Драги Христо Ботев, Дълго се колебаех дали да ти пиша

Драги Христо Ботев,

Дълго се колебаех дали да ти пиша това писмо в деня на стогодишнината от твоята гибел. Предполагам, че никому не е прелестно, даже и на убитите герои, да им се напомня моментът на гибелта, толкоз повече, в случай че смъртоносният патрон е пристигнал откъм гърба, от лагера на своите. С доста по-голяма наслада бих ти писал на твоята рождена дата, само че защото на днешния ден ти ще получиш купища приветствени телеграми, тържествени послания, дълги и значими речи, университетски слова, планини от венци и твоето име ще кънти по радиостанции и високоговорители, аз се взех решение като дребен контрастност да ти напиша това писмо.

Всъщност доста от дълго време желаех да ти пиша и да те запитвам за няколко неща. Вероятно ти не би ми дал отговор или би забавил отговора си, до момента в който се срещнем там, където всички неизбежно се срещат. Но не ти писах, тъй като не ти знаех адреса, както не го знам и в този момент - в парадайса ли си, или в пъкъла. Прости ми, само че доколкото те познавам, не мога да си показва, че ти в този момент се разхождаш сред сладкопойните, облечени в бяло ангели, усмихваш се на красиви девици, пиеш райска роса, танцуваш по зелена ливада и щастливо разговаряш с благочестивите светии за съвършенството на Бога и света. Много пò ми се има вяра, че даже свети Петър да те е приел в парадайса, ти си избягал оттова в първия комфортен миг, превзел си било остарелия Радецки, било лодката на Данте и скритом си минал небесния Дунав, който отделя светците от грешниците. Представям си дори по какъв начин си скочил измежду димящия шубрак на адското антре, по какъв начин си прочел оня пагубен надпис " Вие, които прекрачихте този предел, вяра всяка тука оставете ", и си се засмял. Аз по този начин имам вяра, че ти си се засмял на това предизвестие и може би си протегнал ръка и откъртил дъсчицата с надписа, тъй като ти в никакъв случай не си могъл да търпиш такива евтини провокации. Мисля, че ти си предпочел пъкъла, тъй като там има дела, до момента в който в парадайса ги няма. Ти знаеш доста добре, че в случай че стремежът на хората към парадайса може да бъде някакъв живот, самият парадайс - това си е чиста гибел. Отгоре на всичко в пъкъла ти несъмнено би намерил по-интересната част на човечеството. Старият виновник Бакунин, от който ти толкоз си се възхищавал, би трябвало да се е издигнал до сан на помощник-дявол, приятелят ти Нечаев несъмнено се пържи някъде в Деветия кръг, а другарят ти Стамболов, мушкан за милионен път с дяволския нож, би се опитал да ти изясни за какво съгласно него, в случай че ти не беше умрял във Врачанския балкан, единствено няколко години по-късно са щели по този начин и по този начин да те обесят.

И дано ти кажа, драги Христо Ботев, че аз имам вяра на думите на Стефан Стамболов, макар че ти, може би, би ме погледнал с неразбиране. Всеки твой поддръжник би споделил, че аз съм побъркан, тъй като от 100 години насам всяка политическа партия, от най-дясна до най-лява, всяка фашистка или комунистическа организация, всяка власт - демократична или тоталитарна, всяка милиция или полиция те има за свое знаме, за собствен воин, легенда, знак, светец. Ти си евентуално единственото име в цялата наша история, което сплотява всички тях с едно предпочитание - да те имат. Ти си нещо като вълшебен камък, който всички духовни сиромаси по нашата земя желаят да имат. Биха ти показали помпозното великолепие, с което се уважава денят на твоята гибел. О, по какъв начин желая да видя лицето ти на този ден, по какъв начин от горната страна, някъде над облаците, гледаш това човешко наводняване към твоето лобно място, по какъв начин добре проведени организации, бойци, офицери, полицаи, възпитаници, пионери, комсомолци, партийци, духови музики, ракетни елементи, елементарни и централни комитети, генерали, поети, министри, писатели, всякакви деятели - с коли, камиони, коли, хеликоптери и пешком отиват да отдадат респект на легендата. Искам да видя по какъв начин гледаш и слушаш зарята, церемонията за падналите, клетвите, че всички ще бъдат като тебе, гъгнещите речи на дебелите партийни ръководители, които произнасят празни дежурни изречения за независимост или гибел и те цитират и рецитират до посиняване...

Въпреки това, драги Христо Ботев, Стамболов е прав. Тези хора, техните татковци или техните деца щяха да те обесят, в случай че ти не бе имал щастието със избавителния патрон. И аз съм сигурен, че ти знаеше това доста добре, ти го предчувстваше, ти го виждаше и тъкмо като Исус Христос избра своята Голгота, с цел да спасиш народа си от прегрешението. И тъкмо като него от заплаха ти се трансформира в избавителна легенда. Ти като че ли отгатна какво те желаеха от тебе и се съгласи с тях, твоите евентуални бъдещи убийци. Ти не им беше необходим. Беше им нужно името ти. Никой от тях в никакъв случай не се е интересувал от тебе, малко на брой са се пробвали да те схванат, даже професорските и университетските проучвания са отдадени на легендата, а не на тебе.

Оттук нататък с твоето име в уста, боготворейки легендата, всички тия управляващи, и изключително сегашната, щяха да унищожават всеки българин, който дръзнеше най-малко най-бледо да бъде като тебе. " Да живеем и се борим по ботевски " стана девиз за премахване на всичко ботевско и за очистване на всички горди и чисти чела, които биха се осмелили да бъдат като тебе. С твоята лирика на уста бяха смазани същински поети, с твоята независимост на уста беше наложено най-черно подтисничество, с твоята самостоятелност на уста България бе тласкана от една взаимозависимост в друга, с твоя подвиг на уста бяха отречени същинските геройства, с твоя праволинеен темперамент на уста България бе овладяна от духовни мижитурки и нищожества...

С една дума, ти си славното знаме, под което вилнее позорът. Ти знаеше това. Беше ти пределно ясно. И в случай че си не запомнил, дано ти напомня твоята ЕЛЕГИЯ, където ти по този начин оракулски видя какво ще последва:

Кажи ми, кажи, небогати народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителя прободе 
на кръста нявга свиреп в ребрата, 
или тоз, що толкова годин ти пее: 
" Търпи и ще си спасиш душата "?!
Той ли ил някой негов наместник,
наследник на Лойола и брат на Юда,
изменник правилен и жив предвестител
на нови тегла за бедняци,
нов кърджалия в нова лудост
кой продал брата, умъртвил татко си?!

Това си писал ти самият. И освен си го писал, само че си го и вярвал. И тук е моят първи въпрос, драги Христо Ботев!

НЕ съдебна експертиза ЛИ ЧУВСТВАШ ВИНОВЕН?

Не смяташ ли, че трябваше да се постараеш да останеш жив и да избягаш от патрона, който те чакаше над Враца? Не смяташ ли, че трябваше да откажеш да снабдиш синовете на Лойола и братята на Юда с толкоз значимата и толкоз потребната легенда за Христо Ботев? И вместо това да им създадеш позорната грижа да те обесят те самите. Фактически да те обесят. И по този начин името ти вместо швейцарска картичка на всеки режим да стане черен голям камък, който да тежи върху всичките генерации и злокобно да им припомня за страшния срам и може би да избави мнозина бъдещи Христо-Ботевци. Защото жестоката истина е, че запазвайки легендата за тебе, всяка година на втори юни ти биваш обесван. Твоята човешка същина, твоят темперамент, твоята същинска лирика, твоята гражданска война, твоята мощна обич и мощна ненавист увисват на въжето. Ако отоманската империя те честваше, в случай че гробът ти беше паралелно до този на Митхад Паша, кощунството със самия теб би било по-малко, в сравнение с в този момент, когато ти си знамето на казионщината, иконата на безскрупулността и пошлото интересчийство. Как в действителност можа да допуснеш да те убият, когато идващите 100 години по този начин обезверено се нуждаеха от тебе. Ти, който римуваше " патриоти " с " идиоти ", ти който по този начин буйно и мощно извика:

На душа лежат мемоари тежки,
злобна ги памет постоянно повтаря,
в гърди ни обич, ни капка религия
нито вяра от сън мъртвешки
да можеш почтен човек разсъни!
Свестните у нас смятат за луди...

Прости ми, нямам дързостта да те упреквам, нито дръзвам да възразя против кои и да е от твоите правила и идеали. Напротив, коства ми се, че с времето те разбирам по-дълбоко и по-страшно. Някои от твоите днешни почитатели споделят, че ти си толкоз невероятен, извънреден, чудноват, необикновен българин, който не наподобява на никой различен българин. Може би загатването е, че ти изобщо не си българин, а нещо друго. И това също акцентира моята концепция, че поколенията през миналите 100 години са противопоставили легендата за тебе на самия тебе. Защото дано още един път повторя: ТЕ, КОИТО съдебна експертиза КЛАНЯТ ПРЕД ТВОЯ ОРЕОЛ, НЕ БИХА ОСТАВИЛИ ЖИВ НИТО ЕДИН, КОЙТО МАЛКО ИМ НАПОМНЯ ЗА ТЕБЕ. И не щеш ли патронът, който прониза челото ти, продължава да свисти в своя пагубен полет към този момент 100 години и да пронизва доста други чела. Ти си превъзходен и хубав, когато казваш:

Подкрепи и мен ръката,
та по кое време въстане робът,
в редовете на битката
да си найда и аз гробът!

Както самичък знаеш, не е мъчно " по кое време въстане робът ", да си найдеш гроба. Защото, когато робите въстават, те си остават плебеи. Въстанието не ги прави свободни хора. Те са въстанали плебеи. Оттук нататък стартира най-трудното, най-мъчителното и най-изпитателното - да превърнеш робите в свободни хора. И тук потребността от живия Ботев постоянно е била надалеч по-голяма от легендата за мъртвия Ботев.

Снимка: Георги Марков, Архив Българска телеграфна агенция
Изображение: Христо Ботев, muzeibotev.com