Днес стадионите в Англия (и не само) пустеят, а задушаващата

Днес стадионите в Англия (и не само) пустеят, а задушаващата пандемична тишина се е настанила на трибуните като гнусен нахалник, който лишава най-голямата наслада на почитателите. Дербита към момента се играят, само че не е същото. Наскоро Евертън и Ливърпул направиха зрелищно 2:2 на „ Гудисън “, забелязано онлайн от няколко десетки хора с маски, измежду които запасите и щабовете на двата градски противника и длъжностните лица.

Емоции не липсваха – травми, картони, спречквания на терена, голове… С аудитория този мач щеше да е класика. От тези, които се помнят дълго и споменът за които кара подпийналите почитатели в пъбовете да просъскат нелицеприятни думи за съседите дори доста години по-късно. Специално след последното дерби ентусиастите на Ливърпул имаха много искания. И то все основателни. „ Карамелите “ направиха някои безумни влизания в краката на играчите на Юрген Клоп и Върджил ван Дайк е навън съвсем до края на сезона. Контузи го националният вратар на Англия Джордан Пикфорд, който към този момент две седмици получава смъртни закани в обществените мрежи. Уплаши се толкоз за сигурността на фамилията си, че си нае гардове, а полицията стартира да рови, с цел да обясни до каква степен съществени са желанията на жадните за възмездие почитатели. Подобни неща са се случвали и преди, само че в този момент времената са комфортни за клавиатурните хулигани, които прикрити от анонимността на мрежата, щедро ръсят ругатни и закани по съперниците.

Много преди интернет обаче нещата бяха същински. Футболното безчинство през 70-те и 80-те беше един от най-големите проблеми на Англия. Момчета и мъже с всевъзможни специалности – от миньори и строители до банкери и академични преподаватели – всяка събота бяха подготвени да пролеят кръв в името на тимовете си. Да, извратено е мисленето, че като се сбиеш за отбора си, правиш нещо, което му оказва помощ. Но в тези среди в никакъв случай не са се брояли голове и точки, а единствено успехите на улицата. И колкото повече трупаш, толкоз по-голямо почитание печелиш от останалите.

На Острова се описват митове за безчет хулигани от предишното, само че малко могат да сравнят с историята на лондонския разбойник Карлтън Лийч. История като за филм с доста принуждение и кръв, както и с посланието, че прекрачиш ли прага на ъндърграунда, връщане обратно няма. И всеки, откопчил се от лепкавите му стени, е просто изключение от правилото.

В случая на Лийч опомнянето идва след известното в Англия тройно ликвидиране край плантация в Ретендън. В надупчения на сито „ Рейндж Ровър “ умират трима, а единият от екзекутираните е най-близкият му другар – Тони Тъкър.

С ясното схващане, че той може да е идващият, Карлтън взема решение да опита да се измъкне и като по знамение съумява, а четвърт век след тройното ликвидиране преподава уроци на младите по какъв начин да не повтарят грешките му.

Криминалният път на Лийч като че ли е съдбоносен и е тясно обвързван с футбола.

Роден в Есекс в края на 50-те, за Карлтън не съществува различен избор с изключение на футболната вяра на Източен Лондон – Уест Хем.

Тръгва по мачове от напълно дребен, а още в тийнейджърските си години е взет под крилото на Inter City Firm – една от най-крайните хулигански групировки на Острова в историята.

„ Влязох в хулиганските футболни среди в ранна възраст и мачовете бяха всичко, за което живеех. С течение на годините насилието ставаше от ден на ден и повече. През 70-те, когато още бяхме деца, беше огромна работа по стадионите. Хората бяха доста зарибени, а неразделна част от поддръжката и любовта към тима беше да се биеш за него “, спомня си Лийч.

„ Но не беше толкоз неприятно и ужасно, колкото го разказват. По-скоро ставаше дума за отстояване на територия и доказване пред другите. Е, от време на време имаше и някой съществено засегнат. Когато 300 мъже си раздават тупаници, все някой го отнася “, прибавя някогашният гамен.

Едно от „ отнасянията “ на персоналната му сметка е забит нож в задната част на главата след лондонско дерби, а неговият шурей едвам не умира след следващия конфликт с противникова агитка.

След повече от 10 години като „ хардкор гамен “, както се разказва самият Лийч, последователно се отдръпва от стадиона.

Но хулиганската му известност върви пред него и скоро по-късно става началник на защитата на някои от най-страховитите клубове в Източен Лондон.

Неминуемо се замесва в процъфтяващата търговия с опиати и най-много – екстази. Карлтън и хората му охраняват рейв празненства и са тил на дилърите.

„ Понякога изкарвахме по 300 паунда на вечер, което бяха доста пари. Рейв празненства ставаха все по-големи и трябваше да си затваряме очите при продажбата на опиати в заведенията. Купонът беше невъобразим без екстази. В началото беше до известна степен единствено придвижване по течението. В един миг обаче пазарът на дрога напряко избухна. Започнах да работя като „ мускул “ на дилърите, охранявахме по времe на наркосделки и събирах парите “, признава Лийч.

По това време той се среща с Тони Тъкър. Постепенно двамата завързват огромно другарство и като сътрудници укрепват още повече позициите си в незаконния свят.

„ Имахме почитание един към различен. Истинският Тони не беше търговец на опиати. Той беше сполучлив предприемач, на който можеш да се довериш, а когато нямаше външни хора, даже беше доста благ. Беше ми като брат “.

Дружбата им е окъпана в кръв при започване на декември 1995 година, когато Тъкър и още двама от бандата – Пат Тейт и Крейг Ролф – са убити в Ретендън.

Случката трансформира Лийч, а един от най-коравите мъже на ъндърграунда проумява, че това, което прави, е заигравка със гибелта. Страхът, че идващият куршумен откос е за него, го трансформира тотално.

„ В продължение на 4-5 години след тройното убийството живеех доста параноично. Не имах вяра на никого и се затворих в себе си. В края на краищата аз и Тони живеехме еднакъв живот и възможностите ми да оцелея бяха такива като неговите. Това беше пробуждане, отваряне на очите и кацане назад в действителността. Осъзнах, че имам майка, татко и семейство. Когато видях по какъв начин им се отразява всичко това, проумях, че е извънредно време да порасна “, споделя Лийч.

Историята му е предадена по превъзходен метод във кино лентата „ Rise of the Footsoldier “, а някогашният разбойник желае тя да е поучителна за младите.

Самият той има шест деца…

„ Бандитите от време на време наподобяват готини по филмите, само че това не значи, че живеят добър живот. Има доста болежка, когато се замесиш в света на опиатите и насилието и рано или късно плащаш цената. Нека моята история повлияе на младите по позитивен метод. Няма нищо блестящо и славно в това да си престъпник. Напротив. Хората към теб ще треперят, а тези които най-вече обичаш, ще бъдат обречени на страдалчество. И във всеки миг животът ти виси на косъм “, приключва Лийч.