Защо „дълбокият българин“ се надува като въшка на чело
Дойде вкъщи в Миндя местна кореспондентка. Развеждам я из къщата, демонстрирам, описвам. Как, да вземем за пример, в случай че човек знае да чете старите къщи, даже единствено по моята (към 130-годишна) може да види историята на българското село, стигнало от Средновековието до 20-ти век (и то – в немска интерпретация) единствено за някакви си 15-тина години, нейде сред 1925-та и 1940-та.
Слуша госпожата, гледа, кима, цъка с езика.
И внезапно:
- Дайнов, ти за какво не си надут като останалите?
-??
- Ами когато интервюирам всякакви локални и известни, те ме гледат надменно, приказват ми през рамо, а и самото говорене не им се схваща от надменност. Почти не си отварят устата... Та, ти за какво не си надут по този метод?
- А би трябвало ли? – запитвам най-после, развеселен.
Разбира се, че не би трябвало. Но в България е предписание и то – по аргументи, които, в случай че ги разберем, ще разберем и отговора на въпроса: Защо, по дяволите, стана по този начин, както стана?
Масовият – „ дълбокият “, в случай че употребяваме френския израз – българин се надува като въшка на чело, когато добие популярност и изключително – власт, по две съществени аргументи.
Първата: не знае кой е. Казано по модерному – няма еднаквост. И може да я откри само във външни признаци, като власт, популярност (и, несъмнено, елементарно получени пари). Затова се вкопчва в подобен външен симптом и става самия симптом. Например: броди някакъв с тип на министър, тъй като е министър. Когато престане да бъде подобен – драма. Загубил е не друго, а знанието кой е.
Втората причина е прословутия проблем, който дълбокият българин има с концепцията за тъждество. Той няма проблем с това, което се назовава обществено тъждество – т.е. всеки да е почти сравнимо безпаричен. Затова му хареса моментът, в който при започване на 1960-те години властта изравни, почти, размера на селските дворове (според съответното разпореждане от 1962 година, не преставам да съм длъжен да дам една-трета от моя двор на съседа Иван). Дори станал жител, отново му хареса концепцията, при започване на 1970-те, всеки да получава почти еднообразно по мярка „ място “ за вила.
Дълбокият българин има проблем с равенството в най-базисния му, фундаментален израз: във връзка с властта. Най-просто казано – никой да няма стопанин над себе си; и никой никому да не е стопанин. Тук се взривява казусът с неналичието на еднаквост: Как по този начин Нане ще признае Вуте за по-така нещо от себе си, откакто по всичко са идентични? Единствено – в случай че Вуте докопа власт. Тогава Вуте се надува и придобива държанието на стопанин по отношение на Нане, който няма власт.
По време на социализма единственият метод да се катериш нагоре – само наличната версия на „ меритокрацията “, тогава вилнееща „ на Запад “ – беше да имаш повече власт. Нямаше по какъв начин да се откроиш с друго заради неналичието на независимост и на условия за лични достижения в режим на конкуренция. Затова всички с упоритости се стремяха към властта и сега на нейното придобиване започваха да показват съответното – надуто, господарско, надменно – държание по отношение на редовите жители на Отечеството. За да се види отдалеч, че си по-висша проба създание от междинното за страната.
И нямаше никакво значение, какъв брой си просветен или добър в това, което правиш. Властта беше единственият път „ нагоре “. Титанични простаци без специалност придобиваха действителна власт над същински експерти и високо култивирани хора.
А защото властта се придобиваше само около участие в Партията, у нас партийните членове на глава от популацията бяха най-вече от целия соц-лагер. Дори в Съюз на съветските социалистически републики бяха, почти, един партиен член на 15 пълнолетни жители. У нас беше към 1:8.
После пристигна демокрацията и стана допустимо човек да придобива самопризнание освен посредством власт, а и посредством лични достижения в конкурентна среда. Учиш, работиш, умееш – ставаш някой. После обаче пристигна ГЕРБ и всичко се върна там, където беше. „ Партийният метод “, както се наричаше едно време, задуши всяка опция за изява и достижение, с изключение на – посредством властта.
Поколението, което през днешния ден влиза в дейна професионална и политическа възраст, не помни никаква друга действителност, с изключение на тази, създавана от ГЕРБ. Това потомство е научило правилата на триумфа, прилагани през днешния ден у нас. Не е значимо, какво можеш, а кого познаваш. Не е значимо да имаш тапия, а – партийна членска брошура. Не е значимо, дали можеш да вършиш дадената работа – а дали можеш да насочиш ресурсите, върху които имаш надзор, към верните хора. Няма потребност да спазваш закона, в случай че Партията ти играе чадър.
Не е значимо, дали убиваш хора или спасяваш хора. Важното е шефът да те харесва.
Както при комунистите от Българска комунистическа партия, по този начин и при антикомунистите от ГЕРБ се оказва, че единственият път към признанието е да имаш парче от властта. А това става единствено и посредством ГЕРБ. Може да си математически талант, само че член на Партията ще стане шеф на съответната математическа гимназия. Може терабайтите да ги люпиш като семки, само че няма ти да поддържаш Търговския указател, в случай че не си член на Партията или най-малко – припознат от Нея като обичан наследник.
С връщането на онази действителност се върнаха и тези нрави – притежаващият власт да показва господарско отношение към останалите. И да се надува като въшка на чело.
Затова българите още веднъж се гледат на кръв, все едно разделят бащин парцел без наследство. Срещата с чужд не е отзивчива, по силата на пазарния принцип „ този на следващия ден може да ми е клиент на компанията или съучастник в някакво начинание “. Срещите са враждебни и нападателни, тъй като участващите страни незабавно влизат в друга игра – по какъв начин да схванат, кой има повече власт от останалите. И стартират да си мерят експанзията и надутостта, а не – възпитанието и любезността.
С бягството на задграничните вложения, паднали 14 пъти единствено в първата година на „ Бойко-3 “, се отдръпват и тези нрави, при които надутостта и експанзията не са предписание. На тяхно място се настанява „ дълбокият българин “, свъсил вежди, гледащ неприятно и стиснал, за всеки случай, юмруци.
Ако нямаш проблем с равенството – в случай че знаеш, кой си – всички към теб са братя и сестри до доказване на противното. Нравите са отзивчиви, никой не се надува; и страната намира своето естествено положение в това, което консервативният мъдрец Роджър Скрутън назовава „ гражданско другарство “. Ако не знаеш, кой си и имаш проблеми с равенството – е, ясно е, какво става. Пуснете новините по тв приемника и гледайте деликатно държанието на тези, които имат власт над вас.
Беше смешно човек да гледа, по какъв начин тежко недодялан и надълбоко необразован българин се надува пред по-интелигентни от себе си. Вече не е смешно, защото това надуване стана принцип, който провежда всички публични връзки. Като в дивашка орда или в тайфа разбойници.
Мир вам, мои братя и сестри...
Психолог: Агресията е част от поведенческите ни модели
Битата учителка: Нация, посягаща на учители и лекари, е обречена
Народопсихолог: Българинът е закостенял и не обича да разчупва стандартите си
Instagram
Слуша госпожата, гледа, кима, цъка с езика.
И внезапно:
- Дайнов, ти за какво не си надут като останалите?
-??
- Ами когато интервюирам всякакви локални и известни, те ме гледат надменно, приказват ми през рамо, а и самото говорене не им се схваща от надменност. Почти не си отварят устата... Та, ти за какво не си надут по този метод?
- А би трябвало ли? – запитвам най-после, развеселен.
Разбира се, че не би трябвало. Но в България е предписание и то – по аргументи, които, в случай че ги разберем, ще разберем и отговора на въпроса: Защо, по дяволите, стана по този начин, както стана?
Масовият – „ дълбокият “, в случай че употребяваме френския израз – българин се надува като въшка на чело, когато добие популярност и изключително – власт, по две съществени аргументи.
Първата: не знае кой е. Казано по модерному – няма еднаквост. И може да я откри само във външни признаци, като власт, популярност (и, несъмнено, елементарно получени пари). Затова се вкопчва в подобен външен симптом и става самия симптом. Например: броди някакъв с тип на министър, тъй като е министър. Когато престане да бъде подобен – драма. Загубил е не друго, а знанието кой е.
Втората причина е прословутия проблем, който дълбокият българин има с концепцията за тъждество. Той няма проблем с това, което се назовава обществено тъждество – т.е. всеки да е почти сравнимо безпаричен. Затова му хареса моментът, в който при започване на 1960-те години властта изравни, почти, размера на селските дворове (според съответното разпореждане от 1962 година, не преставам да съм длъжен да дам една-трета от моя двор на съседа Иван). Дори станал жител, отново му хареса концепцията, при започване на 1970-те, всеки да получава почти еднообразно по мярка „ място “ за вила.
Дълбокият българин има проблем с равенството в най-базисния му, фундаментален израз: във връзка с властта. Най-просто казано – никой да няма стопанин над себе си; и никой никому да не е стопанин. Тук се взривява казусът с неналичието на еднаквост: Как по този начин Нане ще признае Вуте за по-така нещо от себе си, откакто по всичко са идентични? Единствено – в случай че Вуте докопа власт. Тогава Вуте се надува и придобива държанието на стопанин по отношение на Нане, който няма власт.
По време на социализма единственият метод да се катериш нагоре – само наличната версия на „ меритокрацията “, тогава вилнееща „ на Запад “ – беше да имаш повече власт. Нямаше по какъв начин да се откроиш с друго заради неналичието на независимост и на условия за лични достижения в режим на конкуренция. Затова всички с упоритости се стремяха към властта и сега на нейното придобиване започваха да показват съответното – надуто, господарско, надменно – държание по отношение на редовите жители на Отечеството. За да се види отдалеч, че си по-висша проба създание от междинното за страната.
И нямаше никакво значение, какъв брой си просветен или добър в това, което правиш. Властта беше единственият път „ нагоре “. Титанични простаци без специалност придобиваха действителна власт над същински експерти и високо култивирани хора.
А защото властта се придобиваше само около участие в Партията, у нас партийните членове на глава от популацията бяха най-вече от целия соц-лагер. Дори в Съюз на съветските социалистически републики бяха, почти, един партиен член на 15 пълнолетни жители. У нас беше към 1:8.
После пристигна демокрацията и стана допустимо човек да придобива самопризнание освен посредством власт, а и посредством лични достижения в конкурентна среда. Учиш, работиш, умееш – ставаш някой. После обаче пристигна ГЕРБ и всичко се върна там, където беше. „ Партийният метод “, както се наричаше едно време, задуши всяка опция за изява и достижение, с изключение на – посредством властта.
Поколението, което през днешния ден влиза в дейна професионална и политическа възраст, не помни никаква друга действителност, с изключение на тази, създавана от ГЕРБ. Това потомство е научило правилата на триумфа, прилагани през днешния ден у нас. Не е значимо, какво можеш, а кого познаваш. Не е значимо да имаш тапия, а – партийна членска брошура. Не е значимо, дали можеш да вършиш дадената работа – а дали можеш да насочиш ресурсите, върху които имаш надзор, към верните хора. Няма потребност да спазваш закона, в случай че Партията ти играе чадър.
Не е значимо, дали убиваш хора или спасяваш хора. Важното е шефът да те харесва.
Както при комунистите от Българска комунистическа партия, по този начин и при антикомунистите от ГЕРБ се оказва, че единственият път към признанието е да имаш парче от властта. А това става единствено и посредством ГЕРБ. Може да си математически талант, само че член на Партията ще стане шеф на съответната математическа гимназия. Може терабайтите да ги люпиш като семки, само че няма ти да поддържаш Търговския указател, в случай че не си член на Партията или най-малко – припознат от Нея като обичан наследник.
С връщането на онази действителност се върнаха и тези нрави – притежаващият власт да показва господарско отношение към останалите. И да се надува като въшка на чело.
Затова българите още веднъж се гледат на кръв, все едно разделят бащин парцел без наследство. Срещата с чужд не е отзивчива, по силата на пазарния принцип „ този на следващия ден може да ми е клиент на компанията или съучастник в някакво начинание “. Срещите са враждебни и нападателни, тъй като участващите страни незабавно влизат в друга игра – по какъв начин да схванат, кой има повече власт от останалите. И стартират да си мерят експанзията и надутостта, а не – възпитанието и любезността.
С бягството на задграничните вложения, паднали 14 пъти единствено в първата година на „ Бойко-3 “, се отдръпват и тези нрави, при които надутостта и експанзията не са предписание. На тяхно място се настанява „ дълбокият българин “, свъсил вежди, гледащ неприятно и стиснал, за всеки случай, юмруци.
Ако нямаш проблем с равенството – в случай че знаеш, кой си – всички към теб са братя и сестри до доказване на противното. Нравите са отзивчиви, никой не се надува; и страната намира своето естествено положение в това, което консервативният мъдрец Роджър Скрутън назовава „ гражданско другарство “. Ако не знаеш, кой си и имаш проблеми с равенството – е, ясно е, какво става. Пуснете новините по тв приемника и гледайте деликатно държанието на тези, които имат власт над вас.
Беше смешно човек да гледа, по какъв начин тежко недодялан и надълбоко необразован българин се надува пред по-интелигентни от себе си. Вече не е смешно, защото това надуване стана принцип, който провежда всички публични връзки. Като в дивашка орда или в тайфа разбойници.
Мир вам, мои братя и сестри...
Психолог: Агресията е част от поведенческите ни модели
Битата учителка: Нация, посягаща на учители и лекари, е обречена
Народопсихолог: Българинът е закостенял и не обича да разчупва стандартите си
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ