Деница Илчева е психотерапевт и психолог, но когато житейска буря

Деница Илчева е психотерапевт и психолог, само че когато житейска стихия нахлува в живота ѝ, писането се оказва нейната най-сигурна котва.

Романът „ Чакалнята “ се появява, когато тя губи майка си, след дълго и тежко боледуване от рак.

Тази книга е едно доста персонално прощаване. И през днешния ден имаме удоволствието да си поговорим с Деница точно за нея.

***

Сякаш от време на време имаме потребност от отрезвяване, с цел да стартираме да ценим времето си. И да проумеем, че днешният ден е подарък и в никакъв случай повече няма да се повтори. Бихте ли предложили на всеки, който се оплаква от дребните ежедневни проблеми, да се разноски за няколко минути в „ Чакалнята “?

Не, на никого не поисквам да е в Чакалнята. Нито в чакалнята на болница, нито в чакалнята на гибелта, нито в чакалнята на живота. Но да, в чакането се отваря тематиката за времето. Време, което сякаш доста го ценим, пазим го, пестим го, учим се да го управляваме ефективно… Но не се ли оказваме постоянно в клопката, че нямаме време баш за значимите неща - да бъдем с хората, които обичаме, да вършим нещата, които ни носят наслада, да живеем с фокус върху хубостта на настоящия момент? Това осъзнах, до момента в който чаках из всякакви чакални - че продължавах да пребивавам с детинската, наивна религия, че има безпределно доста време.

Трябва ли да минем през сходно място, с цел да стартираме да живеем?

Истината е, че навръх сходни места, цялостни с човешки ориси, посред житейски стихии, животът придобива друга компактност. И жаждата за наслада там е по този начин осезаема, че няма по какъв начин да не се променим, когато излезем от чакалнята. Осъзнаването, че сме на този свят за един откъслек от календара ни дава късмет да живеем по-пълноценно. И в случай че страхът от гибелта ни блокира да живеем, съзнанието за неизбежността на гибелта ни освобождава от хватката на илюзията за безкрайното време.

Ървин Ялом споделя, че страхът от гибелта е симетричен на неслучения живот. Повтарям си го всяка заран и се старая да случвам живота.

Вярно ли е, че порастваме внезапно, ненадейно едвам когато загубим майките си?

Ако ме бяхте попитали преди няколко години, щях да кажа, че не е правилно. Тогава си мислех, че съм пораснала. Но откакто изгубих и майка ми, да, нещо в мен се промени. Не знам пораснах ли, смирих ли се, изгубих ли си пристана, в който все си бях дете… Но да, когато родителите към този момент не са тук, несъмнено ненадейно осъзнаваш, че детството е свършило. И в този момент, колкото повече  пътят ме отдалечава от времето с нея, толкоз повече я разбирам, разбирам уроците…

Майките са Вселени. Те ни довеждат на този свят, те ни учат да живеем. Учат ни както могат, колкото могат. Мисля си обаче, че майките ни учат и на умиране. Болестта на майка ми беше за мен урок по кураж, гибелта й ме научи да пребивавам с повече наслада и да оценявам повече времето си тук.

В сходен тежък миг тази книга евентуално за Вас е била избавителен бряг, а думите – убежището Ви. Пенчо Славейков написа, че в страданието се ражда създателят. Писателите от какво ентусиазъм имат потребност – насладата или тъгата е по-вярна муза?

Аз не се ангажирам да приказвам от името на писателите. Творенето е доста съкровен развой и за всеки създател това е персонално странствуване.

За мен основаването на тази книга беше развой на самотерапия в един дълъг и сложен интервал, през който съпровождах майка ми в заболяването й. Писането ми даваше опция да участвам в сегашното без то да ме завладява с тъгата и болката си. Взимах разстояние от протичащото се, от самата себе си и изливах на листа, през историите и героите, страстите и възприятията, с които тогава нямах потенциал да се срещна. Тази книга за мен е като консервирана страст от един сложен интервал. И към момента ме лекува.

Какво обръщение бихте желали да доближи с тази книга до читателите?

Да имат религия в насладата!

Всеки минава през житейски стихии. Има моменти в живота ни, когато няма място за мечтаене, когато е толкоз мрачно, че не можем даже да избягаме във фантазното бъдеще. И тогава остава единствено непосредственото живеене. И човек или зацикля в това, което няма, в болката, тъгата, страха или се научава да изстисква наслада от всеки вероятен момент. И въпреки да има моменти, в които не ни остава нищо друго с изключение на да чакаме, вярата, че насладата отново ще я има, е котвата, която ни държи.

За край ще изтъквам думите на един от героите на книгата:

„ Един от най-големите човешки запаси е способността да генерираме наслада. Щастието е прекомерно грандоманско, някак има рекламация за продължителност, за резистентност. Виж, насладата е щураво нещо. Бликва, след това се оттича. Като вълна е, а никой няма искания към вълните да замръзнат в най-високата си точка.  Радостта по този начин, някак по й даваме опция да бъде претърпяна и изконсумирана.  От друга страна, толкоз сме се вкопчили в това да го дирим туй благополучие, че въобще нямаме време за някакви си наслади с къс период на валидност. Искаме щастието, което ще е годно, до момента в който сме живи, а в случай че може и по-късно. А насладата се оказва най-голямата котва, когато пристигна стихия, избавителното въже, което ни вади от дупката. “

Книгата " Чакалнята " е издадена от Издателство " Жанет45 " с редактор Красимир Лозанов.