Опал, опал: разказ с продължение от Здравка Евтимова
- Дамяно, ела!
Момичето беше облечено в дебела плетена фланела от домашна вълна. Сякаш някой го беше заровил в нея. Ръкавите бяха дълги и ръцете му изобщо не се виждаха. Детето пристигна пред баба си, забило взор в пода. Преди няколко дни го застлаха с домашни черги, била ги тъкала майката на Елена и до момента ги пазеха навити на тежки топове в тясната стаичка, откъдето и зиме и лете миришеше на нафталин. Толкова пъстри шарки имаше по тях – тук в Радомирско на чергите народът споделя „ пътеки “, тъй като наподобяват на цветя. Детето нямаше тип на някой, унесен по цветята. – Погледни ме. Не по този начин. Хубаво ме гледай в очите.
- Риж Димитър удари тате по устата и в корема – сподели детето. – Разби му носа.
- Аз в случай че бях на мястото на татко ти, нямаше да ме удари – отсече дамата, и тя облечена в сходна дебела фланела от домашна, боядисано в тъмночервено вълна. – Какво държиш в ръката?
- Едно шише – измънка хлапето и ръкавът още повече увисна, като че тежеше звук.
Жената с прошарената коса сподели късо:
- Дай.
Бавно, като че се излюпваше динозавър от тъмното стъклено гърло, детето измъкна шишето от ръкава си. Елена го взе, отвори тапата, само че и без да я отваря, знаеше. В такива шишета се държи настойка от жълт опал, който лекува гнойна рана, черните ситни пъпки, захапване от пепелянка. Елена знаеше и още нещо – тя не беше правила жълт опал. Взе шишето, отпуши го и помириса.
- Кога го направи? – попита тя.
Очите на детето потънаха в чергите и цветовете, остри режещи, прогониха погледа му.
- Когато се прави... ти знаеш.
- Аз знам по кое време се прави. Но запитвам ти по кое време го направи – отсече остарялата.
- Когато узря хинапа, само че не доста да узрее – като го хапваш, езикът те боли – сподели детето.
- Погледни ме.
Очите на дребното не бяха сини като на татко му, не бяха зелени като на дядо му, а някакво сиво зелено, като опала в тумбестото шише.
- Защо не ми сподели, че си го направила? – бабата я гледаше твърдо, неприятно.
- Не съм взимала от твоите билки, бабо – избърбори то. – Ходих и си брах. Сама ги суших.
- Защо не ми сподели? – посрещна го остарялата още по-лошо, по-страшно. – Пари ли не ти стигат. За обмен ли го готвеше? Гладна ли си?
- Не! – извика детето. – Не.
Очите на баба му станаха по-остри, по грапави. Тя подвигна кафявата си ръка. Кафявите пръсти описаха полукръг и се забиха в дребната буза на детето.
- Ти ли постави жълт опал във водата на Риж Димитър? Детето мълчеше.
- Ти ли постави жълт опал във водата? – кафявите пръсти още един път потънаха в детската буза. – Ти ли?
- В кафето – изплака дребната. – Тай отрязаха черешките... той отразя нашие череш... – кафявата ръка удари още един път дребното лице.
- Ти ли постави опал повторно в кафето му?
- Аз – отговори детето. – Полицията не го хвана. Той биеше всички... аз видях... Не ме удряй. Не ме...
- Защо взема в този момент опала? – ръцете на дамата с прошарената къса се отпуснаха като отсечени, само че тя подвигна глава – висока и тънка жена, като бесило. – Погледни ме.
Момичето вникна взор. Плачеше, само че внезапно подвигна големия тежък ръкав, изплетен от домашна дебела тъмночервена вълна. Изтри сълзите с ръкава и безшумно, необичайно безшумно и доста ясно, без да хлипа, сподели:
- Риж Димитър удари тате по лицето с пестник.
- Лекарството би трябвало да лекува, Дамяно – сподели дамата с черните страшни очи. – Не да трови.
Вече не валеше сняг, нито дъжд. Студеният вятър разряза земята на две – половината открита и гола, другата половина - мъртва под снега.
- Всички знаеха. Той отсече черешките ни – сподели дребната. – В „ Соларис “ говореха. Полицията не го хвана... – очите на детето бяха толкоз сиво-зелени, колкото стъпките на гибелта. – Лекарството лекува... Него щеше да го боли.
- Дамянке! – викна тънката висока жена. – Слушай ме.
-------------- ----------- ------------
Снегът стартира да се огъва пред слънцето. То се появи плахо над голите дървета - като възпитаник, просрочен за класното по математика, само че и това бе задоволително. Разтече се на всички места, разсъни се калното свлачище.
Затрупало някакво дете.
Добре че близначките Дона и Дочка зърнали, че нещо шава в тинята и се разпищели. Никой в Радомирско не може да пищи по-остро от тези две дами. Чуеш ли им писъка, сънуваш го три години, дребните деца се напикават нощем, а мъжете си споделят: – „ Ясно е за какво тези двете сами си пекат хляба и сами си харчат парите на море в Гърция. “
Този път пищенето се оказало нещо положително, тъй като хора притичали, видели детето. Малко циганче било, колкото топка, двама мъже нагазили в калта и го измъкнали, а ботушите на единия избавител останали в калта.
- Ти по какъв начин се оказа в свлачището, бе дете? – но детето единствено тракало зъби и една смислена дума не могло да изрече.
Дотича дивата Елена с нейните отвари, а след нея и внучката ѝ. И двете носят шишета.
- Ей това изпий, дете – сподели остарялата.
- И това изпий, дете – добави внучката.
Само да ги гледа човек – дребното се научило като дъртата да изпъква и същите думи като нея в устата си подредило. Хвърля ги, ниже ги – все едно дъртата приказва. Но дъртата не погали детето по главата, а внучката го погали.
- Не горчи, почтено – дребното повярва на погалването, изпи цялото шише, което му подаде внучката. Надигна се от калта. Както беше омазано и оваляно, погали Дамянка, „ дребното Лудо Ленче - така ѝ викаха - и ѝ избъбри:
- Како, гладна съм.
- Донеси самун и масло – подреди дъртата.
Чак когато детето се наяде – съвсем цялостен самун нагълта - Дивата Елена сподели:
- Спри да ядеш или ще пукнеш – само че детето продължи да яде.
Малкото бясно Ленче още веднъж погали детето по омазаната с тиня коса и сподели:
- Моля ти се, не яж. Ще ти се пръсне коремчето. Тогава доста боли.
Детето спря да яде.
- Как стана по този начин, че да попаднеш в свлачището? – попита остарялата Елена и дребното още веднъж се вцепени.
Черните ѝ очи ли, които гледаха неприятно, пърлеха. Или може би тъй като бе висока, изглеждаше страшна. Отново дребното бясно Ленче погали хлапето и то си призна:
- Хванаха ме да крадна – прошепна хлапето. – Ама аз не краднех. Аз единствено ядях. Миришеше по този начин на баница… по този начин хубаво, че ми идеше да си отрежа носа да не ми мирише... Те се залисаха, гледаха мача... и аз желаех да виждам мача. Аз съм за „ Левски “... обаче се промуших и започнах да я хапвам тая баница. И той ме хвана. Рижия … Да му се не види.
- И? – попита остро Старото бясно Ленче. – Какво стана след това?
- Фърлиха ме в свлачището – довърши детето. – Барем да бях съумяла да хапна от баницата.
Тогава стана нещо, за което в Радомирско приказваха два дни и две нощи, а да приказват в Радомирско две дни и две нощи за нещо, би трябвало да са умрели минимум двама души. Старото бясно Ленче сподели:
- Чакайте ме тука – и каквато бе дългокрака – с изключение на „ лудото Ленче “ ѝ викаха „ житен бегач ” - като оня скакалец, който ни умира, ни заспива, до ноември и скача, та се раздира, в случай че наближиш дупката му.
Та житният скакалец отхвърча на дългите си крайници и по-късно дохвърчава назад. Носеше 100 лв. – едни хубави 100 лв., върху които бяха нарисували някакъв човек – несъмнено е огромна съчка, щом чак на парите са го изтипосали.
- На ти, дете, тия пари. Дай ти на майка ти. Познавам я Керана – след това високата се огледа и черните ѝ като черното свлачище очи стопираха върху всяко лице. – Само да е посмял някой да ѝ вземе парите. Само да е посмял някой да бутне с пръст това дете.
- А това е от мене – сподели Дамяна, дребното бясно Ленче, отвърза от шията си един дълъг-предълъг шал – напряко безконечен, с ресни - и го омота към калната шия на хлапето. - Тичай, да те преоблече майка ти – избъбри внучката и още веднъж погали хлапето.
Виж по какъв начин остарялата учи дребното, споделиха си хората. Ще го учи ами, като има пари. Ти да не мислиш, че като цери тоя и оня не ѝ бутат някой лев? Каквото и да ѝ бутат, шапка ѝ смъквам на дамата. И аз ѝ смъквам шапка. И аз.
В самия завършек на групата, която се беше събрала към циганчето, стоеше едно момче – фино като магарешки бодил, с плетена шапка – всички цветове се бяха побрали в тая шапка –червено, черно, лилаво, зелено и жълто, бежово, сиво и синьо - явно майката бе поставила всички конци и прежди, които бе намерила в панера под леглото в кухнята. С тая шапка момчето приличаше на бостанско чучело, тъй като с изключение на нея носеше - увесен като камък на шията - голям акордеон. Очукан от всички страни, целият в петна и пръски тиня. И това момче, също циганче, стартира да свири.
Каква беше тая ария – тук я хванеше, там я изпуснеше, изобщо не ария, а улица с дупки, къща без прозорци, само че момчето не спираше.
- Ти пък от кое място поникна тука, Васьо? – попита единият от мъжете, които бяха измъкнали хлапето от свлачището. – Тука ли откри да печелиш, бе момче.
Но Васко изобщо не го чу.
Пръстите му, помръзнали от този комплициран в целия си мозък март, тичаха и скубеха акордеона. Той пъшкаше и стенеше. Нямаше ария в този одран като заклано яре акордеон. Имаше писък. Имаше пожар. Цял взвод бойци, които маршируваха, цяла войска щурмуваше в тоя акордеон и подобен глас извади той, че хората се хванаха за главите.
По-чувствителните несъмнено не можеха да търпят, само че тия които разбираха от огън, извадиха кой стотинка, кой две, а най-големите паралии – цялостен лев - и ги оставиха до краката на момчето.
Но тава момче, в шарената като дракон шапка, изобщо не виждаше стотинките.
Въобще не ги виждаше.
То свиреше ли, свиреше тая страшна огнена ария единствено за един човек.
За това момиче с дебелата фланела от домашна вълна, останало напълно без шал, без ресни, с гола шия на тоя мраз. Васко свиреше доста зле, само че с такова сърце, че в случай че сърцето можеше да лети, щеше да кацне на слънцето.
Дали момичето с голата шия без безкрайния си шал се досещаше, че дивата шарена шапка свири поради него?
- Даме Дамянке! – прошепна момчето, само че дивият му акордеон по този начин бучеше, по този начин виеше и маршируваше, че никой не чу думите му.
Момичето беше облечено в дебела плетена фланела от домашна вълна. Сякаш някой го беше заровил в нея. Ръкавите бяха дълги и ръцете му изобщо не се виждаха. Детето пристигна пред баба си, забило взор в пода. Преди няколко дни го застлаха с домашни черги, била ги тъкала майката на Елена и до момента ги пазеха навити на тежки топове в тясната стаичка, откъдето и зиме и лете миришеше на нафталин. Толкова пъстри шарки имаше по тях – тук в Радомирско на чергите народът споделя „ пътеки “, тъй като наподобяват на цветя. Детето нямаше тип на някой, унесен по цветята. – Погледни ме. Не по този начин. Хубаво ме гледай в очите.
- Риж Димитър удари тате по устата и в корема – сподели детето. – Разби му носа.
- Аз в случай че бях на мястото на татко ти, нямаше да ме удари – отсече дамата, и тя облечена в сходна дебела фланела от домашна, боядисано в тъмночервено вълна. – Какво държиш в ръката?
- Едно шише – измънка хлапето и ръкавът още повече увисна, като че тежеше звук.
Жената с прошарената коса сподели късо:
- Дай.
Бавно, като че се излюпваше динозавър от тъмното стъклено гърло, детето измъкна шишето от ръкава си. Елена го взе, отвори тапата, само че и без да я отваря, знаеше. В такива шишета се държи настойка от жълт опал, който лекува гнойна рана, черните ситни пъпки, захапване от пепелянка. Елена знаеше и още нещо – тя не беше правила жълт опал. Взе шишето, отпуши го и помириса.
- Кога го направи? – попита тя.
Очите на детето потънаха в чергите и цветовете, остри режещи, прогониха погледа му.
- Когато се прави... ти знаеш.
- Аз знам по кое време се прави. Но запитвам ти по кое време го направи – отсече остарялата.
- Когато узря хинапа, само че не доста да узрее – като го хапваш, езикът те боли – сподели детето.
- Погледни ме.
Очите на дребното не бяха сини като на татко му, не бяха зелени като на дядо му, а някакво сиво зелено, като опала в тумбестото шише.
- Защо не ми сподели, че си го направила? – бабата я гледаше твърдо, неприятно.
- Не съм взимала от твоите билки, бабо – избърбори то. – Ходих и си брах. Сама ги суших.
- Защо не ми сподели? – посрещна го остарялата още по-лошо, по-страшно. – Пари ли не ти стигат. За обмен ли го готвеше? Гладна ли си?
- Не! – извика детето. – Не.
Очите на баба му станаха по-остри, по грапави. Тя подвигна кафявата си ръка. Кафявите пръсти описаха полукръг и се забиха в дребната буза на детето.
- Ти ли постави жълт опал във водата на Риж Димитър? Детето мълчеше.
- Ти ли постави жълт опал във водата? – кафявите пръсти още един път потънаха в детската буза. – Ти ли?
- В кафето – изплака дребната. – Тай отрязаха черешките... той отразя нашие череш... – кафявата ръка удари още един път дребното лице.
- Ти ли постави опал повторно в кафето му?
- Аз – отговори детето. – Полицията не го хвана. Той биеше всички... аз видях... Не ме удряй. Не ме...
- Защо взема в този момент опала? – ръцете на дамата с прошарената къса се отпуснаха като отсечени, само че тя подвигна глава – висока и тънка жена, като бесило. – Погледни ме.
Момичето вникна взор. Плачеше, само че внезапно подвигна големия тежък ръкав, изплетен от домашна дебела тъмночервена вълна. Изтри сълзите с ръкава и безшумно, необичайно безшумно и доста ясно, без да хлипа, сподели:
- Риж Димитър удари тате по лицето с пестник.
- Лекарството би трябвало да лекува, Дамяно – сподели дамата с черните страшни очи. – Не да трови.
Вече не валеше сняг, нито дъжд. Студеният вятър разряза земята на две – половината открита и гола, другата половина - мъртва под снега.
- Всички знаеха. Той отсече черешките ни – сподели дребната. – В „ Соларис “ говореха. Полицията не го хвана... – очите на детето бяха толкоз сиво-зелени, колкото стъпките на гибелта. – Лекарството лекува... Него щеше да го боли.
- Дамянке! – викна тънката висока жена. – Слушай ме.
-------------- ----------- ------------
Снегът стартира да се огъва пред слънцето. То се появи плахо над голите дървета - като възпитаник, просрочен за класното по математика, само че и това бе задоволително. Разтече се на всички места, разсъни се калното свлачище.
Затрупало някакво дете.
Добре че близначките Дона и Дочка зърнали, че нещо шава в тинята и се разпищели. Никой в Радомирско не може да пищи по-остро от тези две дами. Чуеш ли им писъка, сънуваш го три години, дребните деца се напикават нощем, а мъжете си споделят: – „ Ясно е за какво тези двете сами си пекат хляба и сами си харчат парите на море в Гърция. “
Този път пищенето се оказало нещо положително, тъй като хора притичали, видели детето. Малко циганче било, колкото топка, двама мъже нагазили в калта и го измъкнали, а ботушите на единия избавител останали в калта.
- Ти по какъв начин се оказа в свлачището, бе дете? – но детето единствено тракало зъби и една смислена дума не могло да изрече.
Дотича дивата Елена с нейните отвари, а след нея и внучката ѝ. И двете носят шишета.
- Ей това изпий, дете – сподели остарялата.
- И това изпий, дете – добави внучката.
Само да ги гледа човек – дребното се научило като дъртата да изпъква и същите думи като нея в устата си подредило. Хвърля ги, ниже ги – все едно дъртата приказва. Но дъртата не погали детето по главата, а внучката го погали.
- Не горчи, почтено – дребното повярва на погалването, изпи цялото шише, което му подаде внучката. Надигна се от калта. Както беше омазано и оваляно, погали Дамянка, „ дребното Лудо Ленче - така ѝ викаха - и ѝ избъбри:
- Како, гладна съм.
- Донеси самун и масло – подреди дъртата.
Чак когато детето се наяде – съвсем цялостен самун нагълта - Дивата Елена сподели:
- Спри да ядеш или ще пукнеш – само че детето продължи да яде.
Малкото бясно Ленче още веднъж погали детето по омазаната с тиня коса и сподели:
- Моля ти се, не яж. Ще ти се пръсне коремчето. Тогава доста боли.
Детето спря да яде.
- Как стана по този начин, че да попаднеш в свлачището? – попита остарялата Елена и дребното още веднъж се вцепени.
Черните ѝ очи ли, които гледаха неприятно, пърлеха. Или може би тъй като бе висока, изглеждаше страшна. Отново дребното бясно Ленче погали хлапето и то си призна:
- Хванаха ме да крадна – прошепна хлапето. – Ама аз не краднех. Аз единствено ядях. Миришеше по този начин на баница… по този начин хубаво, че ми идеше да си отрежа носа да не ми мирише... Те се залисаха, гледаха мача... и аз желаех да виждам мача. Аз съм за „ Левски “... обаче се промуших и започнах да я хапвам тая баница. И той ме хвана. Рижия … Да му се не види.
- И? – попита остро Старото бясно Ленче. – Какво стана след това?
- Фърлиха ме в свлачището – довърши детето. – Барем да бях съумяла да хапна от баницата.
Тогава стана нещо, за което в Радомирско приказваха два дни и две нощи, а да приказват в Радомирско две дни и две нощи за нещо, би трябвало да са умрели минимум двама души. Старото бясно Ленче сподели:
- Чакайте ме тука – и каквато бе дългокрака – с изключение на „ лудото Ленче “ ѝ викаха „ житен бегач ” - като оня скакалец, който ни умира, ни заспива, до ноември и скача, та се раздира, в случай че наближиш дупката му.
Та житният скакалец отхвърча на дългите си крайници и по-късно дохвърчава назад. Носеше 100 лв. – едни хубави 100 лв., върху които бяха нарисували някакъв човек – несъмнено е огромна съчка, щом чак на парите са го изтипосали.
- На ти, дете, тия пари. Дай ти на майка ти. Познавам я Керана – след това високата се огледа и черните ѝ като черното свлачище очи стопираха върху всяко лице. – Само да е посмял някой да ѝ вземе парите. Само да е посмял някой да бутне с пръст това дете.
- А това е от мене – сподели Дамяна, дребното бясно Ленче, отвърза от шията си един дълъг-предълъг шал – напряко безконечен, с ресни - и го омота към калната шия на хлапето. - Тичай, да те преоблече майка ти – избъбри внучката и още веднъж погали хлапето.
Виж по какъв начин остарялата учи дребното, споделиха си хората. Ще го учи ами, като има пари. Ти да не мислиш, че като цери тоя и оня не ѝ бутат някой лев? Каквото и да ѝ бутат, шапка ѝ смъквам на дамата. И аз ѝ смъквам шапка. И аз.
В самия завършек на групата, която се беше събрала към циганчето, стоеше едно момче – фино като магарешки бодил, с плетена шапка – всички цветове се бяха побрали в тая шапка –червено, черно, лилаво, зелено и жълто, бежово, сиво и синьо - явно майката бе поставила всички конци и прежди, които бе намерила в панера под леглото в кухнята. С тая шапка момчето приличаше на бостанско чучело, тъй като с изключение на нея носеше - увесен като камък на шията - голям акордеон. Очукан от всички страни, целият в петна и пръски тиня. И това момче, също циганче, стартира да свири.
Каква беше тая ария – тук я хванеше, там я изпуснеше, изобщо не ария, а улица с дупки, къща без прозорци, само че момчето не спираше.
- Ти пък от кое място поникна тука, Васьо? – попита единият от мъжете, които бяха измъкнали хлапето от свлачището. – Тука ли откри да печелиш, бе момче.
Но Васко изобщо не го чу.
Пръстите му, помръзнали от този комплициран в целия си мозък март, тичаха и скубеха акордеона. Той пъшкаше и стенеше. Нямаше ария в този одран като заклано яре акордеон. Имаше писък. Имаше пожар. Цял взвод бойци, които маршируваха, цяла войска щурмуваше в тоя акордеон и подобен глас извади той, че хората се хванаха за главите.
По-чувствителните несъмнено не можеха да търпят, само че тия които разбираха от огън, извадиха кой стотинка, кой две, а най-големите паралии – цялостен лев - и ги оставиха до краката на момчето.
Но тава момче, в шарената като дракон шапка, изобщо не виждаше стотинките.
Въобще не ги виждаше.
То свиреше ли, свиреше тая страшна огнена ария единствено за един човек.
За това момиче с дебелата фланела от домашна вълна, останало напълно без шал, без ресни, с гола шия на тоя мраз. Васко свиреше доста зле, само че с такова сърце, че в случай че сърцето можеше да лети, щеше да кацне на слънцето.
Дали момичето с голата шия без безкрайния си шал се досещаше, че дивата шарена шапка свири поради него?
- Даме Дамянке! – прошепна момчето, само че дивият му акордеон по този начин бучеше, по този начин виеше и маршируваше, че никой не чу думите му.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ