Докато всеки ден по телевизията, радиото, вестниците и всички други

Докато всеки ден по малкия екран, радиото, вестниците и всички други средства за всеобща информация ни заливат с диспути по отношение на изначални промени на правосъдната система, в всекидневието ни се случват редица „ произшествия “, закононарушения и убийства, които са толкоз доста и постоянно срещани, че някак към този момент свикнахме с тях и не им обръщаме изключително внимание. Този факт самичък по себе си е неприветлив и обезпокоителен.

Точно тези трагични случаи и произшествия попадат в компетентността на съда и прокуратурата, като държавните съдилища имат конституционното обвързване пред жителите и обществото, да се произнасят по допустимо най-бърз, ефикасен и най-много обективен метод, във времевите рамки на „ рационалните “ периоди и стандарти на Европейския съюз.

За страдание, в действителността нещата са други. Един от многото мъчителни образци за това е нещастието край плевенското село Гривица от 14.09.2015 година, от която на днешната дата се навършват 8 години. Тогава по безразсъден метод и без време изгубиха живота си шестима мъже в трудоспособна възраст и в силата си, като едвам тази година правосъдният развой завърши.

Отново желаеме да ви напомним фактическите условия по този случай. В ранния следобяд на 14.09.2015 година, на изхода от гр. Плевен, край село Гривица, в рисков ремонтиран сектор Румен Цеков (военен), движейки се в МПС, благосъстоятелност на Министерството на защитата, с към двойно над допустимата скорост, нарушава още един път Закона за придвижване по пътищата, като подхваща и неразрешено изпреварване. В същия миг в насрещната посока се движи (отново след занемаряване на разпоредбите за придвижване и най-много без да съобрази, че секторът е ремонтиран и стеснен), другият участник в нещастието – цивилният жител Мирослав Бъчев. След като и двамата водачи нямат видимост, навлизайки в завоя с висока скорост, а военният водач, извършващ и рисково изпреварване, настава съдбовен преден конфликт сред двата автомобила, от който оцеляват само водачите – Румен Цеков и Мирослав Бъчев. Всички техни спътници умират до един, без изключение.

Повдигнати са обвинявания против причинителите. Румен Цеков е приет за отговорен от Военния съд за това, че е нарушил разпоредбите за придвижване по пътищата, като е предизвикал междинна телесна щета на другия водач Мирослав Бъчев, с който е съпричинил директно гибелта на шест души. Наказанието на военния в началото несъмнено на 10 години отнемане от независимост, по-късно бива понижено от Военно-апелативния съд на 7 години. От друга страна, Бъчев, който от няколкото първи и втори правосъдни инстанции също неведнъж беше признаван за отговорен и наказан на 5 години отнемане на независимост, в последна сметка, е изцяло оневинен за случилото се. Въпреки редица недоволства от почернените фамилии, множеството обжалвания на решенията и митинги на прокуратурата, последната правосъдна инстанция, най-сетне тази година 2023 година, откри всички обжалвания за „ неоснователни “ и дефинитивно остави в действие решението на Военно-апелативния съд.

Времето си отминава, а за фамилиите на починалите разтуха няма и сигурно непрестанното подхвърляне на делото из правосъдните инстанции, в допълнение ги е тормозило и измъчвало, а най-после с тези санкции, нещата си отиват предстоящо на мястото – по нашенски. На 8 февруари тази година Върховният касационен съд, се произнесе окончателното, с което се сбъдна неприятното предусещане на всички опечалени за незаслужено и неефективно правораздаване.

С това последно и неподлежащо на обжалване решение на Върховен касационен съд, за причиняването на гибелта на 6 лица – единият от отговорните водачи в съдбоносния 14 септември 2015 година – военният Цеков е наказан дейно на 7 години отнемане от независимост (въпреки в началото наложените му 10 години) и на 10 години отнемане от право да ръководи МПС. Другият участник в пътното произшествие – Бъчев е напълно оневинен.

Процесуалната равносметка е: две първи инстанции, три втори инстанции и две качвания на делото до третата инстанция – Върховен касационен съд. Делото мина през общо седем производства, нагоре-надолу по инстанциите. Почти като в произведение на Франц Кафка.

А всъщност, съгласно актуалното българско наказателно право отнемането на ШЕСТ човешки живота, заради несъобразителност на пътя, коства СЕДЕМ години отнемане от независимост на причинителя. Адекватност, пропорция, справедливост…, явно това са прекомерно нереални и разтегливи понятието за настоящата в България Темида.

Дали завършилото дело е асъдействало с нещо най-малко минимално за преустановяване на ожесточената война по пътищата; или по-скоро е асъдействало за загуба на доверието на обществото и хората в българските правозащитни институции. Сами преценете.

Относно убийствата на пътя страната би трябвало да работи методично, систематично и научно обосновано след задълбочени юридически и експертни разбори, а не половинчато, безредно и популистки. Днес повече от всеки път е належащо правосъдната система да проработи дейно и бързо, при спазване на главните правила на правото, а не да чакаме да се случи следващата покруса с голям брой жертви, които механично отброяваме и класираме в отрицателни статистики.

Да, правилно, че правото и правосъдната власт са единствено инструмент, който не може само и единствено той да спре войната по пътищата, само че и никой не чака това от съда. Идеята е, когато се извърши обещано закононарушение правосъдните органи да постановат действително и съществено наказване, което да възпира евентуалните причинители, които да се замислят всякога преди да настъпят педала на газта, с цел да потвърдят спортни гении и каскадьорски умения. И тук още веднъж се слага въпроса за неизбежността на наказванията за дееца, като безусловно наложителна последица от осъщественото от него закононарушение. Именно в това се състои юридическият принцип на неотменимост на наказванията – никой не би трябвало да се слага над закона и съда, и да се надява и разчита, че ще му се размине и че няма да бъде осъден, тъй като у нас прекомерно постоянно причинителите на произшествия се измъкват от всякаква наказателна отговорност. Тук не става въпрос за установяване на леки санкции, а за липса на всевъзможни санкции при осъществяване на тежки закононарушения.

Друг значителен проблем е, че в обществото ни се приказва за това какво би трябвало да се направи,  и по какъв начин убийците на пътя ще си платят за стореното, само че единствено откакто се случи най-лошото. А когато публичното внимание стартира да се утаява, тази тематика се замита, институциите се отдават на това, което вършат най-добре, да бездействат, и скрито и бавно дадените обещания се не помнят – и по този начин до идната загуба на човешки животи.

Колко още хора би трябвало да станат жертви на пътя, с цел да стартира да се работи в тази тенденция? Какво би трябвало да стане цифрата на починалите при автомобилни произшествия, на годишна база, с цел да проработят и трите управляващи, които да се опълчват дейно на мрачните статистики. Вярно е, че тежки пътни произшествия стават и в други прилежащи и по-далечни от нас страни – членки и нечленки на Европейски Съюз, само че не в подобен отблъскващ мащаб и повсеместност. Никак не е комплицирано да се види какво и по какъв начин вършат там, с цел да стартираме и ние да го вършим.

Иначе наклонността ще си остане печално известна и непроменена. По данни на Европейски Съюз за 2022 година, ние и румънците, оглавяваме черната ранглиста по брой починали души (78 убити на 1 милион – за нас; и 86 на милион население – за съседите ни).

Миналата година по същото време още веднъж се хвърли известна светлина върху случая край село Гривица от 2015 година и в случай че тогава е имало въпросителни, които тежаха и безпокояха, то в този момент такива към този момент няма. Върховен касационен съд се произнесе дефинитивно и сложи точка на мъката. Но вместо отпадането на въпросите към изхода на делото, и вместо това да донесе облекчение и най-малко минимално задоволство, правосъдният край на сагата извърши всички свързани със починалите с неодобрение, гняв, беззащитност и тъга…

Ядрото на казуса се крие във обстоятелството, че това дело не е изолиран случай. Прекалено постоянно се стига до сходни развои на правосъдните процеси в България – вяли, мудни и приключващи с неубедителни присъди.

Според Конституцията на Република България страната ни би трябвало да бъде правова страна, а най-фундаменталното за този вид ръководство разумно е правото. Заради нещастия като тази край село Гривица и последвалото некадърно и претупано досъдебно произвеждане, в което следователи и проверяващи органи не си бяха създали труда даже да опишат и снимат наличните пътни знаци и сигнализация, от двете страни на местопроизшествието (!?), и безпричинно проточилата се правосъдна фаза – с общо 7 инстанции (!?) –приключила с един неоснователен правосъден акт – доверието на обществото ни в правосъдната система, е сринато до кота нула; в действителност доста под нулата.

За да има държавност, доверието на жителите в институциите би трябвало да бъде възобновено. Това може да стане единствено след предприемане на задълбочено премислени и систематизирани комплекс от действителни ограничения и дейности – в законодателство, правораздаване, предварителна защита, обезпечаване на безвредни и сигурни пътища, непрекъснат надзор върху водачите, а освен с обещания за блестящи и утопични промени, направени по напудрен, подправен и научно голословен метод. Най-често преди избори или под натиска на обективни митинги, или – и двете дружно.