Да се пишат разкази е трудно. Всеки, който е опитвал,

Да се пишат разкази е мъчно. Всеки, който е опитвал, знае това. Казване на доста с малко думи. Искате ли да помислим върху въпроса кое е доста и кое е малко? Ето ви една тенденция – доста е една разходка с дядо, джапащ в локвите и пищящ от екстаз като дете, малко е околосветско странствуване за 10 хиляди $ с гигански лайнер. Някой ще се опитва ли да ми опонира?

За разказите би трябвало да си занаятчия. На забелязването, на наблюдението, на чувстването и на мисленето. А и думите ти би трябвало да са точни. Като изстрелите на най-миролюбивия снайперист на света. Който с всяко попадение не убива – в противен случай - съживява полумъртви души. За страдание в огромна част от времето душите ни са полумъртви.
Новата книга с разкази на Иван Димитров (тоя прекрасен младеж с лице на леко посърнал актуален Ботев се споделя „ Силата на думите ”. Ето за какво ми хрумна сравнението със снайперистът. Той е този снайперист. Думите му са доста точни, благ точни и в действителност поразяват душите. Всъщност – не знам за душите – поразиха моята душа. И я оживиха, накараха я да се почувства добре. Учудена, удивена от обстоятелството, че още може да бъде учудена. И то просто с някакви си елементарни думи.



Натъжиха я, смутиха я, разсмяха я лекичко. Има един ей подобен смях – от положително, от положителни думи. Така се смее дете, когато усети за първи път, че може да кара колело без ръце. Смях от удоволствието, което изпитваме от своето умеене. Или както в тази ситуация – от непознатото. Няма нищо общо с ръмжащия смях, който най-често чуваме в този момент. Смехът на бездушието.

Да, нашите души постоянно са полумъртви в сивия бетон на живота и би трябвало да бъдат съживявани. Който съумее да направи това с думи – в действителност има право да назова книгата си „ Силата на думите ”.

Разказите на Иван Димитров са нещо като дребни камъчета посипани по дълга пътека. Животът е дългата пътека. Иван е живял дълго, тъй като умее да следи и да се вълнува от видяното. Естествено – камъчетата можеш и да не ги забележиш. Има хора, които се гордеят, че не виждат даже скалите: Ехей, какво ни занивамаш с дребни камъчета, като ние мислим за пари и за значими работи! – споделят пренебрежително те. Не си дават сметка горките, че камъчетата са доста по-ценни. Парите са гориво за фантазията. Хората с бедна фикция обезмислят даже и парите. Така че тяхната пренебрежителност е безрезултатна. Който не може да оцени благосъстоянието на дребните, цветни камъчета, даже и с милиони в джоба ще е негодник. И животът без забелязване на камъчета и на други дребни Неща може да стане отвратително празен. Нищо. Аз единствено предизвестявам.

Разказите на Иван Димитров са дълги към страница. За да вместиш роман на такова пространство се изисква необикновено...Хайде в този момент да забележим – притежавам ли силата на думите?...Какво в действителност се изисква? Мисля че точната дума е възприятие. Не бих споделил думата сензитивност. В нея има нещо физиологическо, съвсем здравно. За да напишеш мощен роман за нещата от света на една страница се изисква тънко и мощно възприятие за Свят. Иван го има, блазе му.

Чувство за свят. Оттам нататък идват и се подреждат дребни камъчета, странни камъчета, тъжни, страшни, от време на време и радостни. И там има и Ботев, който набиват в Борисовата градина, тъй като приказва за братска обич, и Нещо, без което животът е невъобразим, и дядо джапащ в локвите и мъже, и дами, които схващат, че те не са те...и изобщо...
Свят!

Може би поезията е единственото налично оръжие против бездушността - по този начин си споделих до момента в който четях тия дребни, хубави разкази.

Поздравявам Иван Димитров и му изпитвам завист – с цялото достойнство на което е способно остарялото ми сърце – за чудесното възприятие за Свят. С което е извършил тая книга.