Да започнем с една истинска история. Случката, която ще ви

Да стартираме с една същинска история.
Случката, която ще ви опиша, е напълно достоверна; в случай че не беше тя, нямаше да ме има. Става дума за това по какъв начин са се срещнали прародител ми и прабаба ми (с други думи, историята за това по какъв начин баба ми по бащина линия се е появила, а след това татко ми и аз самият).
Прадядо ми бил трудолюбив човек. Ухажвал положително момиче и му предложил да се омъжи за него. Момичето приело и тогава прародител ми почнал да се труди още по-усърдно, с цел да заплати първите вноски за бъдещия им дом, както и да купи мебелите, булчинската рокля и останалата мебелировка.
Само че няколко седмици преди сватбата годеницата избягала (злите езици настояват, че тръгнала с един гиздав скандинавски моряк). Прадядо ми към този момент бил подготвил всичко: къщата, мебелите, венчавката в храма, роклята... Липсвала единствено булката. И си сложил за цел да си откри друга. Какво друго можел да направи? Не желал да провали всичките си проекти и да хвърли напразно толкоз старания и безрезервност. Вече бил на възраст да се задоми.
Една съседка разбрала за ситуацията, в което бил изпаднал (а това, както можем да си представим, се случило доста бързо), отишла при него и му споделила, че едно семейство, което живеело наоколо, има седем дъщери, всичките на възраст за женене. Седем - все някоя щяла да му хареса.
Прадядо ми се запътил към дома им, показал се и поговорил с бащата на девойките, с цел да го увери, че е трудолюбив и от положително семейство мъж, предстоящ уважителен брачен партньор и благоразположен татко. Когато бащата се убедил в това, двамата си стиснали ръцете и съглашението било подписано. Оставало да решат единствено една детайлност – за кое от девойките да се ожени прародител ми. Отишли в гостната, където майката била строила дъщерите си – нагласени и гримирани, застанали в редица, от най-голямата до най-малката, подготвени да им се направи оглед. Прадядо ми ги огледал една по една, до момента в който най-после показал момичето, което най-вече му харесало, и споделил:
- Ти ще ми станеш брачна половинка.
Само че едвам произнесъл фразата, и си дал сметка за нещо, което не бил забелязал до тогава - момичето било прекомерно високо, доста по-високо от дамата, за която щял да се дами, и булчинската рокля нямало да му стане. Така че споделил:
- Не, почакай. По-добре ти.
И показал друга от сестрите, която била по-дребничка и на която към този момент готовата булчинска рокля щяла да стои чудесно.
Излиза " Наръчник за двойки " от Демиан Букай
Демиан Букай е психиатър и психотерапевт. На българския пазар е прочут с книгите си „ Погледни още веднъж “ и „ Родители и д...
Така и станало. Прадядо ми се оженил за дамата, която избрал заради причина, която през днешния ден ни се коства толкоз банална, и им се родили шест деца. Второто от тях била моята баба. Тя твърдеше, че в никакъв случай не е виждала обич като тази сред родителите й. Като доказателство посочваше обстоятелството, че двамата живели дружно до гибелта на майка й. Съсипан от загубата, татко й надживял брачната половинка си единствено с няколко месеца.
Нито шанс, нито орис
От тази история можем да извлечем две изводи. Можем да се учудим на безграничната мощ на случайността и да кажем:
- Какъв необикновен шанс е това двама души, които са си паснали толкоз добре, да се срещнат по толкоз незначителна причина като размера на една рокля!
Или пък можем да си помислим, че тук има освен това от шанс.
Да се борим с смяната
Той е сменил работата си, с цел да се посвети на това, за което постоянно е мечтал. Но нещо в него се бунтува. Нещо го тормози. Липсват м...
Склонен съм да се спра на втората опция, само че какво друго се е случило, с изключение на случайността? Кой е другият фактор, който се е намесил и е разрешил на прародител ми и прабаба ми да основат дълготрайна връзка?
Някои ще заявят, че в това има пръст само ориста.
- Така е било писано – може би ще кажат.
Аз избирам (и освен това, имам вяра, че е за предпочитане) да мисля, че не става дума за ориста...
Друго нещо би било, в случай че кажем: „ Всичко, което се случва, съдържа нещо потребно ”, и се съсредоточим върху тази концепция. Струва ми се отлично да се опитаме постфактум да извлечем от случката най-хубавото, на което сме способни; да не губим от взор неприятните неща, които биха могли да се случат, само че не са се случили; да преценим положителните, които са настъпили наред с това зло, и да извлечем от случилото се всички поучения, които безспорно може да ни завещае то...