Британският бежанец: Дори Чърчил обича Мелник
Днешната разходка на „ Британският емигрант “ е в красивия и гиздав град Мелник. Както постоянно, рубриката споделя радостна и занимателна история, обвързвана с пътуването, децата и фамилията.
Hi guys!
Успели сте, уповавам се, да уцелите някой и различен безоблачен ден през поредицата от почивни дни в последно време и да се разноските до някое удивително кътче от България. Well, в случай че не сте, аз най-малко съумях и съм тук да ви опиша за това.
Probably помните, че обикалям Югозападна България през този сезон и наваксвам с опознаването на прелестните забележителности към Рила, Пирин и Родопите.
Сега сме се пуснали по междинното течение на река Струма и следващата спирка, която направихме по този маршрут, който другояче изкушава да завърши по хубавите гръцки плажове, този път беше в Мелник.
Сигурен съм, че сте чували за този изящен град. Дори и аз бях чувал преди за него. Само, че в този момент го посетихме за пръв път.
Мелник се намира малко преди границата с Гърция, настрана от основния път съвсем в полите на магическата Пирин планина. Ако решите да изминете тези 200км. по автомагистралата от София и след това, вместо да продължите през границата към Халкидики, обиете 20-ина километра на запад, ще видите една котловина обградена от странни скални формирания, които наподобяват на вълшебен. Тези стърчащи от време на време и на 100 метра в небето скални (всъщност са от пясъчници) фигури изваяни от природата са Мелнишките пирамиди. Ако продължите по пътя сред тях пред вас ще се открие едно от най-прекрасните места в света.
В Мелник има literally всичко. Градът е ситуиран към естествените явления Мелнишки пирамиди. До него е платото Свети Никола, където са останките от антично тракийско населено място, а в града има живописни възрожденски къщи, actually целият град е архитектурен резерват. А, най-якото е, че в Мелник се създават някои от най-прекрасните виновност в света.
Нашето странствуване до Мелник стартира по най-очаквания вероятен метод – с успиване. Повече от час откакто алрамите ни звъняха, успяхме да се събудим. На вас може да ви звучи като проблем, само че ние хората с 3-годишни деца знаем, че такива събития са рядко естествено събитие, което би трябвало да се уважава и почита и най-много да му се любуваме.
Anyway, почивката ни стартира ужасно. Пътуването също протече добре, тъй като целия поток по автомагистралата очевидно се беше изнизал в края на петъчния ден и по този начин в събота преди обед ние умерено успяхме да се придвижим от София до Мелник за към 2 часа.
Паркирахме в самото начало на централната улица в града, която actually се движи от двете страни на реката. По някакъв вманиачен шанс намерихме комфортно място за паркиране на самата улица и тръгнахме да се разходим из центъра.
Вероятно повече от вас помнят, че Мелник е най-малкия град в България. По публични данни популацията на града наброява 234 души. Minimum 230 от тях стопанисват къщи за посетители, заведения за хранене и магазини за вино и сувенири по централната комерсиална улица. Мелник към този момент беше препълнен с туристи и още коли пристигаха и търсеха къде да паркират.
Ние пък потърсихме къде да обядваме. Както споделих, вървяхме с съвсем 2 часа забавяне от естествения график за една екскурзия и вместо да пристигнем да се разходим и да обядваме, ние преминахме напряко във фаза апетит. Избрахме си ресторантче по това дали има приятна сянка по масите в градината. Общо взето всичките заведения изглеждаха приветливи, also на никое от менютата изкарани пред входовете нямаше написани цени, тъй че и по това не можехме да се ориентираме.
Уцелихме маса, която таман се освобождаваше в едно random ресторантче и се настанихме. Оказа се, че това е едно от най-популярните заведения в града, тъй като от самото начало на обяда ни пред входа се тълпяха хора чакащи ред да се освободи маса. Actually чакането им щеше да си коства. Храната беше превъзходна, обслужването ужасно, а цените търпими. Не помня по какъв начин се споделя заведението, само че много се набива на очи, тъй като в градината има нещо като декоративна водна мелница с човек, който реже с трион, когато водата завърти колелото.
След обяда се отправихме на поход. Всички гости на Мелник mate, се разхождат из възрожденските къщи, преглеждат Музея на виното (да има и такова нещо тук) и of course пият вино. Не и ние! Ние взехме решение първо да покорим платото Свети Никола.
В интернет написа, че екопътеката стартира от дребна каменна уличка тъкмо против Музея на виното. Това да известна степен е правилно, само че тази уличка се разделя на три по-малки улички, които потеглят към къщите преди гората. Табелки няма. Супер потребното приложение с всички екопътеки в България, което неотдавна си изтеглих на телефона, също много се обърка в препоръките по кой път да поемем. Първо свихме в лявата пресечка, по-късно тъкмо преди една голяма къща за посетители се шмугнахме в дясно и се заизкачвахме по тясна обрасла с треви козя пътека нагоре към платото.
Не повече от 20 минути ни лиши да се качим по баира. Наистина е стръмно и пътеката е необозначена, само че един път откакто я преодолеете и излизате на по-равна екопътека, на която дори има и табела указваща забележителностите.
Ние поехме първо надясно към останките от средновековната черква Свети Никола и Деспот славовата цитадела, като планирахме по-късно да се върнем и да се отклоним по кръговия маршрут през манастирите “Свети Харалампий ” и “Света Зона ” и по-късно да слезем от платото по панорамния път.
Разходката по екопътеката над Мелник е лека и приятна. Забавно е по какъв начин до момента в който се оглеждаш за мечки можеш да се натъкнеш на останките от някой античен строеж или непокътнато водохранилище. Разкопките на църквата са забавни, само че още по-интересно беше да се отклоним леко от маршрута. Точно откакто подминете църквата и видите пътеката напряко за крепостта, mate непременно би трябвало да свиете вдясно. Там има една тясна пътечка, която по принцип не вдъхва доста доверие, само че единствено след 200 метра през гората се озовавате на ръба на платото и пред вас се открива спираща дъха панорама към града и пирамидите зад него. Definitely си коства отклоняването.
После при останките от крепостта гледката е съвсем 360-градусова приятност.
Тази цитадела е била именита с това, че е една от най-непревземаемите на Балканите. Още античните меди са живели по тези места, само че същинска популярност Мелнишката цитадела получава през Средновековието и по особено по време на ръководството на диктатор Алексий Слав. Този mate, е живял при започване на XIIIв. И е била един от най-коравите dudes по тези земи. Слав е бил племенник на братята Асеневци, които са се изредили да ръководят новоосвободеното от Византия Второ българско царство. След гибелта на последния от тях Калоян, стартира борба сред Слав и братовчедите му Борил и Стрез за заместничество на престола, като Борил се оказва най-хитър и се дами за своята вуйна и вдовица на Калоян – Ана Куманката и в последна сметка се качва на трона в Търновград.
Алексий Слав си отделя свое без значение царство на територията на днешна Югозападна България, реалокира столицата си от Цепина в Мелник и повече от 20 години остава самостоятелен държател на тези земи, като в разнообразни интервали води война с кръстоносците, своите братовчди българи, византийските царе, че дори и малко със сърбите.
Деспот Алексий Слав остава в историята и националния фолклор като един от най-мощните български управници, а непревземаемата му цитадела в Мелник оцелява и до наши дни, с цел да могат такива упорити фенове на природата като нас (i believe и вас) да я посетим в някой прекрасен ден и да се възхитим от гледката.
Нататък по екопътеката е първият манастир, който по времето на нашето посещаване беше целия обраснал в плевели и останките от постройките му едвам се личаха. Там също бяхме почерпени с хубава панорама и нищо повече като информация за манастира. Това, което знам от прочетеното за Мелник е, че по време на византийското ръководство по тези земи тук са били изпращани на изгнание аристократи, които са изпадали в недружелюбност. Мога единствено да им изпитвам завист за наказването на тези византийски аристократи.
Anyway, пътят от единия до другия опустошен манастир по платото върви по самия борд на скалите и е леко рисков, само че пък панорамата е феноменална. Гледката по тази предпоследна част от маршрута си заслужава съвсем двучасовото циркулиране по сокаците.
Последна точка е параклисът в западната част на платото, който е на мястото на другия опустошен манастир. Мисля, че няма смисъл да ви изяснявам каква е гледката оттова.
Под параклиса има стръмна пътечка надолу към града, по която може да преброите към 300 от най-високите и остри стъпала, които в миналото сте виждали.
После разбрах, че типичния маршрут на туристите е да се разходят по централната улица, да надзърнат в къщите-музеи и в случай че желаят панорама да качат тези стъпала до параклиса и след това да си вървят по живо, по крепко. Not a chance!
Нашият маршрут ми хареса много повече. Разходихме се из природата. Видяхме малко старини и доста гледки и когато другите туристи към този момент се позачервили бузи и удебелили езици от “дегустацията ” на вино, ние слязохме в града и разгледахме на мира Кордопуловата къща.
В интерес на истината през по-голямата част от съществуването си, до момента в който Мелник е огромен и богат град, той е обитаем най-вече от гърци. Едва след края на Първата Световна война локалното население се прибира към гръцките земи, а тук се заселват българи от неосвободените територии на Беломорска Тракия.
Затова и най-голямата и най-хубава къща в Мелник е на гръцката фамилия търговци на вино Кордопулос. As a matter of fact това е най-голямата възрожденска къща в България at all. Тя е в действителност huge! Има три етажа, големи гостни стаи, с красива дърворезба и венециански фрески. В дребната гостна, която е с размерите на баскетболно игрище даже е свирила част от Виенската филхармония.
Интересно беше и тайното помещение в трапезарията, то се намираше зад един кухненски долап, който се оказа в действителност врата. За разлика от другите възрожденски постройки с секрети скривалища, то не е известно с това, че там се е крил Левски (макар че в полза на истината по някое време там се е укривал Яне Сандански), а се е употребило главно за търговски шпионаж. В трапезарията постоянно се правели покупко-продажби на четири очи и някой от домакините можел да подслушва оттова договарянията и да си набира потребна информация за личния си бизнес.
Иначе къщата има lovely лятна градина и още по-впечатляващо подземие, което са се съхранявали тонове вино.
Виното, of course, е емблемата на град Мелник. Макар и за прочут интервал от време лозята в региона да са били унищожени и градът да е занемарен стопански, през днешния ден главният занаят тук, с изключение на туризма, още веднъж е винопроизводството.
Сортът Широка мелнишка лоза е прочут с това, че вирее единствено в този район поради характерната почва обогатена с пясъка, от който са формирани и прословутите пирамиди. Виното, което се получава от тази лоза е толкоз хубаво, че даже моят прославен съотечественик sir Winston Churchill откакто го опитал на някакво ревю в Лондон почнал всяка година да си поръчва по 500 литра от него, с цел да го споделя със своите другари. Както всички знаем Чърчил не е прочут като огромен другар на българския народ, само че даже и неговото твърдо английско сърце и взискателно към алкохола небце, очевидно са попаднали в плен на благосъстоянията на България.
Ако се чудите за какво не загатнах и дума за Музея на виното because не виждам смисъл. Идеята за такова място е истинска, само че осъществяването уви, куца. Музеят наподобява забавно, само че вътре има единствено един изнемощял от работа чиновник. На него се пада да взема такса за вход, да организира беседи и дегустации, да налива и да бутилира бутилки вино от сортовете, които са изложени в музея. Сещате се, че в последна сметка резултатът е опашки от изнервени гости, които съвсем нищо не са научили от забавната история на виното в Мелник, а единствено чакат да си купят бутилка (или в нашия случай пет) от локалното вино за спомен. Но, хей! Знаете ли къде няма опашки и можете да разгледате на мира? На моята Фейсбук-страница of course:
Hi guys!
Успели сте, уповавам се, да уцелите някой и различен безоблачен ден през поредицата от почивни дни в последно време и да се разноските до някое удивително кътче от България. Well, в случай че не сте, аз най-малко съумях и съм тук да ви опиша за това.
Probably помните, че обикалям Югозападна България през този сезон и наваксвам с опознаването на прелестните забележителности към Рила, Пирин и Родопите.
Сега сме се пуснали по междинното течение на река Струма и следващата спирка, която направихме по този маршрут, който другояче изкушава да завърши по хубавите гръцки плажове, този път беше в Мелник.
Сигурен съм, че сте чували за този изящен град. Дори и аз бях чувал преди за него. Само, че в този момент го посетихме за пръв път.
Мелник се намира малко преди границата с Гърция, настрана от основния път съвсем в полите на магическата Пирин планина. Ако решите да изминете тези 200км. по автомагистралата от София и след това, вместо да продължите през границата към Халкидики, обиете 20-ина километра на запад, ще видите една котловина обградена от странни скални формирания, които наподобяват на вълшебен. Тези стърчащи от време на време и на 100 метра в небето скални (всъщност са от пясъчници) фигури изваяни от природата са Мелнишките пирамиди. Ако продължите по пътя сред тях пред вас ще се открие едно от най-прекрасните места в света.
В Мелник има literally всичко. Градът е ситуиран към естествените явления Мелнишки пирамиди. До него е платото Свети Никола, където са останките от антично тракийско населено място, а в града има живописни възрожденски къщи, actually целият град е архитектурен резерват. А, най-якото е, че в Мелник се създават някои от най-прекрасните виновност в света.
Нашето странствуване до Мелник стартира по най-очаквания вероятен метод – с успиване. Повече от час откакто алрамите ни звъняха, успяхме да се събудим. На вас може да ви звучи като проблем, само че ние хората с 3-годишни деца знаем, че такива събития са рядко естествено събитие, което би трябвало да се уважава и почита и най-много да му се любуваме.
Anyway, почивката ни стартира ужасно. Пътуването също протече добре, тъй като целия поток по автомагистралата очевидно се беше изнизал в края на петъчния ден и по този начин в събота преди обед ние умерено успяхме да се придвижим от София до Мелник за към 2 часа.
Паркирахме в самото начало на централната улица в града, която actually се движи от двете страни на реката. По някакъв вманиачен шанс намерихме комфортно място за паркиране на самата улица и тръгнахме да се разходим из центъра.
Вероятно повече от вас помнят, че Мелник е най-малкия град в България. По публични данни популацията на града наброява 234 души. Minimum 230 от тях стопанисват къщи за посетители, заведения за хранене и магазини за вино и сувенири по централната комерсиална улица. Мелник към този момент беше препълнен с туристи и още коли пристигаха и търсеха къде да паркират.
Ние пък потърсихме къде да обядваме. Както споделих, вървяхме с съвсем 2 часа забавяне от естествения график за една екскурзия и вместо да пристигнем да се разходим и да обядваме, ние преминахме напряко във фаза апетит. Избрахме си ресторантче по това дали има приятна сянка по масите в градината. Общо взето всичките заведения изглеждаха приветливи, also на никое от менютата изкарани пред входовете нямаше написани цени, тъй че и по това не можехме да се ориентираме.
Уцелихме маса, която таман се освобождаваше в едно random ресторантче и се настанихме. Оказа се, че това е едно от най-популярните заведения в града, тъй като от самото начало на обяда ни пред входа се тълпяха хора чакащи ред да се освободи маса. Actually чакането им щеше да си коства. Храната беше превъзходна, обслужването ужасно, а цените търпими. Не помня по какъв начин се споделя заведението, само че много се набива на очи, тъй като в градината има нещо като декоративна водна мелница с човек, който реже с трион, когато водата завърти колелото.
След обяда се отправихме на поход. Всички гости на Мелник mate, се разхождат из възрожденските къщи, преглеждат Музея на виното (да има и такова нещо тук) и of course пият вино. Не и ние! Ние взехме решение първо да покорим платото Свети Никола.
В интернет написа, че екопътеката стартира от дребна каменна уличка тъкмо против Музея на виното. Това да известна степен е правилно, само че тази уличка се разделя на три по-малки улички, които потеглят към къщите преди гората. Табелки няма. Супер потребното приложение с всички екопътеки в България, което неотдавна си изтеглих на телефона, също много се обърка в препоръките по кой път да поемем. Първо свихме в лявата пресечка, по-късно тъкмо преди една голяма къща за посетители се шмугнахме в дясно и се заизкачвахме по тясна обрасла с треви козя пътека нагоре към платото.
Не повече от 20 минути ни лиши да се качим по баира. Наистина е стръмно и пътеката е необозначена, само че един път откакто я преодолеете и излизате на по-равна екопътека, на която дори има и табела указваща забележителностите.
Ние поехме първо надясно към останките от средновековната черква Свети Никола и Деспот славовата цитадела, като планирахме по-късно да се върнем и да се отклоним по кръговия маршрут през манастирите “Свети Харалампий ” и “Света Зона ” и по-късно да слезем от платото по панорамния път.
Разходката по екопътеката над Мелник е лека и приятна. Забавно е по какъв начин до момента в който се оглеждаш за мечки можеш да се натъкнеш на останките от някой античен строеж или непокътнато водохранилище. Разкопките на църквата са забавни, само че още по-интересно беше да се отклоним леко от маршрута. Точно откакто подминете църквата и видите пътеката напряко за крепостта, mate непременно би трябвало да свиете вдясно. Там има една тясна пътечка, която по принцип не вдъхва доста доверие, само че единствено след 200 метра през гората се озовавате на ръба на платото и пред вас се открива спираща дъха панорама към града и пирамидите зад него. Definitely си коства отклоняването.
После при останките от крепостта гледката е съвсем 360-градусова приятност.
Тази цитадела е била именита с това, че е една от най-непревземаемите на Балканите. Още античните меди са живели по тези места, само че същинска популярност Мелнишката цитадела получава през Средновековието и по особено по време на ръководството на диктатор Алексий Слав. Този mate, е живял при започване на XIIIв. И е била един от най-коравите dudes по тези земи. Слав е бил племенник на братята Асеневци, които са се изредили да ръководят новоосвободеното от Византия Второ българско царство. След гибелта на последния от тях Калоян, стартира борба сред Слав и братовчедите му Борил и Стрез за заместничество на престола, като Борил се оказва най-хитър и се дами за своята вуйна и вдовица на Калоян – Ана Куманката и в последна сметка се качва на трона в Търновград.
Алексий Слав си отделя свое без значение царство на територията на днешна Югозападна България, реалокира столицата си от Цепина в Мелник и повече от 20 години остава самостоятелен държател на тези земи, като в разнообразни интервали води война с кръстоносците, своите братовчди българи, византийските царе, че дори и малко със сърбите.
Деспот Алексий Слав остава в историята и националния фолклор като един от най-мощните български управници, а непревземаемата му цитадела в Мелник оцелява и до наши дни, с цел да могат такива упорити фенове на природата като нас (i believe и вас) да я посетим в някой прекрасен ден и да се възхитим от гледката.
Нататък по екопътеката е първият манастир, който по времето на нашето посещаване беше целия обраснал в плевели и останките от постройките му едвам се личаха. Там също бяхме почерпени с хубава панорама и нищо повече като информация за манастира. Това, което знам от прочетеното за Мелник е, че по време на византийското ръководство по тези земи тук са били изпращани на изгнание аристократи, които са изпадали в недружелюбност. Мога единствено да им изпитвам завист за наказването на тези византийски аристократи.
Anyway, пътят от единия до другия опустошен манастир по платото върви по самия борд на скалите и е леко рисков, само че пък панорамата е феноменална. Гледката по тази предпоследна част от маршрута си заслужава съвсем двучасовото циркулиране по сокаците.
Последна точка е параклисът в западната част на платото, който е на мястото на другия опустошен манастир. Мисля, че няма смисъл да ви изяснявам каква е гледката оттова.
Под параклиса има стръмна пътечка надолу към града, по която може да преброите към 300 от най-високите и остри стъпала, които в миналото сте виждали.
После разбрах, че типичния маршрут на туристите е да се разходят по централната улица, да надзърнат в къщите-музеи и в случай че желаят панорама да качат тези стъпала до параклиса и след това да си вървят по живо, по крепко. Not a chance!
Нашият маршрут ми хареса много повече. Разходихме се из природата. Видяхме малко старини и доста гледки и когато другите туристи към този момент се позачервили бузи и удебелили езици от “дегустацията ” на вино, ние слязохме в града и разгледахме на мира Кордопуловата къща.
В интерес на истината през по-голямата част от съществуването си, до момента в който Мелник е огромен и богат град, той е обитаем най-вече от гърци. Едва след края на Първата Световна война локалното население се прибира към гръцките земи, а тук се заселват българи от неосвободените територии на Беломорска Тракия.
Затова и най-голямата и най-хубава къща в Мелник е на гръцката фамилия търговци на вино Кордопулос. As a matter of fact това е най-голямата възрожденска къща в България at all. Тя е в действителност huge! Има три етажа, големи гостни стаи, с красива дърворезба и венециански фрески. В дребната гостна, която е с размерите на баскетболно игрище даже е свирила част от Виенската филхармония.
Интересно беше и тайното помещение в трапезарията, то се намираше зад един кухненски долап, който се оказа в действителност врата. За разлика от другите възрожденски постройки с секрети скривалища, то не е известно с това, че там се е крил Левски (макар че в полза на истината по някое време там се е укривал Яне Сандански), а се е употребило главно за търговски шпионаж. В трапезарията постоянно се правели покупко-продажби на четири очи и някой от домакините можел да подслушва оттова договарянията и да си набира потребна информация за личния си бизнес.
Иначе къщата има lovely лятна градина и още по-впечатляващо подземие, което са се съхранявали тонове вино.
Виното, of course, е емблемата на град Мелник. Макар и за прочут интервал от време лозята в региона да са били унищожени и градът да е занемарен стопански, през днешния ден главният занаят тук, с изключение на туризма, още веднъж е винопроизводството.
Сортът Широка мелнишка лоза е прочут с това, че вирее единствено в този район поради характерната почва обогатена с пясъка, от който са формирани и прословутите пирамиди. Виното, което се получава от тази лоза е толкоз хубаво, че даже моят прославен съотечественик sir Winston Churchill откакто го опитал на някакво ревю в Лондон почнал всяка година да си поръчва по 500 литра от него, с цел да го споделя със своите другари. Както всички знаем Чърчил не е прочут като огромен другар на българския народ, само че даже и неговото твърдо английско сърце и взискателно към алкохола небце, очевидно са попаднали в плен на благосъстоянията на България.
Ако се чудите за какво не загатнах и дума за Музея на виното because не виждам смисъл. Идеята за такова място е истинска, само че осъществяването уви, куца. Музеят наподобява забавно, само че вътре има единствено един изнемощял от работа чиновник. На него се пада да взема такса за вход, да организира беседи и дегустации, да налива и да бутилира бутилки вино от сортовете, които са изложени в музея. Сещате се, че в последна сметка резултатът е опашки от изнервени гости, които съвсем нищо не са научили от забавната история на виното в Мелник, а единствено чакат да си купят бутилка (или в нашия случай пет) от локалното вино за спомен. Но, хей! Знаете ли къде няма опашки и можете да разгледате на мира? На моята Фейсбук-страница of course:
Източник: flashnews.bg
КОМЕНТАРИ