Държавата е осигурила безплатно лечение и отделения за контрол на

Държавата е осигурила гратис лекуване и отделения за надзор на вируса, само че не може да се оправи със стигмата и неприемането, неразбирането и неналичието на емпатия от страна на здравни служащи към пациенти с ХИВ. Това е обща задача, за която всички сме виновни. Това споделят в свое писмо от Национална пациентска организация (НПО).
Близо 30 години след откриването на вируса, с помощта на антиретровирусната терапия за ХИВ, ние сме очевидци на голям прогрес и триумф в управлението и трайното угнетяване на вирусната интензивност. На процедура инфекцията, считана за смъртна присъда, се трансформира в хронично заболяване, с което пациентите живеят и имат естествена дълготрайност на живота (до 50 години след инфектирането). Научният консенсус „ неоткриваем=непредаваем “ е приет от Световната здравна организация, от Организация на обединените нации, както и от българските здравни управляващи в управлението за лекуване и надзор на ХИВ. Сега знаем, че в случай че пациент приема антиретровирусната си терапия и доближи до под 40 копия на вируса в милилитър кръв, то той не може да съобщи ХИВ по време на беззащитен полов контакт или на операции с кръв, както и може да има здрави, неинфектирани деца.
Сериозен проблем остава достъпът на пациентите с ХИВ до здравна помощ отвън рамките на вирусологичното следене. Този проблем е дефиниран като присъщ за изоставащите в развиването си страни и по тази причина към международната тактика за битка с ХИВ „ 90-90-90 “ (90% от хората се изследват, 90% знаят статуса си, 90% имат достъп до терапия) бе добавено и четвърто 90 – достъп до здравни грижи за пациентите, за по-качествен живот с ХИВ, оповестяват още от Неправителствени организации.
За страдание не са единични случаите, в които на пациенти с диабет, онкологични болести, кардиологични проблеми се отхвърля непосредствено или безмълвно нужното лекуване или хирургична намеса поради ХИВ. Тези пациенти биват насочвани към отделенията за надзор на ХИВ, без това да е належащо. Ставали сме очевидци по какъв начин пациент с ХИВ е ориентиран за гипсиране на строшен крайник към инфекциозната болница в София, без значение, че това не е от компетенциите на вирусолозите.
Тази стигма убива хората. Незнанието убива пациентите.
По този метод млади, работоспособни българи умират не в резултат на ХИВ/ СПИН, а на различен здравословен проблем, чието лекуване, даже в условия на неотложност, бива отказвано. Зад този отвод ние виждаме обоснования боязън на медицинския личен състав от заразяване. Страх, който се дължи на неналичието на информация.
А науката е безапелационна – трайната вирусна супресия (потискане) води до това пациентите да не могат да предават вируса.
" Като организация, която пази правата на пациентите, ние имаме вяра, че за европейска страна с положителни медицински експерти, персистирането на подобен проблем в 21 век и неналичието на информация измежду лекарите, медицинските сестри, студентите – бъдещи лекари и здравните експерти въобще, е повече от обезпокоително. Уви, няма друго заболяване, към което да има такава стигма и недоумение. ", споделят още от Неправителствени организации.
Единственото, което е належащо да се прави, когато се лекува пациент с ХИВ, е да се съблюдават разпоредбите за сигурност на работа, които са годни за всички пациенти, без значение от техния ХИВ статус. Тоест на всеки пациент да се гледа като на рисков и да се употребяват ръкавици, маски, очила и други средства за персонална сигурност, безапелационни са от организацията.