Децата се нуждаят от повече време да изградят навиците си,

„ Децата се нуждаят от повече време да изградят навиците си, тъй като те би трябвало да развият познанията си за света и умеенето си да разсъждават и да си вадят изводи. “ ~ Д-р Джон Майтън, „ Краят на незнанието “ (Изд. „ Изток-Запад “).

(Portrait of Rodo Reading, 1893, by Camille Pissarro)

За задачите и средствата на образованието 

Дори възрастните не всеки път съумяват да вникнат изцяло в дадена концепция без доста опити и старания, а моментът на прозрението постоянно е предхождан от дълги интервали неустановеност, комплициране и недоразбиране. Големият математик Джон декор Нойман твърди, че математика се учи с приучване. Децата се нуждаят от още повече време да изградят навиците си, тъй като те би трябвало да развият познанията си за света и умеенето си да разсъждават и да си вадят изводи. Способността им да потискат неверието прави мозъка им задоволително постоянен, с цел да одобри бързо големи количества информация (без да се тормози ненужно за привидни несъгласия или общата логика) и да откри смисъл в един свят на терористи и великденски зайци, в който парадоксите са на всички места. 

За жал детският разум не е толкоз закален, че да се оправи с непрекъснатите провали. Мерилин Бърнс споделя, че „ триумфът идва с разбирането “, само че не по-малко правилно е, че разбирането идва с триумфа. Той не е просто непряк артикул на образованието, а самата му основа. Общо взето децата виждат смисъл в нещата, които им се удават, даже не всеки път да схващат изцяло какво тъкмо вършат. Затова са обречени на неуспех стратегиите, които им разпореждат толкоз доста задания, че не могат да ги изпълнят, или не помнят тухличките, с цел да градят по-широко концептуално мислене. Автор, който чака читателите да следват всички обрати на заплетената му басня, би трябвало да им даде някаква дребна премия по пътя. Подробностите би трябвало да бъдат увлекателни и разбираеми, даже в случай че създателят не издава незабавно целия сюжет - другояче читателят ще остави книгата. 

Учителите, които считат, че постоянно би трябвало да почват от главната концепция, постоянно вкарват тематиките на прекомерно високо равнище за множеството възпитаници. Опитват се, да речем, да вкарат понятия като събирането или цената на числовата позиция в цялостния им смисъл в границите на комплицирана задача, която може да изисква разнообразни умения или познания, вместо да възложат на по-слабите възпитаници нещо, което да им бъде по силите, да вземем за пример да считат на пръсти или да разпознаят цифрата на десетиците в няколко цифри. Много от тях са били наставлявани, че е неверно да се стартира с толкоз обикновени извършения, че понятията не се построяват на дребни, поредни стъпки, тъй като са монолитно единение, което може да се разбере или извърши със смисъл единствено в някакъв настоящ подтекст. Учебниците и стратегиите по математика, които стъпват върху визията, че математиката може да бъде осмислена единствено в по-широк проект, в действителност я вършат неразбираема за доста възпитаници, изключително в учебните заведения, където родителите нямат време и опция да оказват помощ на децата си, нито финансови средства да ги пратят на уроци. 

Много учители се боят, че тръгнат ли да оказват помощ на по-бавните да осмислят урока, като първо преговорят и упражнят обикновените понятия и умения, по-бързите деца ще се отегчат. Аз обаче открих, че постоянно има метод да занимаваш отличниците, даже да започнеш от вярното равнище за по- слабите им връстници, в случай че представиш простата задача като доста по-сложна, без да се отклоняваш от тематиката. 

Не че предлагам учителите да трансфорат математиката в общ брой от безсмислени стъпки и хватки. Не ги поучавам да премълчават практическите приложения на всеки урок и връзката му с останалия материал. Казвам единствено, че просветителните специалисти би трябвало да разширят понятието си за разбираемост, когато става въпрос за деца. В просветителните диспути постоянно се срещат образци за думи, които са били дефинирани прекомерно тясно. 

Заблудите в образованието от време на време се дължат на двусмислици; дума с доста смисли се употребява по този начин, като че ли смисълът й в даден подтекст си остава неизменен, когато употребим думата в напълно друга обстановка. Най-влиятелната просветителна институция в Северна Америка, Националният съвет на учителите по математика, през деветдесетте години на XX в. обнародва стандарти, които залегнаха във всички математически стратегии на континента и към момента стоят в основата на образованието по математика в Канада. Според тези стандарти „ математиката и естествените науки би трябвало да се учат ефективно, а не пасивно. “ Не е задоволително децата да следят какво написа учителят на дъската. Откривателството и персоналният опит ангажират вниманието на учениците по-добре от „ наставленията “. Тази теза почива върху двойния смисъл на думата „ въздържан “. Тялото на човек, който седи неподвижно, в действителност е пасивно, само че мозъкът му може и да не е. Ако да слушаш по какъв начин някой приказва значи да си въздържан, то белким е по-различно да чуеш какво чете учителят ти, да присъстваш на литературно четене или да гледаш пиеса? 

Очевидно не е нужно децата да щурат из класната стая, с цел да можем да кажем, че учат. Най-добрият ми преподавател в гимназията водеше уроците си по химия по този начин, че аз и моите съученици имахме възприятието, че ще литнем от чина. Водеше уроците постепенно и деликатно и наложително ни даваше задоволително насоки, с цел да създадем идната стъпка сами. Винаги ни се струваше, че сме на ръба да повторим откритията на великите химици. Макар да е потребно децата да се учат посредством физически действия, това не е единственият метод да се учат интензивно. 

В дебатите за образованието по математика ще срещнете всички заблуди, с които опитните оратори объркват съперниците си. Конструктивистките хрумвания елементарно си проправят път в Северна Америка, тъй като техните последователи печелят разногласията, като основават подправени дитохомии, употребяват двусмислици и дефинират термините си прекомерно тясно. Та кой преподавател не би желал да преподава математиката концептуално и осмислено, кой не би предпочел учениците му да бъдат дейни? 

Заблудите на езика ни карат непрекъснато да смесваме задачите на образованието със средствата за тяхното реализиране. Искаме децата да могат да осмислят математиката и по тази причина пълним учебниците им с толкоз доста думи, че не смогват да научат материала, който чакаме от тях да обяснят. Искаме да схванат огромните хрумвания и по тази причина им преподаваме цялостната идея, преди да са събрали нужните познания и умения, с цел да проумеят съставните й елементи. Искаме да измислят нещо автентично и по тази причина не им даваме извършения и модели, на които да стъпят, когато творят. Искаме да вземат решение дилемите настойчиво и независимо, по тази причина ги караме да се мъчат и да се провалят толкоз постоянно, че се боят да опитат нещо ново. 

Представата, че учителят постоянно би трябвало да потегля от огромната концепция, е изключително пагубна в комбиниране с друга водеща просветителна доктрина. Много създатели считат, че децата минават през отчетливи стадии на развиване в математиката и тези стадии би трябвало деликатно да се наблюдават и да се вземат поради при въвеждането на нов материал. Дете, което не може да изясни изцяло дадена идея или да я приложи към нови обстановки, не е дорасло да бъде запознавано с нея. Всеки опит да въведем ново разбиране или концепция, преди децата да са в положение да я вдървен напълно (или да я открият сами), ще им нанесе щета - или най-малко такава е теорията. 

Трябва да внимаваме с тезата, че децата минават през строго избрани стадии на развиване. Все още знаем прекомерно малко за мозъка. В предишното допуснахме съществени неточности, предполагайки че щом генетичният код е закрепен твърдо в нашето ДНК, то детското развиване също е предопределено един път вечно. Пренебрегвахме епигенетиката, връзката сред кода и неговото фактическо проявяване в характера и държанието на индивида. Сега има заплаха да повторим същата неточност, като приемем, че децата минават през закрепени стадии на развиване, предрешени от структурата на мозъка. 

Различните свързващи звена сред мозъка и окръжаващата ни среда са най-малко толкоз комплицирани, колкото епигенетичната система. Ако променим средата, можем трагично да променим продуктивността на мозъка - и даже него самия.

От: „ Краят на незнанието “, Джон Майтън, Изд. „ Изток-Запад “, 2013 година
Картина: Portrait of Rodo Reading, 1893, by Camille Pissarro; chinaoilpaintinggallery