На карантината
Десетина бели бараки, осамотени една от друга, стоят на полето, в подножието на една гориста полегата рътлина. На доста разстояние зад тях, в своята теснина, мътно се мержелее сънливият Цариброд. Влакът изпищя и спря при бараките.
Пътниците меланхолически излязоха из вагоните с куфари и вързопи в ръце, по заповед на стражарите всички се натрупаха пред една колиба, издигната до самата стоманена линия, откакто оставиха багажите си вкупом.
В това време, надясно от линията, на поляната, тълпи карантинопазци гледат любопитно на нас и викат „ ура “.
Един сериозен господин, с черна овча шапка, стои при някаква си металическа тулумба и крепи в ръцете си една тръба-църкалка. Лицето му е значимо, като че ще прави някакво богослужение.
— Господа, апелирам ви, дохождайте тука един по един да се напръскате — разгласи карантинният лекар.
Случи се, че бях аз първият, който бях подложен на дезинфекциране. Изправих се безропотно пред значимия чиновник-църкател и тутакси една необятна бликам от карболови пръски обля ми облеклата и лицето.
— Извърни се! — заповяда авторитетно чиновникът.
Аз се изгърбих. Нов дъжд от миризлива карболка накваси ме отново от врата до краката. Няма подозрение, всичките холерни микроби, инцидентно донесени от Австрия, Унгария и Сърбия, бяха убити. Но излезе, че церемонията не беше свършена.
— Извърни се отново! — поръча ми значимият господин.
Извърнах се.
— Извади ръката от джоба си! Църкк! — Свали си шапката! — Църкк! — Простри си омбрелата!… Църкк!
Аз бях цялостен къпаник. Заредиха се и другите пасажери.
— Господа — разгласи докторът, — апелирам дохождайте да ви запиша.
И всеки попръскан си споделяше името, мястото, отдето иде, и мястото, където отива.
Един жандарм простираше един огромен тенекиен съд.
— Пусни си тука паспортът.
И всеки си пускаше там паспортът, с цел да бъде дезинфекциран.
Па влазяне в бараката. Скоро стадото я изпълни. Когато всички се натъпкаха вир-вода от карболка, излезе, че сме двайсет и осем души от всякакви езици и племена. Между тях единствено една дама, една хубава девойка от Париж.
— Се n’est pas trop — забележи тя усмихната.
— Сега елате след мене да ви разпределя по бараките — сподели докторът.
* * *
Стадото чинно потегли след доктора. На поляната карантинопазците отново ни викат „ ура “. Триумфална среща. Минаваме край няколко бараки, здрависваме се с познайници, само че отдалеч: запретено е сбирането на нови пасажери със остарели. Ние сме рискови. Едно неприятно възприятие свива сърцата ни, ние попадаме като хора може би инфектирани от холера: и другари, и стражари странят от нас.
В бараката, която носи №14 и кол с жълто знаме — цвят злокобен, — докторът настанява българите, които са седем души: другите пасажери настанява по други бараки. Парижанката, дружно с петима немци, които след това излазят австрийски евреи, влазят в прилежащата нам колиба — №15. Българи с българи, европейци с европейци, нищо по-логично. Но това систематизиране провокира неодобрение в бараката №14 и мръщене по някои чела.
И в действителност, пет дни карантина трябваше да се държи. Пет дни уморителна скука на тоя кър, а едно прелестно приятелство — госпожицата — би било по този начин освежително, по този начин би съкратило дългите часове на пленението ни.
Ах, тоя лекар, непроницателен, дори не родолюбец.
Преди да ни остави, той ни сподели рамките на нашата страна, отвън които нямахме дозволение да прекрачваме. Видяхме, че тя беше най-малката в Европа: нещо към хиляда квадратни метра, тоест всичката сърцевина на едно барикада, направено от нашите бойци в навечерието на Сръбската война, без да бъде използвано от тях.
Ако то не можа тогава да спре нахлувът на сърбите, в този момент то с цялостен триумф варди земята ни от доста по-опасен зложелател, който никакви сливнишки „ ура “ не могат да спрат холерата.
От всичките европейски страни единствено България и Турция не зеха присъединяване в санитарния дрезденски конгрес, който анулира карантината в холерно време и постанови зимането други ограничения за битка със страшната гостенка. Това решение на конгреса стана наложително за господарствата, участвували в него, и през днешния ден в цяла Европа единствено ние и турците имаме развързани ръцете си да туряме, колкото щем, дълга карантина на границата си.
И ето за какво аз имам приятният случай да пиша днешния етюд.
* * *
Едвам влязохме в бараката си, стражаринът ни предложения да идем да отворим куфарите си, с цел да бъдат дезинфекцирани и движимостите ни. По същия ред слезнахме към стоманената линия и се упътихме към една осамотена друга колиба, която се различаваше от другите по това, че от коминя й излизаше към небето висок, гъст, пълен вързоп пушек, както из един локомотив в придвижване.
Вътре един голям стоманен цилиндър — котел, който ревеше и пъхтеше под огъня.
Куфарите се разтвориха. В няколко минути бараката се трансформира на едно ревю, безчет неща и дреболии от най-разни цветове, форми и произхождения красяха подът и пленяха погледа с невероятна разноцветност.
Едно малко Чикаго (тогава имаше всемирно ревю в Чикаго).
Вещите се отделиха на два купа: дребните, като книги, стъкленца, четки и прочие, се напръскаха просто с карболка, а облеклата, платовете, припирът и там сходни се свиха в платна, с цел да се фърлят в казана, дето трябваше да създадат парна карболова баня.
Отчаяни крясъци от ония пасажери, които носеха някакви скъпи и копринени материи и армагани.
Но нямаше излаз. Половината Чикаго влезе в казана. (...) (...)
София, септември 1893
Целият текст: тук.
Пътниците меланхолически излязоха из вагоните с куфари и вързопи в ръце, по заповед на стражарите всички се натрупаха пред една колиба, издигната до самата стоманена линия, откакто оставиха багажите си вкупом.
В това време, надясно от линията, на поляната, тълпи карантинопазци гледат любопитно на нас и викат „ ура “.
Един сериозен господин, с черна овча шапка, стои при някаква си металическа тулумба и крепи в ръцете си една тръба-църкалка. Лицето му е значимо, като че ще прави някакво богослужение.
— Господа, апелирам ви, дохождайте тука един по един да се напръскате — разгласи карантинният лекар.
Случи се, че бях аз първият, който бях подложен на дезинфекциране. Изправих се безропотно пред значимия чиновник-църкател и тутакси една необятна бликам от карболови пръски обля ми облеклата и лицето.
— Извърни се! — заповяда авторитетно чиновникът.
Аз се изгърбих. Нов дъжд от миризлива карболка накваси ме отново от врата до краката. Няма подозрение, всичките холерни микроби, инцидентно донесени от Австрия, Унгария и Сърбия, бяха убити. Но излезе, че церемонията не беше свършена.
— Извърни се отново! — поръча ми значимият господин.
Извърнах се.
— Извади ръката от джоба си! Църкк! — Свали си шапката! — Църкк! — Простри си омбрелата!… Църкк!
Аз бях цялостен къпаник. Заредиха се и другите пасажери.
— Господа — разгласи докторът, — апелирам дохождайте да ви запиша.
И всеки попръскан си споделяше името, мястото, отдето иде, и мястото, където отива.
Един жандарм простираше един огромен тенекиен съд.
— Пусни си тука паспортът.
И всеки си пускаше там паспортът, с цел да бъде дезинфекциран.
Па влазяне в бараката. Скоро стадото я изпълни. Когато всички се натъпкаха вир-вода от карболка, излезе, че сме двайсет и осем души от всякакви езици и племена. Между тях единствено една дама, една хубава девойка от Париж.
— Се n’est pas trop — забележи тя усмихната.
— Сега елате след мене да ви разпределя по бараките — сподели докторът.
* * *
Стадото чинно потегли след доктора. На поляната карантинопазците отново ни викат „ ура “. Триумфална среща. Минаваме край няколко бараки, здрависваме се с познайници, само че отдалеч: запретено е сбирането на нови пасажери със остарели. Ние сме рискови. Едно неприятно възприятие свива сърцата ни, ние попадаме като хора може би инфектирани от холера: и другари, и стражари странят от нас.
В бараката, която носи №14 и кол с жълто знаме — цвят злокобен, — докторът настанява българите, които са седем души: другите пасажери настанява по други бараки. Парижанката, дружно с петима немци, които след това излазят австрийски евреи, влазят в прилежащата нам колиба — №15. Българи с българи, европейци с европейци, нищо по-логично. Но това систематизиране провокира неодобрение в бараката №14 и мръщене по някои чела.
И в действителност, пет дни карантина трябваше да се държи. Пет дни уморителна скука на тоя кър, а едно прелестно приятелство — госпожицата — би било по този начин освежително, по този начин би съкратило дългите часове на пленението ни.
Ах, тоя лекар, непроницателен, дори не родолюбец.
Преди да ни остави, той ни сподели рамките на нашата страна, отвън които нямахме дозволение да прекрачваме. Видяхме, че тя беше най-малката в Европа: нещо към хиляда квадратни метра, тоест всичката сърцевина на едно барикада, направено от нашите бойци в навечерието на Сръбската война, без да бъде използвано от тях.
Ако то не можа тогава да спре нахлувът на сърбите, в този момент то с цялостен триумф варди земята ни от доста по-опасен зложелател, който никакви сливнишки „ ура “ не могат да спрат холерата.
От всичките европейски страни единствено България и Турция не зеха присъединяване в санитарния дрезденски конгрес, който анулира карантината в холерно време и постанови зимането други ограничения за битка със страшната гостенка. Това решение на конгреса стана наложително за господарствата, участвували в него, и през днешния ден в цяла Европа единствено ние и турците имаме развързани ръцете си да туряме, колкото щем, дълга карантина на границата си.
И ето за какво аз имам приятният случай да пиша днешния етюд.
* * *
Едвам влязохме в бараката си, стражаринът ни предложения да идем да отворим куфарите си, с цел да бъдат дезинфекцирани и движимостите ни. По същия ред слезнахме към стоманената линия и се упътихме към една осамотена друга колиба, която се различаваше от другите по това, че от коминя й излизаше към небето висок, гъст, пълен вързоп пушек, както из един локомотив в придвижване.
Вътре един голям стоманен цилиндър — котел, който ревеше и пъхтеше под огъня.
Куфарите се разтвориха. В няколко минути бараката се трансформира на едно ревю, безчет неща и дреболии от най-разни цветове, форми и произхождения красяха подът и пленяха погледа с невероятна разноцветност.
Едно малко Чикаго (тогава имаше всемирно ревю в Чикаго).
Вещите се отделиха на два купа: дребните, като книги, стъкленца, четки и прочие, се напръскаха просто с карболка, а облеклата, платовете, припирът и там сходни се свиха в платна, с цел да се фърлят в казана, дето трябваше да създадат парна карболова баня.
Отчаяни крясъци от ония пасажери, които носеха някакви скъпи и копринени материи и армагани.
Но нямаше излаз. Половината Чикаго влезе в казана. (...) (...)
София, септември 1893
Целият текст: тук.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ