Защо пленената държава се възпроизвежда
" Дневник " разгласява текста от портал " Култура ".
Когато държавните институции са в " захвата " на частни ползи, приказваме за " пленена страна ".
Терминът идва от британски – statecapture – само че произходът на концепцията е античен. Още Аристотел приказва за корумпирани, дефектни форми на ръководство, при които страната се употребява за частни цели. Такива корумпирани ръководства са тиранията и олигархията. Аристотел прозрял, че и при демокрацията това може да се случи и ръководството да не се реализира в полза на всички.
Ние през днешния ден сме тъкмо в тази демократична догадка. Под " захват на страната " в България се има поради преодоляването на държавни институции – регулатори, организации, а даже от време на време и съществени органи на правосъдната власт, както и държавното управление, а даже Народното събрание – от мощни стопански ползи, които ги употребяват за лични цели.
Аферата КТБ е добър образец за подобен захват: регулаторните и контролните органи на страната комфортно " проспаха " основаването на пирамидата и най-вероятно са били инструментализирани отново от частен интерес при самото сриване на банката. Друг образец – толерираните монополи или квази монополи в горивата и медиите държат цените по бензиностанциите високи и скапват обществената среда. " Белене " е сходен различен план, при който към този момент са платени милиарди (готвят се и още повече) без никаква социална изгода до момента и без аргументиран разбор за бъдещи изгоди.
Нищо от това не е вест. Но вест е, че този захват на страната съумява да се възпроизвежда в относително плуралистична политическа среда и в случай, че постоянно се организират избори, на които постоянно се случва промяна на властта.
Вярно е, че ГЕРБ преобладават през последните десетина години, само че те ръководят в комплицирани обединения без ясни болшинства. В този смисъл моделът на захванатата страна не може да бъде пояснен единствено с съществуването на Борисов и ГЕРБ в политиката, въпреки че отговорността на най-голямата партия за него е безспорна.
Възпроизвеждането на модела на пленената, захваната страна посредством избори се дължи на следните фактори:
- Ефективността на захванатата страна. Този модел – с всичките му негови недостатъци – има едно значително преимущество. Той е действителен, съществува и хората към този момент знаят по какъв начин работи и какво могат да чакат от него. Ниското доверие в политиката като цяло демонстрира, че никой не харесват този модел изключително. Но в същото време не се открива действителна опция, която да убеди болшинството, че друга уредба на нещата е допустима.
Още Хюм е забелязал, че властта е допустима не когато дава отговор на високи идеали като този за " публичния контракт ", а когато е относително ефикасна спрямо наличните други възможности. В този смисъл тези, които желаят разграждане на модела на захванатата страна, не би трябвало да се концентрират единствено върху неговата рецензия, а да предложат явен проект на работещ, различен управнически план. Проблемът не е разграждането на остарялото, а построяването на нещо ново, по-добро. Ако подобен положителен, безапелационен проект няма, даже при промяна на властта, захватът на страната най-вероятно ще се регенерира, както е ставало досега;
- Моделът има доста съдружници. Въпреки всеобщото номинално неодобрение от пленената страна, този модел в действителност е подкрепян от мнозина. Тук просто ще изброим проведени структури на обществото, които се вършат, че не виждат по какъв начин страната се ръководи: профсъюзи, организации на работодатели, Българска академия на науките, професионални общности (университети, магистрати, журналисти), организации на локално равнище
Защо е това безмълвие?
Отговорът е, че тези организации избират да се договарят с държавното управление и да подсигуряват своите ползи на парче. В дълготраен проект те може да са губещи, само че съумяват да оцеляват и да печелят дребни победи;
- Съзнателна дискредитация на алтернативата. Масовото разбиране, че действителна опция не съществува, е частично и умишлено генерирана от медиите, които крепят модела. Идеята тук не е да се убедят хората, че моделът е добър, а че тези, които са против него са маскари. Затова е и тази кална медийна среда и пределната персонализация на обществената сфера;
- Фалшиви други възможности. Възпроизвеждането на модела зависи и от способността му да генерира подправени други възможности, които да обират недоволството. Сидеров, Бареков, Марешки са се появявали на сцената като критици и борци с модела, с цел да станат негови елементи – било то съществени или резервни;
- Отместване на дебата към други тематики. Захватът на страната постоянно се крие зад други тематики. Стабилност, национализъм, имигрантска опасност, европейско председателство – всичко това на моменти се акцентира като причина за запазването на модела подобен, какъвто си е;
- Кооптиране, разтрошаване на опозицията. Моделът съумява да кооптира и представители на опозицията против себе си. Някои стават персонални другари на премиера, други го вършат по прагматични аргументи, само че резултатът е еднакъв – разпад на опозицията и размиване на нейните послания;
- Фалшиви промени. Моделът се научи да мимикрира промени. Рецептата тук е елементарна – институционални промени се оферират при започване на мандата. Например, да се направи нова организация от остарели три. Минават година-две, до момента в който " промяната " мине. Още година време е належащо, с цел да " проработи " новата конструкция. И тук мандатът нормално завършва, идват нови избори и нови " промени ". В последна сметка смисълът на институционалните промени е да освободят страната от захвата на избрани групи. Много " промени " обаче се вършат, с цел да се укрепи този захват.
Републиката – обществената власт в полза на всички – не е естествено положение на ръководството. Захванатата страна е доста " по-естествена ", тъй като нейното реализиране е въпрос на мощно стимулирани, стопански мощни и проведени малцинства. Републиката – назад – изисква самоорганизация на огромни маси от хора, мотивацията на всеки един от които не е толкоз огромна.
Обикновеният човек не чака от демокрацията да се снабди с банка, с " Булгартабак " или с цяла медийна група да вземем за пример. А печелившите от модела " пленена страна " имат тъкмо такива упования. За да се преодолее тази асиметрия, са нужни мощни, републикански по дух и демократични по фасон партии, които да съумеят да наложат публичния интерес над интереса на мощно стимулираните малко на брой.
Затова и " освобождението " от захвата на страната не е еднократен акт, като продобиване на избори. Това е належащо, само че не задоволително изискване. Изграждането на републиката и нейното поддържане е незабавна, само че и дълготрайна задача.
Когато държавните институции са в " захвата " на частни ползи, приказваме за " пленена страна ".
Терминът идва от британски – statecapture – само че произходът на концепцията е античен. Още Аристотел приказва за корумпирани, дефектни форми на ръководство, при които страната се употребява за частни цели. Такива корумпирани ръководства са тиранията и олигархията. Аристотел прозрял, че и при демокрацията това може да се случи и ръководството да не се реализира в полза на всички.
Ние през днешния ден сме тъкмо в тази демократична догадка. Под " захват на страната " в България се има поради преодоляването на държавни институции – регулатори, организации, а даже от време на време и съществени органи на правосъдната власт, както и държавното управление, а даже Народното събрание – от мощни стопански ползи, които ги употребяват за лични цели.
Аферата КТБ е добър образец за подобен захват: регулаторните и контролните органи на страната комфортно " проспаха " основаването на пирамидата и най-вероятно са били инструментализирани отново от частен интерес при самото сриване на банката. Друг образец – толерираните монополи или квази монополи в горивата и медиите държат цените по бензиностанциите високи и скапват обществената среда. " Белене " е сходен различен план, при който към този момент са платени милиарди (готвят се и още повече) без никаква социална изгода до момента и без аргументиран разбор за бъдещи изгоди.
Нищо от това не е вест. Но вест е, че този захват на страната съумява да се възпроизвежда в относително плуралистична политическа среда и в случай, че постоянно се организират избори, на които постоянно се случва промяна на властта.
Вярно е, че ГЕРБ преобладават през последните десетина години, само че те ръководят в комплицирани обединения без ясни болшинства. В този смисъл моделът на захванатата страна не може да бъде пояснен единствено с съществуването на Борисов и ГЕРБ в политиката, въпреки че отговорността на най-голямата партия за него е безспорна.
Възпроизвеждането на модела на пленената, захваната страна посредством избори се дължи на следните фактори:
- Ефективността на захванатата страна. Този модел – с всичките му негови недостатъци – има едно значително преимущество. Той е действителен, съществува и хората към този момент знаят по какъв начин работи и какво могат да чакат от него. Ниското доверие в политиката като цяло демонстрира, че никой не харесват този модел изключително. Но в същото време не се открива действителна опция, която да убеди болшинството, че друга уредба на нещата е допустима.
Още Хюм е забелязал, че властта е допустима не когато дава отговор на високи идеали като този за " публичния контракт ", а когато е относително ефикасна спрямо наличните други възможности. В този смисъл тези, които желаят разграждане на модела на захванатата страна, не би трябвало да се концентрират единствено върху неговата рецензия, а да предложат явен проект на работещ, различен управнически план. Проблемът не е разграждането на остарялото, а построяването на нещо ново, по-добро. Ако подобен положителен, безапелационен проект няма, даже при промяна на властта, захватът на страната най-вероятно ще се регенерира, както е ставало досега;
- Моделът има доста съдружници. Въпреки всеобщото номинално неодобрение от пленената страна, този модел в действителност е подкрепян от мнозина. Тук просто ще изброим проведени структури на обществото, които се вършат, че не виждат по какъв начин страната се ръководи: профсъюзи, организации на работодатели, Българска академия на науките, професионални общности (университети, магистрати, журналисти), организации на локално равнище
Защо е това безмълвие?
Отговорът е, че тези организации избират да се договарят с държавното управление и да подсигуряват своите ползи на парче. В дълготраен проект те може да са губещи, само че съумяват да оцеляват и да печелят дребни победи;
- Съзнателна дискредитация на алтернативата. Масовото разбиране, че действителна опция не съществува, е частично и умишлено генерирана от медиите, които крепят модела. Идеята тук не е да се убедят хората, че моделът е добър, а че тези, които са против него са маскари. Затова е и тази кална медийна среда и пределната персонализация на обществената сфера;
- Фалшиви други възможности. Възпроизвеждането на модела зависи и от способността му да генерира подправени други възможности, които да обират недоволството. Сидеров, Бареков, Марешки са се появявали на сцената като критици и борци с модела, с цел да станат негови елементи – било то съществени или резервни;
- Отместване на дебата към други тематики. Захватът на страната постоянно се крие зад други тематики. Стабилност, национализъм, имигрантска опасност, европейско председателство – всичко това на моменти се акцентира като причина за запазването на модела подобен, какъвто си е;
- Кооптиране, разтрошаване на опозицията. Моделът съумява да кооптира и представители на опозицията против себе си. Някои стават персонални другари на премиера, други го вършат по прагматични аргументи, само че резултатът е еднакъв – разпад на опозицията и размиване на нейните послания;
- Фалшиви промени. Моделът се научи да мимикрира промени. Рецептата тук е елементарна – институционални промени се оферират при започване на мандата. Например, да се направи нова организация от остарели три. Минават година-две, до момента в който " промяната " мине. Още година време е належащо, с цел да " проработи " новата конструкция. И тук мандатът нормално завършва, идват нови избори и нови " промени ". В последна сметка смисълът на институционалните промени е да освободят страната от захвата на избрани групи. Много " промени " обаче се вършат, с цел да се укрепи този захват.
Републиката – обществената власт в полза на всички – не е естествено положение на ръководството. Захванатата страна е доста " по-естествена ", тъй като нейното реализиране е въпрос на мощно стимулирани, стопански мощни и проведени малцинства. Републиката – назад – изисква самоорганизация на огромни маси от хора, мотивацията на всеки един от които не е толкоз огромна.
Обикновеният човек не чака от демокрацията да се снабди с банка, с " Булгартабак " или с цяла медийна група да вземем за пример. А печелившите от модела " пленена страна " имат тъкмо такива упования. За да се преодолее тази асиметрия, са нужни мощни, републикански по дух и демократични по фасон партии, които да съумеят да наложат публичния интерес над интереса на мощно стимулираните малко на брой.
Затова и " освобождението " от захвата на страната не е еднократен акт, като продобиване на избори. Това е належащо, само че не задоволително изискване. Изграждането на републиката и нейното поддържане е незабавна, само че и дълготрайна задача.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ