Как богатите деца на Америка си купиха място сред британския елит
Денят на сватбата на Консуело Вандербилт най-сетне настъпи и целият Ню Йорк (и не само) е в възторг. Тълпи от хора идват на Пето авеню, надявайки се да видят булката на път за черква Свети Тома. Тя е евентуално най-известната от всички млади наследници, които притеглят вниманието на британците от по този начин наречената Позлатената ера, а сватбата й е пикът на една наклонност, която през последните десетилетия превзема континента: американски девойки, дъщери на най-богатите мъже в страната, да се женят за английски господа с трофеи и епохи благородно потекло зад тила си.
Чарлз Спенсър-Чърчил
И уловът на Консуело е считан за един от най-хубавите – Чарлз Спенсър-Чърчил, бъдещият девети херцог на Марлборо, който става лорд на Бленхайм, имение, второ единствено след Бъкингамския замък. Булката, която към този момент е считана за американска благородница, ще стане херцогиня, давайки на фамилията си най-високото обществено състояние.
И въпреки всичко на 6 ноември 1895 година булката е по-малко от разчувствана:
Консуело Вандербилт
В началото на 70-те години на 19 век богатите американски девойки се стичат във Англия, подготвени да предложат парите си от строене на железници и мини за правото да се назовават с благороднически трофеи. Апелът им е явен – наследниците, които надали ще бъдат позволени до най-високите редици на нюйоркското общество, ще влязат в първокласен обществен свят и кой има потребност от Ню Йорк, когато може да правиш компания на принца на Уелс?
А благородниците на Англия ще получат по този начин нужната по това време парична инжекция. За английския благородник да работи за пари е немислимо. Но до края на 19 век коства повече да се ръководи парцел в провинцията, в сравнение с този парцел може да изкара, а огромните им имения от ден на ден доближаваха банкрута. Като се ожени за Вандербилт или Уитни, един предстоящ херцог си обезпечава освен оцеляването на земята и името на фамилията си, само че и живот, усъвършенстван от елементарен достъп до пари – нещо, което сигурно няма да получи, в случай че се ожени за някой в неговата позиция.
Към 1895 година (година, в която Америка изпраща девет дъщери на английските благородници), формулата към този момент е сведена до относително елементарен развой. Майките и техните дъщери посещават Лондон в обществения сезон, разчитайки на другари и родственици, които към този момент са си намерили английски другарчета, с цел да се срещнат с подобаващи млади претенденти. В взаимозависимост от положението на въпросното момиче, вършат са няколко предложения, а родителите й претеглят обществените и финансови вложения и възвръщаемост и избират. Така че такива бракове са в основата си въпрос на транзакция. Дори през 1874 година съюзът на Джени Джером и лорд Рандолф Чърчил – който по-късно ще даде на западния свят по едно и също време Уинстън Чърчил и доста мотив за приказки – отразява началото на тази наклонността.
Джени и Рандолф
Родена в Бруклин през 1854 година, тъмнокосата Джени пленява лорд Рандолф, наследник на седмия херцог на Марлборо, с изумителна ненадейност. В рамките на три дни от първата си среща, Джени и Рандолф афишират проектите си да се оженят.
Нито семейство Джером, нито семейство Чърчил са разчувствани. Родителите на Джени считат, че лорд Рандолф, като предлага на щерка им преди да се съветва с тях, съществено нарушава етикета. Да не приказваме, че като втори наследник той няма да наследи купата на татко си.
Сем. Рандолф се ужасяват от избора на сина им да вземе младоженка американка от семейство, за което никой не знае нищо и колкото повече научават за тях, толкоз повече негодуванието им се усилва. Леонард Джером, бащата на Джени, е гневен търгаш с акции и прочут преследвач на най-вече оперни артисти, а майка й Клара понякога е упреквана, че има ирокезско родословие (ирокезите са група индианци). Въпреки че имат парцел в вярната част на града (имението Джером бе на ъгъла на 26-та улица и Медисън авеню), сем. Джером не са считани за почтени за горните ешелони на нюйоркското общество.
„ Джером кара към шест – осем коня в Ню Йорк (човек може да одобри това като индикация какъв е мъжът) “, написа херцогът на влюбения си наследник. Въпреки хубостта на щерка му, той е човек, който „ никой разумен мъж не може да сметне за почитан “.
Сем. Джером обаче имат две преимущества, които не могат да се подценен. Първата бе персонално утвърждение на брака от Едуард, принцът на Уелс, който се среща с Джени и я харесва. Второто е парично.
Рандолф няма пари и оскъдната прехрана, която татко дава на сина си, няма да е задоволителна за заслужен живот на двойката. Джером щяха да се изравнят с едно от най-благородните фамилии във Англия и за това се очакваше да заплащат добре. Леонард Джером желае 50 000 паунда плюс 1000 лири годишно прехрана за Джени (нещо нечувано в английските семейства) и договорката е подписана. През април 1874 година Джени и Рандолф се женят.
Седем месеца след сватбата, лейди Рандолф ражда Уинстън. (Тя твърди, че рухване провокира прибързано раждане, само че бебето е наред). Второ следва през 1880 година, въпреки че майчинството наподобява не е забавило устрема на Джени за занимания. И двамата с Рандолф си изневеряват (тя, съгласно слуховете, с принца на Уелс, макар което остава близка с принцеса Александра, брачната половинка му), само че остават женени до гибелта му, през 1895 година
Джени оказва огромно въздействие върху политическата кариера на брачна половинка и сина си и остава мощ на обществената сцена в Лондон през 20 век. Тя също показва облика на „ най-жизнения тип на американското момиче “ съгласно британците – ярко, интелигентно и малко самоотвержено. Когато през 1903 година в списанието Pall Mall Джени разгласява есето „ Американските дами в Европа “, тя твърди, „ старите предубеждения против тях, които най-много са зародили заради неведение, са отстранени и американските дами в този момент са оценени уместно. “ Те са красиви (Джени Чембърлейн, наследница от Кливланд, толкоз очарова принца на Уелс, че той я следва от празненство на празненство през целия обществен сезон в средата на 1880 г.), добре облечени (защото могат да си го позволят) и всемирски по метод, по който техните британски сътрудници не бяха. Както написа Джени Чърчил:
