Кирил Щрапулин дълги години украсява главите на пернишки кукери с причудливите си маски
Да изгоним злото и злите сили по Сурва! – е мотото на най-големия у нас, а и на Балканите,. Традиционно фестивалът в Перник събира хиляди участници, представители на всички етнографски региони в България, както и посетители от Европа, Азия и Африка.
За трета поредна година обаче, атрактивният конгрес беше анулиран броени дни преди оповестената дата – 13 януари, поради разпространяването на Covid-пандемията.
Традицията, обаче няма по какъв начин да бъде прекратена. В пернишките села и тази година маскарадни групи ще играят в нощта на 13 против 14 януари и денем на Сурва – обичаят е включен в Представителния лист на ЮНЕСКО за нематериалното културно завещание на човечеството.
Най-характерни са маските, направени от животинска кожа, препарирани диви животни, пера, дърво и текстил. Смята се, че колкото по-голяма и страшна е маската, толкоз тя ще може да прогони злите духове далеко от хората. Затова кукерските шествия по нашите земи са многолюдни и шумни, с цел да се прокуди по-бързо зимата и да пристигна пролетта.
В Западна България назовават играещите с маски при започване на годината „ сурвакари “, другаде – „ кукери “.
Традицията съществува в доста краища на страната ни – съхраняват я всички въодушевени младежи от многочислените самодейни трупи.
Те с години грижливо поддържат своите скъпоценни кукерски маски, които носят доста наслада в маскарадните дни.
Кой обаче основава страховитите им облици?
За да си отговорим на този въпрос ви срещаме с Кирил Щрапулин от пернишкото село Друган. Над 30 години той събира естествени материали и е направил десетки неповторими маски.
По специалност е заварчик, само че маските основава в свободното си време. За тях събира дънери от алена върба край селото.
Казва, че това дърво не става за огрев, само че пък има причудливи форми. Към него прибавя присъщите за кукера детайли.
Всички в региона познават Кирил Щрапулин, тъй като не минава събор или празник, без да направи галерия с кукерски маски.
Освен любознание, среща и малко злоба в очите на хората – това от време на време го натъжава. Иначе, най-вече желае да има младежи, на които да предава занаята си:
„ Самичък съм на село, на съборите вземам участие всяка година, преди правех изложения – маски, дърворезба, пластика, само че няма кой да ми оказва помощ в ателието и да се учи. Това ми е занимание от млади години. Тези маски не ги върша, с цел да се препитавам от това и да спечелвам, аз работех, имах постоянни приходи, само че човек би трябвало да има и нещо, с което да се занимава, без му носи облага. Но в занаята не съм крил нищо. Дори последно участвах на кукерско събиране в София, обясних на доста хора кое по какъв начин е направено. Но човек би трябвало и самичък да се сеща по какъв начин да си направи маската, не всичко се учи. Колкото повече хора сами си вършат маските, толкоз по-интересно и разнообразно става кукерското шествие. Обаче няма дете, което да е пристигнало и да се е поинтересувало. Това е проблем, младежите нямат предпочитание и време да вършат такива неща. Цялото им внимание е в телефоните и удобството, което им основават. “
Благодарение на кукерските маски майсторът от с. Друган е обиколил цяла Европа, канен е на всички места, където има маскаради и карнавали.
Казва, че и там е получил доста овации и удивление за метода, по който показва фолклорната ни традиция.
Наскоро даже го потърсили от посолството на Украйна в София, с цел да му поръчат маски особено за тяхната българска експозиция.
Търсят го и от разнообразни кукерски групи, които желаят да имат от неговите творби.
Майсторът споделя, че преди десетилетия в селото е било по едно и също време радостно и забавно, тъй като фамилиите имали доста деца и те са се учили едно от друго на всякакви умения.
Сега в Друган има единствено 2-3 деца, а доста от фамилиите са отпътували в чужбина.
„ Така са и другите занаяти, обречени са на изгубване. Вече ги няма в село шивачите, бръснарите, плетачките. Сега и да искаш, няма на кой да покажеш, самите хора изчезнаха. В нашето село най-малко има неща, които съумяваме да съхраним, въпреки и постепенно, без пари. Имаме църква в селото, а имаме и художничка, която рисува икони, а аз пък върша рамките за тях от дърво. Тук са останали, въпреки и малко, положителни хора и вършат по нещо за черквата. Но всичко е по преценка на самия човек, не можеш да го накараш принудително, с цел да направи нещо, той би трябвало самичък да изиска. “
Снимки: Гергана Манчева, БГНЕС, zapernik.com, studiopernik.com
За трета поредна година обаче, атрактивният конгрес беше анулиран броени дни преди оповестената дата – 13 януари, поради разпространяването на Covid-пандемията.
Традицията, обаче няма по какъв начин да бъде прекратена. В пернишките села и тази година маскарадни групи ще играят в нощта на 13 против 14 януари и денем на Сурва – обичаят е включен в Представителния лист на ЮНЕСКО за нематериалното културно завещание на човечеството.
Най-характерни са маските, направени от животинска кожа, препарирани диви животни, пера, дърво и текстил. Смята се, че колкото по-голяма и страшна е маската, толкоз тя ще може да прогони злите духове далеко от хората. Затова кукерските шествия по нашите земи са многолюдни и шумни, с цел да се прокуди по-бързо зимата и да пристигна пролетта.
В Западна България назовават играещите с маски при започване на годината „ сурвакари “, другаде – „ кукери “.
Традицията съществува в доста краища на страната ни – съхраняват я всички въодушевени младежи от многочислените самодейни трупи.
Те с години грижливо поддържат своите скъпоценни кукерски маски, които носят доста наслада в маскарадните дни.
Кой обаче основава страховитите им облици?
За да си отговорим на този въпрос ви срещаме с Кирил Щрапулин от пернишкото село Друган. Над 30 години той събира естествени материали и е направил десетки неповторими маски.
По специалност е заварчик, само че маските основава в свободното си време. За тях събира дънери от алена върба край селото.
Казва, че това дърво не става за огрев, само че пък има причудливи форми. Към него прибавя присъщите за кукера детайли.
Всички в региона познават Кирил Щрапулин, тъй като не минава събор или празник, без да направи галерия с кукерски маски.
Освен любознание, среща и малко злоба в очите на хората – това от време на време го натъжава. Иначе, най-вече желае да има младежи, на които да предава занаята си:
„ Самичък съм на село, на съборите вземам участие всяка година, преди правех изложения – маски, дърворезба, пластика, само че няма кой да ми оказва помощ в ателието и да се учи. Това ми е занимание от млади години. Тези маски не ги върша, с цел да се препитавам от това и да спечелвам, аз работех, имах постоянни приходи, само че човек би трябвало да има и нещо, с което да се занимава, без му носи облага. Но в занаята не съм крил нищо. Дори последно участвах на кукерско събиране в София, обясних на доста хора кое по какъв начин е направено. Но човек би трябвало и самичък да се сеща по какъв начин да си направи маската, не всичко се учи. Колкото повече хора сами си вършат маските, толкоз по-интересно и разнообразно става кукерското шествие. Обаче няма дете, което да е пристигнало и да се е поинтересувало. Това е проблем, младежите нямат предпочитание и време да вършат такива неща. Цялото им внимание е в телефоните и удобството, което им основават. “
Благодарение на кукерските маски майсторът от с. Друган е обиколил цяла Европа, канен е на всички места, където има маскаради и карнавали.
Казва, че и там е получил доста овации и удивление за метода, по който показва фолклорната ни традиция.
Наскоро даже го потърсили от посолството на Украйна в София, с цел да му поръчат маски особено за тяхната българска експозиция.
Търсят го и от разнообразни кукерски групи, които желаят да имат от неговите творби.
Майсторът споделя, че преди десетилетия в селото е било по едно и също време радостно и забавно, тъй като фамилиите имали доста деца и те са се учили едно от друго на всякакви умения.
Сега в Друган има единствено 2-3 деца, а доста от фамилиите са отпътували в чужбина.
„ Така са и другите занаяти, обречени са на изгубване. Вече ги няма в село шивачите, бръснарите, плетачките. Сега и да искаш, няма на кой да покажеш, самите хора изчезнаха. В нашето село най-малко има неща, които съумяваме да съхраним, въпреки и постепенно, без пари. Имаме църква в селото, а имаме и художничка, която рисува икони, а аз пък върша рамките за тях от дърво. Тук са останали, въпреки и малко, положителни хора и вършат по нещо за черквата. Но всичко е по преценка на самия човек, не можеш да го накараш принудително, с цел да направи нещо, той би трябвало самичък да изиска. “
Снимки: Гергана Манчева, БГНЕС, zapernik.com, studiopernik.com
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ