Жак Атали: Дебатът за пенсиите се фокусира върху остарели проблеми
Дебатът за пенсиите стартира с неприятно начало. Защото се фокусираме върху неправилни въпроси и върху остарели проблеми.
Откакто са основани пенсионните системи (вероятно първо за бойците в римската армия), са употребявани доста средства за установяване на бенефициентите и образуване на финансирането.
Днес, когато финансирането е групово, вниманието се концентрира върху пенсионната възраст, идентична за всички, което наподобява заслужено, когато пенсионирането на неактивните се финансира от работещите. Но това пропуща най-малко две значими измерения: някои хора внасят вноски от 18-годишна възраст, други - едвам от 25 или повече години; и явно е скандално, че тези, които работят от най-ранна възраст, би трябвало да работят до същата възраст като тези, които са учили доста дълго, с цел да имат право на цялостна пенсия. Особено като се има поради, че тези, които стартират да работят рано, явно имат доста по-натоварващи специалности, защото те нормално изискват физическа мощ.
Други предлагат това несъгласие да бъде преодоляно, като се вземе поради единствено броят на годините, през които са внасяни осигурителни вноски. По този метод всеки ще напусне, когато е финансирал системата за еднакъв брой години. Това би означавало, че в случай че броят на годините е 42, човек ще се пенсионира на 60 или на 67 години, според от продължителността на образованието си. Това нормално подхожда на системите, в които всеки самичък финансира своята пенсия.
Но това не взема решение главното неравноправие: броят на годините здравословен живот след работа варира от 5 до 15 или даже 20 години. Това е главното неравноправие.
Затова идеалната система би била такава, при която всички имат идентична дълготрайност на живота в положително здраве в края на трудовия си живот. Това е единственото число, което би трябвало да се разисква: не възрастта на овакантяване, нито броят на тримесечията на внасяне на вноски, а броят на годините здравословен живот след края на кариерата. Това може да наподобява мъчно за установяване. И въпреки всичко през днешния ден познаваме доста добре междинната дълготрайност на живота съгласно кариерата и бихме могли да решим, че всеки би трябвало да има най-малко 10, дванадесет или петнадесет години живот в положително здраве след края на кариерата си.
Разбира се, това би означавало да се трансформира възрастта за пенсиониране според от упражняваните специалности. Ако някой прекара цялата си кариера в ръчна работа, той ще се пенсионира доста рано. Ако се трансферира към по-седяща и интелектуална специалност, кариерата му ще бъде по-дълга. Следователно тази система би била безпределно обществено обективна.
Основната причина, съгласно мен, заради която това не се прави, не е техническа: говоренето за пенсионна възраст или за брой тримесечия застрахователен стаж ни разрешава да приказваме единствено за миналия живот, без да загатваме края на живота; до момента в който да приказваме за брой години живот в положително здраве след края на кариерата значи да се надигнем пред обстоятелството, че всички сме смъртни и че това време за живот, изключително в положително здраве, е лимитирано.
Ето за какво използваме и грозната дума „ пенсиониране “, която се отнася за тъмен интервал, водещ до гибел. Някога това е било правилно. Вече не е правилно. И тази дума, която има подобен непоносим нюанс, би трябвало да бъде сменена с по-точен израз, като да вземем за пример „ здравословно време след края на кариерата “.
Много хора мислят за живота след кариерата като за време на пълноценни занимания; и от ден на ден по този начин наречени „ пенсионери “ не престават да работят за наслаждение или за възстановяване на виталния си стандарт и след навършване на формалната пенсионна възраст; най-после, от ден на ден хора по-късно имат общественополезни занимания; освен като родители, баби, дядовци, прабаби, само че и като доста дейни членове на всевъзможни сдружения. С непарични действия със забележителна обществена полза.
Ако приказваме по този метод, ще успеем да насочим дебата към това, което би трябвало да се случи: по какъв начин да подсигуряваме, че продължителността на живота на всички хора в положително здраве е идентична и допустимо най-дълга? Как можем да подсигуряваме, че всеки е в положение да се възползва по най-хубавия метод от него за себе си и за другите? Това би означавало да се приказва за предварителна защита, хигиена, обучение, храна, спорт, замърсяване, просвета и народна власт. С други думи, за същинските фактори, определящи продължителността на живота. /БГНЕС
Жак Атали е френски икономист, финансист и мъдрец. През 1991 година става създател и първи началник на новата Европейска банка за възобновяване и развиване. Автор е на романи, есета и монографии, измежду тях се откроява книгата " Евреите, светът и парите ", която е преведена и на български език.
Откакто са основани пенсионните системи (вероятно първо за бойците в римската армия), са употребявани доста средства за установяване на бенефициентите и образуване на финансирането.
Днес, когато финансирането е групово, вниманието се концентрира върху пенсионната възраст, идентична за всички, което наподобява заслужено, когато пенсионирането на неактивните се финансира от работещите. Но това пропуща най-малко две значими измерения: някои хора внасят вноски от 18-годишна възраст, други - едвам от 25 или повече години; и явно е скандално, че тези, които работят от най-ранна възраст, би трябвало да работят до същата възраст като тези, които са учили доста дълго, с цел да имат право на цялостна пенсия. Особено като се има поради, че тези, които стартират да работят рано, явно имат доста по-натоварващи специалности, защото те нормално изискват физическа мощ.
Други предлагат това несъгласие да бъде преодоляно, като се вземе поради единствено броят на годините, през които са внасяни осигурителни вноски. По този метод всеки ще напусне, когато е финансирал системата за еднакъв брой години. Това би означавало, че в случай че броят на годините е 42, човек ще се пенсионира на 60 или на 67 години, според от продължителността на образованието си. Това нормално подхожда на системите, в които всеки самичък финансира своята пенсия.
Но това не взема решение главното неравноправие: броят на годините здравословен живот след работа варира от 5 до 15 или даже 20 години. Това е главното неравноправие.
Затова идеалната система би била такава, при която всички имат идентична дълготрайност на живота в положително здраве в края на трудовия си живот. Това е единственото число, което би трябвало да се разисква: не възрастта на овакантяване, нито броят на тримесечията на внасяне на вноски, а броят на годините здравословен живот след края на кариерата. Това може да наподобява мъчно за установяване. И въпреки всичко през днешния ден познаваме доста добре междинната дълготрайност на живота съгласно кариерата и бихме могли да решим, че всеки би трябвало да има най-малко 10, дванадесет или петнадесет години живот в положително здраве след края на кариерата си.
Разбира се, това би означавало да се трансформира възрастта за пенсиониране според от упражняваните специалности. Ако някой прекара цялата си кариера в ръчна работа, той ще се пенсионира доста рано. Ако се трансферира към по-седяща и интелектуална специалност, кариерата му ще бъде по-дълга. Следователно тази система би била безпределно обществено обективна.
Основната причина, съгласно мен, заради която това не се прави, не е техническа: говоренето за пенсионна възраст или за брой тримесечия застрахователен стаж ни разрешава да приказваме единствено за миналия живот, без да загатваме края на живота; до момента в който да приказваме за брой години живот в положително здраве след края на кариерата значи да се надигнем пред обстоятелството, че всички сме смъртни и че това време за живот, изключително в положително здраве, е лимитирано.
Ето за какво използваме и грозната дума „ пенсиониране “, която се отнася за тъмен интервал, водещ до гибел. Някога това е било правилно. Вече не е правилно. И тази дума, която има подобен непоносим нюанс, би трябвало да бъде сменена с по-точен израз, като да вземем за пример „ здравословно време след края на кариерата “.
Много хора мислят за живота след кариерата като за време на пълноценни занимания; и от ден на ден по този начин наречени „ пенсионери “ не престават да работят за наслаждение или за възстановяване на виталния си стандарт и след навършване на формалната пенсионна възраст; най-после, от ден на ден хора по-късно имат общественополезни занимания; освен като родители, баби, дядовци, прабаби, само че и като доста дейни членове на всевъзможни сдружения. С непарични действия със забележителна обществена полза.
Ако приказваме по този метод, ще успеем да насочим дебата към това, което би трябвало да се случи: по какъв начин да подсигуряваме, че продължителността на живота на всички хора в положително здраве е идентична и допустимо най-дълга? Как можем да подсигуряваме, че всеки е в положение да се възползва по най-хубавия метод от него за себе си и за другите? Това би означавало да се приказва за предварителна защита, хигиена, обучение, храна, спорт, замърсяване, просвета и народна власт. С други думи, за същинските фактори, определящи продължителността на живота. /БГНЕС
Жак Атали е френски икономист, финансист и мъдрец. През 1991 година става създател и първи началник на новата Европейска банка за възобновяване и развиване. Автор е на романи, есета и монографии, измежду тях се откроява книгата " Евреите, светът и парите ", която е преведена и на български език.
Източник: bgnes.bg
КОМЕНТАРИ