Димитър Захариев е роден в бившето погранично село Либяхово, сега

Димитър Захариев е роден в бившето погранично село Либяхово, в този момент Илинден, община Хаджидимово.
На 20-годишна възраст той пресича незаконно граничната вадичка покрай селото му и напуща България поради упражнявания тормоз над родителите и самия него от тогавашната комунистическа власт, поради бягството зад граница на по-малкия му брат Георги.
”Първоначалната ми концепция бе да избягам, да намеря брат си, да му хвърля един прекрасен пердах и да го върна в България, с цел да спрат репресиите над фамилията ми. Много изтезаха родителите ми. С доста пари съумях преди да си отиде от този свят да докарам при мен на посетители татко ми, с цел да види къде съм и да е спокоен. Но преди да се установя в Ню Йорк, минах през пъкъла, наказателни лагери в Гърция, бях американски боец в Германия, чак след това заживях в Ню Йорк.

Намерих брат си в Белгия, само че вместо да го върна в България, го извиках при себе си в Ню Йорк, двамата се устроихме и до ден-днешен живеем там. Съседи сме, в един квартал сме. Не скърбя, вярвай ми, в този момент отново бих го направил, макар че доста обичам България, родното си село Илинден и красивия роден край. Избягах и още веднъж бих избягал не от България, а от системата, комунистическата власт към момента си господства, няма я демокрацията и свободата, за която всички бленуват. Хората са също изменени, няма доверие, има завист, злоба, нечистотия, която е подготвен всеки да ти направи, без да има аргументи за това, ей така… ”

Това сподели в непринудения диалог с сътрудник на „ Струма ” Димитър Захариев, който за поредна година през август бе още веднъж в бащината си къща в Илинден. Той и двамата му братя съблюдаваха още веднъж традицията и макар километрите на 15 август посрещнаха с локалните поданици, родственици и другари огромния християнски празник Пресвета Богородица, който е и празник на хаджидимовското село Илинден. Буквално преди дни Димитър Захариев и брат му Георги си потеглиха за Ню Йорк с обещанието, че следващата година, в случай че е живот и здраве, още веднъж ще си бъдат в родното Либяхово за огромния му празник.

Димитър Захариев е към този момент пенсионер. През целия си живот в Ню Йорк е бил управител в приблизително огромна за мащабите на Съединени американски щати компания, а за българските мащаби компанията е гигантска, споделя той.

За близо 80-те си години е в съвършена форма и чудесно здравословно положение. Пие доста кафе, отказал е цигарите преди години, напълно по български обича нашенската гроздова ракия и салата, както и сладките раздумки с другари към цялостната маса и горещите тостове с мотив или без.

– Здравейте и добре пристигнал още веднъж на родна земя, по какъв начин сте, по какъв начин се чувствате в родното Либяхово /Илинден/.
Сбъдва се знамение на Ванга: Показаха сензационния надпис край Първомай! Символите разкриват тайната за българите
Български бежанец от Съединени американски щати: На 20 години избягах от България и в този момент отново бих го направил! Вижте неговата история!

Димитър Захариев е роден в бившето погранично село Либяхово, в този момент Илинден, община Хаджидимово.

На 20-годишна възраст той пресича незаконно граничната вадичка покрай селото му и напуща България поради упражнявания тормоз над родителите и самия него от тогавашната комунистическа власт, поради бягството зад граница на по-малкия му брат Георги.

”Първоначалната ми концепция бе да избягам, да намеря брат си, да му хвърля един прекрасен пердах и да го върна в България, с цел да спрат репресиите над фамилията ми. Много изтезаха родителите ми. С доста пари съумях преди да си отиде от този свят да докарам при мен на посетители татко ми, с цел да види къде съм и да е спокоен. Но преди да се установя в Ню Йорк, минах през пъкъла, наказателни лагери в Гърция, бях американски боец в Германия, чак след това заживях в Ню Йорк. Намерих брат си в Белгия, само че вместо да го върна в България, го извиках при себе си в Ню Йорк, двамата се устроихме и до ден-днешен живеем там. Съседи сме, в един квартал сме.

Не скърбя, вярвай ми, в този момент отново бих го направил, макар че доста обичам България, родното си село Илинден и красивия роден край. Избягах и още веднъж бих избягал не от България, а от системата, комунистическата власт към момента си господства, няма я демокрацията и свободата, за която всички бленуват. Хората са също изменени, няма доверие, има завист, злоба, нечистотия, която е подготвен всеки да ти направи, без да има аргументи за това, ей така… ”

Това сподели в непринудения диалог с сътрудник на „ Струма ” Димитър Захариев, който за поредна година през август бе още веднъж в бащината си къща в Илинден. Той и двамата му братя съблюдаваха още веднъж традицията и макар километрите на 15 август посрещнаха с локалните поданици, родственици и другари огромния християнски празник Пресвета Богородица, който е и празник на хаджидимовското село Илинден. Буквално преди дни Димитър Захариев и брат му Георги си потеглиха за Ню Йорк с обещанието, че следващата година, в случай че е живот и здраве, още веднъж ще си бъдат в родното Либяхово за огромния му празник.

Димитър Захариев е към този момент пенсионер. През целия си живот в Ню Йорк е бил управител в приблизително огромна за мащабите на Съединени американски щати компания, а за българските мащаби компанията е гигантска, споделя той.

За близо 80-те си години е в съвършена форма и чудесно здравословно положение. Пие доста кафе, отказал е цигарите преди години, напълно по български обича нашенската гроздова ракия и салата, както и сладките раздумки с другари към цялостната маса и горещите тостове с мотив или без.

– Здравейте и добре пристигнал още веднъж на родна земя, по какъв начин сте, по какъв начин се чувствате в родното Либяхово /Илинден/.

– Благодаря, за тази година си бях заречен да прекарам повече време в Илинден, бях планувал и ремонт на къщата ни, свърших всичко съгласно проекта, а най-много съумях да съм задоволително дълго време с родственици, другари и съселяни.

– Искам да си поговорим за тези далечни години, за бягството Ви от България.

– Да! Това са времена и години, които макар напъните ми да ги не помни, съзнанието ми не може да ги заличи. Най-много изпъкват спомените ми, когато съм в родното ми село. Така е и в този момент.
Сбъдва се знамение на Ванга: Показаха сензационния надпис край Първомай! Символите разкриват тайната за българите
Български бежанец от Съединени американски щати: На 20 години избягах от България и в този момент отново бих го направил! Вижте неговата история!

Димитър Захариев е роден в бившето погранично село Либяхово, в този момент Илинден, община Хаджидимово.

На 20-годишна възраст той пресича незаконно граничната вадичка покрай селото му и напуща България поради упражнявания тормоз над родителите и самия него от тогавашната комунистическа власт, поради бягството зад граница на по-малкия му брат Георги.

”Първоначалната ми концепция бе да избягам, да намеря брат си, да му хвърля един прекрасен пердах и да го върна в България, с цел да спрат репресиите над фамилията ми. Много изтезаха родителите ми. С доста пари съумях преди да си отиде от този свят да докарам при мен на посетители татко ми, с цел да види къде съм и да е спокоен. Но преди да се установя в Ню Йорк, минах през пъкъла, наказателни лагери в Гърция, бях американски боец в Германия, чак след това заживях в Ню Йорк. Намерих брат си в Белгия, само че вместо да го върна в България, го извиках при себе си в Ню Йорк, двамата се устроихме и до ден-днешен живеем там. Съседи сме, в един квартал сме.

Не скърбя, вярвай ми, в този момент отново бих го направил, макар че доста обичам България, родното си село Илинден и красивия роден край. Избягах и още веднъж бих избягал не от България, а от системата, комунистическата власт към момента си господства, няма я демокрацията и свободата, за която всички бленуват. Хората са също изменени, няма доверие, има завист, злоба, нечистотия, която е подготвен всеки да ти направи, без да има аргументи за това, ей така… ”

Това сподели в непринудения диалог с сътрудник на „ Струма ” Димитър Захариев, който за поредна година през август бе още веднъж в бащината си къща в Илинден. Той и двамата му братя съблюдаваха още веднъж традицията и макар километрите на 15 август посрещнаха с локалните поданици, родственици и другари огромния християнски празник Пресвета Богородица, който е и празник на хаджидимовското село Илинден. Буквално преди дни Димитър Захариев и брат му Георги си потеглиха за Ню Йорк с обещанието, че следващата година, в случай че е живот и здраве, още веднъж ще си бъдат в родното Либяхово за огромния му празник.

Димитър Захариев е към този момент пенсионер. През целия си живот в Ню Йорк е бил управител в приблизително огромна за мащабите на Съединени американски щати компания, а за българските мащаби компанията е гигантска, споделя той.

За близо 80-те си години е в съвършена форма и чудесно здравословно положение. Пие доста кафе, отказал е цигарите преди години, напълно по български обича нашенската гроздова ракия и салата, както и сладките раздумки с другари към цялостната маса и горещите тостове с мотив или без.

– Здравейте и добре пристигнал още веднъж на родна земя, по какъв начин сте, по какъв начин се чувствате в родното Либяхово /Илинден/.

– Благодаря, за тази година си бях заречен да прекарам повече време в Илинден, бях планувал и ремонт на къщата ни, свърших всичко съгласно проекта, а най-много съумях да съм задоволително дълго време с родственици, другари и съселяни.

– Искам да си поговорим за тези далечни години, за бягството Ви от България.

– Да! Това са времена и години, които макар напъните ми да ги не помни, съзнанието ми не може да ги заличи. Най-много изпъкват спомените ми, когато съм в родното ми село. Така е и в този момент.

– А какви са спомените, които към този момент 60 години не Ви дават мира?

– Ами показа си оскъдно, работливо семейство с трима синове. Това бяха моите родители. Брат ми Георги, който е по-малък от мен с три години, с по-голям наш братовчед взеха решение и минаха браздата. Дотогава аз не бях нито последовател на това, нито имах желание да го вървя след, само че стартира тоталният тормоз и гонене на фамилията ми от тогавашната комунистическа власт. Не можех да понеса сълзите на майка ми, която плачеше по цели нощи след следващия разпит къде е синът й Георги, обадил ли се е отнякъде и непрекъснатото следене.

Така беше и с татко ми. В кръчмата да влезеше, се следеше какво приказва, с кого приказва. Имаше си хора за всичко, които се занимаваха със следене, подслушване, доносничене и с всичко неприятно, за което се сетиш. Заради бягството на брат ми ме изключиха от тогавашния Димитровски съюз на националната юноша. По това време учех в Пазарджик, а летните ваканции работех като миньор в Балдево, с цел да изкарам пари за учебно заведение и да оказвам помощ на родителите си. Бяхме черните овци на Либяхово по това време, преследвани, третирани, възпрепятствани във всичко. В един миг си споделих ще избягам и аз, само че да намеря брат си и безусловно с пръчка да го върна, че страданията на родителите и на нас, двамата му братя, бяха огромни поради неговото бягство. Сега споделям – добре, че не го открих, добре, че не го върнах.

– Къде след бягството на брат Ви Георги се видяхте двамата за първи път.

– Ами засякохме се в лагерите на остров Сирос в Гърция. Аз обаче бях в наказателния лагер, а той в бежанския. Така до момента в който аз бях в лагера, той емигрира за Белгия. По-късно го открих в Белгия и го поканих да живеем дружно в Ню Йорк и той одобри.

– Какво си спомняте от гръцкият лагер?

– Само неприятни неща, там беше като в концлагер. Готвеха ни във варел от нафта. Ядяхме единствено супа с фасул и леща, в която тук там имаше по някое зърно. Даваха ни по напълно малко хлебец и чай. Гърците ни тормозеха доста. Всички бяхме станали кожа и кости. Буйният ми манталитет и възприятието ми за правдивост тогава най-силно си споделиха думата, ставаше въпрос за избавяне на живот и освен моя. Организирах лагерниците и започнахме гладна стачка. Разбрахме, че Американският Червен кръст дава за изхранване и въобще за потребностите ни в лагера на гърците по 3,50 $ дневно режийни, а в това време гладувахме и живеехме като скотове.

Именно това бяха и настояванията ни да дойдат представители на Американския Червен кръст и да видят при какви условия сме сложени в лагера. Гладувахме дни наред и поставяхме настояванията си всекидневно макар оказваната помощ. Няма да не помни гръцкия комендант, който пред всички ми споделяше, че ще умра от апетит. Така доста от момчетата не устояха и се отхвърлиха. Останахме да стачкуваме единствено аз и един сърбин. Когато пристигнаха от Американския Червен кръст, към този момент не приличахме на хора, наложи се да ни носят, тъй като не можехме да вървим от безсилие. С идването на американците обаче незабавно се трансформираха нещата. Със сърбина бяхме преместени в бежанския лагер. После се явих на комисия дружно със 140 души доброволци да служат в Американската войска, това бе единственият ми късмет да изляза от лагера.
От 140-мата претенденти одобриха единствено 38 и за благополучие аз бях сред тях. Две седмици преди да стъпя в Америка, бях на образование във Франкфурт, учехме интензивно британски без преводачи, поставих изпит и по този начин се озовах в Американската войска. Владея съвършено британски, гръцки, турски, немски. При разрушаването на Берлинската стена бях на първата линия. Три години бях американски боец в Германия. През 1963-та се уволних и от 1964 година досега компактно пребивавам в Ню Йорк. Именно тогава намерих брат си Георги в Белгия и го доведох при мен в Ню Йорк. Сега двамата живеем в един квартал. Слава Богу, че не го настигнах тогава, когато бях тръгнал да го връщам в България.

– Как се разви животът Ви в необятния и хубав Ню Йорк?

– Ами имам зад тила си два брака и една щерка от втория брак, която не живее при нас. Първата ми брачна половинка беше американка, а втората българка от Русе. Вече съм пенсионер, само че не пасувам. Работих задоволително и получавам задоволително, с цел да пребивавам обикновено. На два пъти се пробвах и направих бизнес с българи и двата пъти банкрутирах.

Беше ми огромен копнеж да имам лична къща с градинка и по български да си отглеждам зеленчуци и доста цветя, сбъднах я, само че неотдавна, откакто разбрахме, че дъщерята няма да живее при нас, продадохме огромната къща и я заменихме с по-малка. Правя си домашна ракия от грозде, сливи, ябълки, праскови, обичам и чувам непрестанно български фолклор и джаз. Много играя и не пропущам да се забавлявам с другари по всевъзможни мотиви.

Навремето в нашия квартал имаше доста малко българи, най-вече политически емигранти. После започнаха да идват едни българи с едни куфарчета, цялостни с пари, и да купуват къщи и парцели. Сега към този момент българите там сме доста и са най-вече напуснали страната по стопански аргументи. Имаме си българска черква, честваме наложително всички християнски и национални празници. На 3-ти март наложително организираме огромни тържества и честваме с наши национални носии, българското знаме и дружно с нашия консул в Ню Йорк Милен Люцканов, с който ни свързва и персонално другарство.

– Имате ли желание да се върнете в България.

– Та аз и в този момент съм тук и съвсем всяка година през август си идваме с брат ми. Така ще е – и тук, и там, само че повече там.

– Кой е най яркият спомен от Либяхово, който като сте на село изпъква и Ви кара да се смеете и да се радвате.

– Спомените са доста. Но всякога, като съм си тук, си припомням нашата театрална натрупа в Либяхово. Например няма да не помни, когато в прилежащото село Петрелик представяхме в читалището им пиесата „ Хайдутин майка не храни ”. В пиесата моята роля беше поп, доста ми пасваше и доста си я обичах. Аз пея доста и гласът ми беше отракан много, тъй че напълно го докарвах попското. Залата беше цялостна и както си бях на сцената и в разгара на пиесата, сцената безусловно падна. Само главата ми се показваше от руините, само че аз продължих и всички помислиха, че сриването на сцената е част от постановката. После, като избягах, всички в Петрелик говорели, че попчето от Либяхово е избягало през границата.

Спомням си и за огромното комплициране дето стана, когато ме награждаваха в читалището във връзка някакъв празник. Наградата и грамотата бяха за ролята ми в пиесата „ Хайдутин майка не храни ”, само че заради неточност ме наградиха за друга роля, в друга пиеса, където играх твърдоглав земеделец частник, който не се подчинява на управляващите и не желае да влезе в ТКЗС-то. Много се смяхме на тази неточност с будни младежи и другари от Либяхово. Смеем се и в този момент като се забележим. Родното ми село с всяка минала година става все по-хубаво. В него към момента е съхранено уважението към родителите, родовете, възрастните хора, вярата и взаимното почитание. Този дух се поддържа от възрастните и се предава на младите, пък те дали ще го запазят, към този момент не знам. Голяма е ролята и на кмета на селото Любен Воденов, този човек не стопира, той е неуморен и през деня, и нощем. Той е и кмет, и поп, и обществен, и всичко, нека либяховалии оценят труда и добрините, които прави за тях кметът.

И не забравяй, госпожа, следващата година през август, в случай че е здраве и живот, отново съм тук.

Изтоник: БЛИЦ