радомир. Така земята щеше да си намерения, че се е трансформирала в небе, тъй като е покрита с облаци, а облаците щяха да си мислят, че най-сетне са съумели да целунат земята. Защото защо мечтае един облак, с изключение на да се разноски необут по улиците, по поляните и върху покривите на Радомир?
- Може и да лъже тая приказка, само че тя е другар на индивида. Тогава за какво ще го мами? Щом цялостен град я разправя от дядо на внуче, значи приказката е почтена и вярна.
- Какво? – попита детето и изплези език да изяде няколко снежинки. То знаеше, че на света има единствено едно нещо, което е по-вкусно от снежинките. Това са ледените висулки. Но човек не трябва да прекалява, тъй като гърлото единствено това чака – да изядеш висулка и да се зачерви. Глупавото гърло си мисли, че е по-красиво, в случай че стане алено. Така висулката ще го харесва доста повече, само че това, несъмнено, е вятър и мъгла. Гърлото се заблуждава и с цел да му пристигна мозъкът в главата, му дават да пие антибиотик. Баба Елена беше казвала на хлапето, че антибиотикът е нездравословен, само че гърлото никак и не разбираше медицина.
- Докато си седял на небето самичък и печален, дядо Господ измислил. Да речем – човек тъжи и плаче. Но в случай че изпиеш сълзите на разплакания човек, той ще стане твоето най-хубаво другарче. И най-хубавото ти другарче незабавно трансформира самотата в шоколад! – сподели дядото с прошарената коса. – А ние с тебе, Дамянке, знаем какво значи шоколадът!
- Така е – съгласи се детето и усмивката му внезапно порасна.
- Аз споделих на баба ти Елена, която тогава беше с цяла глава по-висока от мене, че изобщо няма да я поканвам на среща, щом съм толкова малък, като две стотинки, а тя е едра и висока, напряко 10 лв..
И тя заплака. Не споделяше думи да схвана какво би трябвало да върша, нито един тон не издаде, че да се покатеря на някой камък, да я гушна и да я успокоя. Само сълзи, огромни като лешници. Тогава изобщо не бях интелигентен, изкарвах тройки и четворки, най-вече петица един път по български, когато написах приказката за самотата на Господ. Но толкоз запетайки бях пропуснал, че учителката ни бе одраскала в алено цялото ми съчинение. Да се чуди човек за какво ми беше писала петица.
- Радвай се, че не ти е лепнала двойка – прекъсна го момичето. – Остави учителката. Какво направи ти след това?
- Аз протегнах ръка. После се сетих, че не си бях изрязал ноктите и в случай че баба ти Елена видеше пръстите ми, или щеше да избяга, или щеше да ме зашлеви. Но тя не видя, че не съм ги изрязал.
- Добре де, остави ноктите. И? И? Какво направи ти?
- Аз протегнах ръка към сълзите ѝ. Сълзите ѝ оставиха нейната буза и пристигнаха при моите пръсти, даже на неизрязаните ми нокти се стопираха сълзите на баба ти Елена. И аз...аз изпих сълзите ѝ. Всичките, които бяха прескочили на палеца ми. Бяха солени и изобщо не приличаха на лешници. Пак протегнах ръка, отново ги изпих и отново, и отново, и отново, до момента в който баба ти Елена – едно момиче с цяла глава по-високо от мене, само че доста по-хилаво, сигурен бях, че съм по-силен от нея тъкмо тогава – баба ти Елена спря да плаче. Усмихна се – ти виждала ли си, Дамянке, усмивка през сълзи? Ми то е като оня ден, когато беше минус петнайсет градуса.
Кожата желае да се отлепи от лицето ти и да стане ледена кора. Точно като да се отлепи, блества слънце. И кожата си споделя – „ Защо да ставам кора? Я да си остана на това лице. И очи си имам, и нос, и уста, кой като мен! Ей това е усмивка през сълзи – разбираш, че си имаш очи, с цел да видиш какъв брой е хубаво това високо момиче и по какъв начин усмивката ѝ е цялостен камион с шоколад! А ние с тебе, Дамянке, знаем какво е шоколадът.
- Щастие е! – извика детето. – Знам. А баба Елена какво? Стана ли тя твоето най-хубаво другарче, което може да трансформира – единствено то – самотата в река с вир, като оня на Струма, в който се хвърлих 10 пъти с главата надолу?
Дядото – който беше висок и тъничък, с толкоз красиво лице, че едни лелички му махнаха от другата страна на улицата и му подвикнаха: – „ Ей, Дамяне, не старееш ти, бе човек! ” – нещо напълно обикновено и дядо ѝ изобщо не му обърна внимание – единствено се наведе, дръпна шапката на внучката си надолу, тъй като едното ѝ ухо се беше измъкнало на открито, при февруари и снежинките. Те в действителност бяха дребни трохи облаци, които най-накрая бяха съумели да се доберат до улиците, покривите и градинките, и с дългите си пръсти събираха сълзите им и ги пиеха.
Защото даже облаците, които никога не са хора, не желаят да бъдат самотни и си търсят най-хубавото другарче на света. То е ясно за какво – тъй като единствено то можеше да трансформира небето в Радомир. В този град даже най-дребните хлапета, такива като Дамяна, знаеха, че звездите са рибите на небесните вирове.
-И? И? – подкани хлапето дядо си и той, откакто поздрави дамите от отсрещната страна на улицата, призна:
- Да, баба ти стана моето най-хубаво другарче.
- Но нали беше по-нисък с цяла глава от нея?
- Ами поради нея пораснах. Мъчих се, изпъвах се, ядох доста сладолед и след пет години станах с една глава по-висок от нея. И в този момент съм по-висок, нали виждаш?
Детето се усмихна отсам, от Радомир, до началото на света, след това и до края на света. Февруари разбираше от такива усмивки и снегът престана на вали. В самото ъгълче на небето се подаде слънце, огромно колкото пакетче бонбони – лешници, обгърнати с шоколад.
- Дядо, хайде да играем на мач – сподели детето и красивият побелял мъж нямаше накъде да го усуква повече. Измъкна от сака, който носеше на тил, една топка – съвсем напълно нова, тъй като кой ли пък имаше време да я рита и да я мята в обръчите за баскетбол в двора на учебното заведение? Дядото отупа с ръка топката и незабавно по-късно я хвърли в тежкия мокър сняг на площада.
Мачът стартира.
- Да, Дамянке, другар съм ти.
Хлапето се усмихна, само че нищо повече не сподели.
- Сигурно искаш да се почерпим с малко шоколад – попита мъжът, който беше толкоз хубав, че небето се обърна да го види и за малко спря да мята сняг над Радомир, а две дами, които си шушукаха и следиха индивида, без да се прикриват, поздравиха:
- Дамяне, още по-хубав си станал. Малкото твоята багра е вземало и доста по-добре, че не се е хвърлило към боята на баба си.
Дамян им сподели: „ Здравейте ” и таман се насочи към сладкарница „ Зоя ”, дребната го дръпна за ръка.
- Баба Елена сподели, че не би трябвало да ядем шоколад. Вредно е за зъбите, за жлъчката, за сърцето и кръвоносните съдове.
- Стига бе, ти и за кръвоносните ли съдове знаеш – удиви се мъжът. – Като не гледа баба ти, шоколадът за нищо не е нездравословен.
- Не би трябвало да лъжем – сподели съществено хлапето.
- Няма да лъжем, единствено ще го изядем – предложи дядо ѝ.
Момиченцето се успокои и блестна.
– Искаш ли да създадем един мач? – попита то.
Дядото не искаше, тъй като целият площад беше затрупан с наедрял леплив сняг.
- Защо не отидеш да си играеш с децата? – попита той.
- Те не желаят да играят с мене – сподели детето и на улицата стана мрачно като през нощта.
- Ами като беше дребна, и баба ти Елена ходеше все сама, по тази причина никак и не се ядосвай. Виж я в този момент. Целият град идва при нея. И хора от Перник, от София, от Стара Загора даже. Човек като върви самичък, мисли всякакви работи и измисля още по-разни работи, разбираш ли.
- И аз съм по този начин – призна детето. – Но като си самичък, някоя магьосница може да те грабне.
- Друг път. Такъв пестник ще ѝ завъртя, че ще ѝ се вие свят три дни и три нощи. Виж какъв мускул имам! – Дядото сви пестник да си покаже силата. Детето също сви пестник да си покаже силата, след това двамата се заляха от смях.
- Баба ти Елена беше ужасно дете. Високо дете. Като дребна беше по-висока от мене и аз единствено си мечтаех да порасна една глава над нея, да мятам камъни по-далече от нея, да плавам по-бързо от нея. Не обичаха децата баба ти, Дамянке. В учебно заведение беше по-умна. Ако не можеше да реши някоя задача, залепваше се на чина и не помръдваше. Ние си отивахме, тя седеше и решаваше. Подигравахме ѝ се, че е толкова тъпа, само че тя не ни и поглеждаше. В един клас бяхме с нея. Тя седеше на последния чин, тъй като беше най-високата, а аз на първия. Бях най-ниският. До рамото ѝ стигах. И аз не знам за какво все се въртях към нея. Давах ѝ от моята филия с масло.
Тя съвсем в никакъв случай не приемаше, само че като ходех да ѝ набера киселец от ливадата – знаеш, в този момент там направиха хлебарница - тя го вземаше и ми се усмихваше, както ти ми се усмихваш в този момент. Пасеше киселец като шиле. Берях ѝ дренки. „ Ти ѝ се подмазваш, с цел да ти взема решение дилемите и да ти дава да преписваш домашното по български ” – разправяха ми децата. Така си беше, само че около домашните взех да виждам какъв брой бързо тича, по какъв начин познава треволяците, също като дядо си. И аз ѝ носех треволяци, множеството тя изхвърляше, съвсем нищо не вземаше.
Бях ѝ до рамото и ми се подиграваха, че съм малък като шише слаба ракия.
- Кажи ми, Еленке, какво да хапвам, че да стана по-висок от тебе.
- Защо искаш да станеш по-висок от мене? – попита ме тя.
- Щото желая да те поканя на среща – казах ѝ аз и това си беше истината.
- Ми можеш да ме поканиш и като си невисок – рече баба ти Елена. - Не имам вяра да пораснеш по-висок от мене, постоянно ти споделям, Дамяне.
- Тогава няма да те поканвам – заявих ѝ аз. Ах какъв простак, какъв простак. И това високо момиче, както си стоеше и стискаше в ръка киселеца, дето ѝ бях набрал, внезапно се разплака. Не бях виждал момиче да реве по този начин – не издава тон. Ще речеш, че се е задавила с листо киселец или се е задушила, а сълзите се леят. Направо намокриха фланелата ѝ. Още си припомням каква фланела имаше - бледолилава, дебела колкото три мои.
- Не можа ли да ѝ набереш още киселец? – обади се дребното хлапе, което още по-силно стисна ръката на дядо си. – Защо не сподели, че ще я поканиш на среща. Виж какъв брой малоумен си бил, дядо.
- Не ми пристигна на мозъка – призна прошареният и се усмихна, само че някак във вътрешността в себе си се усмихна. Лицето му се затвори, както хората затварят прозорците през февруари. – Но на мене ми пристигна едно нещо – напълно друго - на мозъка. Нали и ти знаеш приказката, която ние си имаме в Радомир - за Господ, който седял все самичък и даже слънцето, дето е толкова ярко, не можело да го развесели.
За да не се мъчат хората, които не могат да стигнат до небето и да си приказват със слънцето и звездите, с облаците и луната, Господ направил на всеки човек - и мъж, и жена - по едно другарче. Най-истинското. Само то можело да трансформира самотата в река с топли вирове, в деца, които пищят вкъщи и желаят да излапат шоколадовите бонбони, в топла чорба от киселец и чиста къща.
- Ми ние си имаме чиста къща и бонбони – акцентира детето.
- Имаме си, тъй като аз открих моето другарче – изясни дядото.
- Баба ли? Как я откри? – попита нетърпеливо хлапето и за момент не помни предлагането си да изиграят един страховит мач в дебелия, мокър сняг на площада.
- Спомни си приказката за Господ и самотата, която си разправяме в Радомир.
- Тая приказка е машинация на търкалета и лъже открай до дъно – възрази детето.
Отново валеше, на едри парцали. Сигурно Господ режеше облаците на парченца. И с цел да притегли баба Марта да му бъде най-хубавото другарче, хващаше частите от белите облаци и ги разхвърляше над Радомир. Така земята щеше да си намерения, че се е трансформирала в небе, тъй като е покрита с облаци, а облаците щяха да си мислят, че най-сетне са съумели да целунат земята. Защото защо мечтае един облак, с изключение на да се разноски необут по улиците, по поляните и върху покривите на Радомир?
- Може и да лъже тая приказка, само че тя е другар на индивида. Тогава за какво ще го мами? Щом цялостен град я разправя от дядо на внуче, значи приказката е почтена и вярна.
- Какво? – попита детето и изплези език да изяде няколко снежинки. То знаеше, че на света има единствено едно нещо, което е по-вкусно от снежинките. Това са ледените висулки. Но човек не трябва да прекалява, тъй като гърлото единствено това чака – да изядеш висулка и да се зачерви. Глупавото гърло си мисли, че е по-красиво, в случай че стане алено. Така висулката ще го харесва доста повече, само че това, несъмнено, е вятър и мъгла. Гърлото се заблуждава и с цел да му пристигна мозъкът в главата, му дават да пие антибиотик. Баба Елена беше казвала на хлапето, че антибиотикът е нездравословен, само че гърлото никак и не разбираше медицина.
- Докато си седял на небето самичък и печален, дядо Господ измислил. Да речем – човек тъжи и плаче. Но в случай че изпиеш сълзите на разплакания човек, той ще стане твоето най-хубаво другарче. И най-хубавото ти другарче незабавно трансформира самотата в шоколад! – сподели дядото с прошарената коса. – А ние с тебе, Дамянке, знаем какво значи шоколадът!
- Така е – съгласи се детето и усмивката му внезапно порасна.
- Аз споделих на баба ти Елена, която тогава беше с цяла глава по-висока от мене, че изобщо няма да я поканвам на среща, щом съм толкова малък, като две стотинки, а тя е едра и висока, напряко 10 лв..
И тя заплака. Не споделяше думи да схвана какво би трябвало да върша, нито един тон не издаде, че да се покатеря на някой камък, да я гушна и да я успокоя. Само сълзи, огромни като лешници. Тогава изобщо не бях интелигентен, изкарвах тройки и четворки, най-вече петица един път по български, когато написах приказката за самотата на Господ. Но толкоз запетайки бях пропуснал, че учителката ни бе одраскала в алено цялото ми съчинение. Да се чуди човек за какво ми беше писала петица.
- Радвай се, че не ти е лепнала двойка – прекъсна го момичето. – Остави учителката. Какво направи ти след това?
- Аз протегнах ръка. После се сетих, че не си бях изрязал ноктите и в случай че баба ти Елена видеше пръстите ми, или щеше да избяга, или щеше да ме зашлеви. Но тя не видя, че не съм ги изрязал.
- Добре де, остави ноктите. И? И? Какво направи ти?
- Аз протегнах ръка към сълзите ѝ. Сълзите ѝ оставиха нейната буза и пристигнаха при моите пръсти, даже на неизрязаните ми нокти се стопираха сълзите на баба ти Елена. И аз...аз изпих сълзите ѝ. Всичките, които бяха прескочили на палеца ми. Бяха солени и изобщо не приличаха на лешници. Пак протегнах ръка, отново ги изпих и отново, и отново, и отново, до момента в който баба ти Елена – едно момиче с цяла глава по-високо от мене, само че доста по-хилаво, сигурен бях, че съм по-силен от нея тъкмо тогава – баба ти Елена спря да плаче. Усмихна се – ти виждала ли си, Дамянке, усмивка през сълзи? Ми то е като оня ден, когато беше минус петнайсет градуса.
Кожата желае да се отлепи от лицето ти и да стане ледена кора. Точно като да се отлепи, блества слънце. И кожата си споделя – „ Защо да ставам кора? Я да си остана на това лице. И очи си имам, и нос, и уста, кой като мен! Ей това е усмивка през сълзи – разбираш, че си имаш очи, с цел да видиш какъв брой е хубаво това високо момиче и по какъв начин усмивката ѝ е цялостен камион с шоколад! А ние с тебе, Дамянке, знаем какво е шоколадът.
- Щастие е! – извика детето. – Знам. А баба Елена какво? Стана ли тя твоето най-хубаво другарче, което може да трансформира – единствено то – самотата в река с вир, като оня на Струма, в който се хвърлих 10 пъти с главата надолу?
Дядото – който беше висок и тъничък, с толкоз красиво лице, че едни лелички му махнаха от другата страна на улицата и му подвикнаха: – „ Ей, Дамяне, не старееш ти, бе човек! ” – нещо напълно обикновено и дядо ѝ изобщо не му обърна внимание – единствено се наведе, дръпна шапката на внучката си надолу, тъй като едното ѝ ухо се беше измъкнало на открито, при февруари и снежинките. Те в действителност бяха дребни трохи облаци, които най-накрая бяха съумели да се доберат до улиците, покривите и градинките, и с дългите си пръсти събираха сълзите им и ги пиеха.
Защото даже облаците, които никога не са хора, не желаят да бъдат самотни и си търсят най-хубавото другарче на света. То е ясно за какво – тъй като единствено то можеше да трансформира небето в Радомир. В този град даже най-дребните хлапета, такива като Дамяна, знаеха, че звездите са рибите на небесните вирове.
-И? И? – подкани хлапето дядо си и той, откакто поздрави дамите от отсрещната страна на улицата, призна:
- Да, баба ти стана моето най-хубаво другарче.
- Но нали беше по-нисък с цяла глава от нея?
- Ами поради нея пораснах. Мъчих се, изпъвах се, ядох доста сладолед и след пет години станах с една глава по-висок от нея. И в този момент съм по-висок, нали виждаш?
Детето се усмихна отсам, от Радомир, до началото на света, след това и до края на света. Февруари разбираше от такива усмивки и снегът престана на вали. В самото ъгълче на небето се подаде слънце, огромно колкото пакетче бонбони – лешници, обгърнати с шоколад.
- Дядо, хайде да играем на мач – сподели детето и красивият побелял мъж нямаше накъде да го усуква повече. Измъкна от сака, който носеше на тил, една топка – съвсем напълно нова, тъй като кой ли пък имаше време да я рита и да я мята в обръчите за баскетбол в двора на учебното заведение? Дядото отупа с ръка топката и незабавно по-късно я хвърли в тежкия мокър сняг на площада.
Мачът стартира.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ