Българските малки и големи братя в неуморно търсене на нова идентичност
Д-р Виолета К. Радева, tribuna.mk
Втора част()
Познат е „ синдромът на ниския мъж “, който психологът Алфред Адлер дефинира като „ Наполеонов комплекс “. Отделните персони компенсират този комплекс за непълноценност общо взето с отрицателно държание: настъпателност, тираничност, мъчителна ревнивост, злоба, самовъзвеличаване, грандомания. Според някои откриватели той е предпазен механизъм против избрани обществени стигми. По-интересното е, че самобитен Наполеонов комплекс може да мори и някои нации и страни, като ги прави най-малкото смешни в очите на близките. В по-бруталните случаи стават обект на недоброжелателни рецензии и разграничаване.
Малките деца обичат да се вживяват в ролята на митични герои. Момченцата – като аргонавти, крале или сурови воини, момиченцата – като принцеси или най-малко благородни девици. Има нещо сантиментално, доста благо в техните мечти. Но в случай че продължат да се виждат като царе или принцеси след излизането от нежната детска възраст, това към този момент е сигнал за тревожно развиване, за закъснение на естественото израстване и съзряване. Тогава възрастните се намесват.
Но какво се случва с
нации или страни, измъчвани от Наполеонов комплекс?
С нации или страни, които страдат от възприятие за непълноценност и откъснати от корените си, отхвърлят или към момента не могат да пораснат, с цел да поемат и понесат наследството си?
То може да не е толкоз героично, толкоз приказно като именитите походи и победи на Александър Македонски, само че е скъпо заради опита и насъбраната историческа мъдрост. И най-важното, тъй като е същинско, действително, а не мислено. Случва се това, че се намесват съседите или по-големите авторитети…
Всички сме съгласни, че Балканският полуостров – нашият общ дом, е проветриво, рисково място. Той е кръстопът сред Изтока и Запада, сред Севера и Юга. Но освен племена и нации са прекосявали отсам като вихрушки. Тук са се сблъсквали религии, идеологии, имперски ползи, мъчителни упоритости, злоба и ненавист, битки за превъзходство, поети и неизпълнени задължения, подло нарушени контракти. Налага се да се примирим с цялото това мъчително завещание. Да прогледнем за истината. Да не робуваме на идеологически заблуди. Тоест би трябвало да пораснем!
Героичната античност, легендата могат да станат избавителен пояс за тези, които са изгубили своята еднаквост или на които тази еднаквост им е била принудително отнета. Знаем по какъв начин комунистите със сатанинско твърдоглавие и неизменност се заемат да извършват доктриналните постулати на Маркс и Енгелс, както и доразвитите от съветските болшевици към Ленин и Сталин революционни задания. Така през 1934 година е призната специфична резолюция на Коминтерна, която подрежда признаването, по-скоро
основаването на обособен македонски народ и македонски език
Югославските комунисти и по време на Втората международна война, и изключително след нея, се заемат с плам за всеобщата македонизация на локалните българи. Политиката на Коминтерна е ориентирана към основаването на Балканска федерация, подкрепяна интензивно от СФРЮ, както и от комунистическите партии на Албания, Гърция и България след края на войната. Тази политика има друг триумф. В България и в Гърция процесът е спрян през 50-те години на ХХ век и няма трайни последствия. В Югославия обаче на остарялата великосръбска концепция е даден летящ старт. На 2 август 1944 година в манастира „ Прохор Пчински “, на първото съвещание на АСНОМ, е публикуван указ за „ длъжностен език “, който да „ влегува незабавно во мощ “. Малко по-късно отново по административен път „ македонският език “ като обособен, характерен славянски език се досъчинява и утвърждава от група учители и политически деятели. Така Съюз на съветските социалистически републики и Югославия стартират реализирането на крайната фаза за дебългаризация на Македония.
Днес, откъснато официално от разпадналата се с принуждение и кръвопролитни войни сред обособените съставни републики Югославия, популацията на Република Северна Македония в търсене на своите същински корени е подложено на трагични обрати, на идеологически и психически напън от разнообразни направления. То трябваше, по гледище на Гърция и в осъществяване на Преспанския контракт, да се откаже от детската фаза на своето развиване и „ античкото македонско минало “. Разбира се не всички могат безболезнено да се разделят с илюзията, че са потомци на Александър Македонски и директни продължители на елинистичната цивилизация. Не всички съумяват към момента да се отнесат с задоволителна доза самоирония към десетгодишното „ пиене на един народ “, довело до основаването в центъра на Скопие на величествен фон за холивудски филми със сюжет от царуването на Филип Македонски и майката на сина му Александър – Олимпия.
През миналите съвсем 2500 години от времето на походите на Александър Велики и основаването на една от най-мощните империи в международната история, Балканският полуостров е претърпял толкоз исторически превратности и унищожителни нашествия, че самата мисъл за такава директна връзка е съвсем неуместна. Тя може да бъде оправдана единствено като сантиментално бълнуване, като средство за събуждане на избрани мечтани, само че изгубени през вековете качества като свободолюбие, жертвеност, идеализъм, на практика дейности. Пример за такова сантиментално отношение към предишното – близко или по-далечно, дава възрожденецът Паисий Хилендарски със своята история за предишното великолепие и популярност на потъналия в мрака на друговерското политическо и икономическо послушание български народ.
В първата част на тази публикация наблюдавах ориста на Кубратовите българи след неговата гибел и разпадането на Стара Велика България. Пътят им, предвождани от петте синове на кана, е главно на Запад. Както знаем, Кубер повежда своите родове и племена към Панония, а оттова към географска Македония, където се откриват трайно. В Италия потърсват нов дом тръгналите с Алцек. И до през днешния ден съществуват материални, безапелационни следи за тяхното наличие на Апенините. Широко известни станаха село Челе ди Булгерия и издигащият се до него Монте Булгерия в провинция Салерно, област Кампания. Болгери се назовава курортно градче на брега на Тиренско море в провинция Ливорно, област Тоскана. Край град Бергамо, област Ломбардия се намират няколко села, като едното носи своя безспорен български щемпел – назовава се Болгаре. В провинция Комо има село Булгарограсо. По оповестени данни от персонални изследвания на Милена Върбанова, съгласно ренесансовия мъдрец Бенедето Джовио селото е с неоспорим български генезис. В региона на Комо до XI век е съществувала „ страна България “.
В старите летописи и в историческите съчинения на арабски, арменски, византийски, немски, както и в най-старите домашни хроники, когато става дума за страната, открита от Аспарух и неговите наследници в географските области Добруджа, Тракия и Македония, се приказва за
„ България “ и за „ българи “
Едва ранните славянофили, и изключително адептите на концепцията за Москва като „ Третия Рим “, стартират да подменят етнонима „ българи “ със „ славяни “ или „ словенобългари “ в усилието си да подменят истината в сгода на Руската империя и на някакво утопично „ славянско обединяване “. Голяма част от славистите не желаят да си спомнят даже за писаното от съвременници на одобряването и на възхода както на Първото българско царство, по този начин и на Второто българско царство. Затварят очи да вземем за пример за възклика на латински публицист от началото на VI век: „ … страшните за целия свят българи “. Те повтарят до премала, че море от славяни били залели и продължавали да заливат Балканския полуостров, да водят война сполучливо с подготвената и чудесно въоръжена византийска армия. Славяните, които са описвани от хронистите като живеещи в землянки, служещи си с колове и лъкове…
Като приказват за славяните, разселили се в Балканския полуостров, идеологически ангажираните историци спекулират както с техния брой, по този начин и с описанието на техния обичай, умения, форми на общежитие. В многословните, общи всъщност приказки, се срещат изказвания от вида: „ многочислени славянски племена “, „ огромна преселническа вълна “, „ всеобщи набези на славяни “, „ огромно навлизане “, „ сензитивен брой на нашествениците “, „ славянски маси “, „ всеобщо заселване на славяни “, „ проникването на славянски племена станало неудържимо “, „ това било една голяма маса от славянски заселници “. Сред тази словесна слама от трафарети би трябвало, съгласно идеологически вярното изреждане на велики „ славянски подвизи “, разсеяният четец да не обърне внимание на срамежливо подметнатото от създателя изречение, че: „ Относно заселването на славяните в една или друга част на полуострова, сведенията на изворите не постоянно са задоволителни “. Или на изтърваното изречение: „ Писмените извори за това заселване са прекомерно нищожни, а също по този начин липсват и богатите данни на топонимията “.
Интересен факт е, че без значение от изказванията на историци, попаднали под въздействието и идеологическия надзор на Русия и съветско-болшевишките надзорници за „ голямото море от славяни “ на Балканския полуостров и съответно в географските области Добруджа, Мизия, Тракия и Македония, археолозите към този момент повече от век се затрудняват да открият подхождащи за „ море “ славянски погребения. Знае се, че те изгаряли мъртъвците си дружно с движимостите, служили им приживе. Останките от кости, облекло, украшения и други дребни предмети поставяли в покрити погребални урни, които заравяли в елементарни ями. Славянски некрополи на територията на България са открити при село Бабово, Русенско, в село Гарван и в местността Джеджови лозя край село Попина, Силистренско. В академичната „ История на България “ (том 2, 1981 г.) учените прецизират: „ Обикновено в гробовете има по една урна – гробове с по две и три урни се срещат по-рядко. От персоналните движимости на заровените са останали стоманени ножчета, стоманени токи и други Подобни погребения – със същата керамика, персонални движимости и инвентар се откриват в Северна Добруджа и по цялата територия от Карпатите до Днестър “. (стр. 55). Но НЕ и на територията на България, където археолозите до ден сегашен откриват все нови и нови погребения на траки и на Аспарухови българи.
Тук е мястото да приведа още един откъс от упомената академична многотомна История на България, само че този път от том 1, отпечатан през 1979 година. След гибелта на Атила през 453 година (известният Авитохол от Именника на първобългарските канове), племена, съставящи хунския родов съюз, поискали от императора на Византия „ позволение да се заселят в ОГОЛЕНИТЕ И ОБЕЗЛЮДЕНИ ПЛОДОРОДНИ ЗЕМИ “ (том 1, с. 410). Така Ернак/Ирник получил част от Малка Скития към Дунавската делта. Нали имало сякаш „ море от славяни “! Любопитно къде са се били скрили тези митични славяни, които били поникнали на всеки квадратен метър?!
Ето и един непряк, освен това античен взор. В Хрониката на Георги Амартол, духовник от IX век, се споделя: „ В неговото царуване (на Михаил Рогава – бел. моя) българският княз Крум се опълчи против християните. И Михаил бе надвит. И когато се възцари Лъв, неотдавна потегли Крум и обсади Цариград, само че бе надхитрен от Лъв Арменин, та се завърна в България… Подир това влезе (става дума за Крум – бел. моя) и завладя Одрин и изсели оттова 1000 души с изключение на дамите и ги засели от другата страна на Дунава “. Историците от славянофилско-русофилско-болшевишкия интервал преднамерено подценяват сведенията за това, че когато българите се откриват на Балканския полуостров и уголемяват своите териториални придобивки, те методично изтласкват така наречен славяни по граничните региони.
Към тематиката за това дали българите са били, съгласно клеветническите изказвания на акад. Державин и неговите почитатели, „ тайфа разбойници “ или са добре проведено преселение (по въпроса за устройството на няколкото български страни в Азия и Далечния Изток има задоволително проучвания, само че тук няма да ги обсъждам) ще прибавя още един щрих от най-ново време. От началото на нашия век с бурното развиване на генетиката и ДНК проучванията няколко екипа – и български, и европейски, и с присъединяване на учени от Съединени американски щати проучваха генетичен материал както от предишното, по този начин и от актуалните българи.
За да не разказвам отново в детайли резултатите и заключенията от другите проучвания през последните над 10 години, ще изтъквам единствено част от изявление на проф. Иво Кременски, началник на Националната генетична лаборатория: „ Българската популация има един огромен извънславянски смес. От една страна 21 % локално население и един огромен %, който се е обособил, когато са пристигнали прабългарите… Има две събития, които са забавни за нас в тези проучвания. Първото се е случило преди 7800 години. Оказва се, че по нашите земи, на това място, което през днешния ден назоваваме Балкански полуостров, е зародила някаква доста остаряла популация. Оформила се е, отсам е тръгнала и се е популяризирала в Европа. Точно това е времето на потопа и доста хора се преселват, с цел да оцелеят… 21 % от актуалните български мъже носят генетичните характерности на тази популация, това демонстрира един от генетичните маркери. Впрочем, българските археолози към този момент откриха задоволително доста обстоятелства за това радикално население. Генетиката единствено ги потвърждава… Точно този смес, който отсъства при славяните, ни прави разнообразни от тях. Оказва се даже, че сме по-близки до западноевропейските популации, в сравнение с до славяните. Второто събитие е релативно по-скорошно, отпреди към 2000 години, когато към този момент прабългарите се появяват тук. Генетичните данни свидетелстват, че те въобще не са били дребна група от хора, а маса, която е оставила обилни следи в генома на локалните хора. Генетиката има тази опция – да изследва събития, за които няма други данни, няма материални монументи, артефакти “.
За неналичието на материални монументи и артефакти може да се поспори, само че задоволително е и това, за което недвусмислено свидетелстват генетичните проучвания. Ще прибавя единствено, че интернационалното изследване очертава
генетичното роднинство на популацията, живеещо понастоящем в България, Северна Македония, Румъния и гагаузите
Повратният миг в съществуването на Аспарухова България настава при кан Борис. След блестящите победи на кан Тервел, наследник и правоприемник на Аспарух, получил от император Юстиниан II най-високата купа „ кесар “, давана до тогава единствено на императора и на членовете на неговото семейство, както и региона Загоре, след обединителната активност на кановете Телериг и Кардам през втората половина на VIII век; след кан Крум, приобщил към България всички земи, обитаеми с българи; след новите териториални придобивки, административната промяна и монументалното строителство на кан Омуртаг и неговите наследници Маламир и Персиан, идва несполучливото ръководство на кан Борис. Проявил се като слаб пълководец и непредвидлив общественик, с цел да резервира властта си след поредност от несполучливи сражения, той се отхвърля от бога на дедите си и принудително постанова религията на победилата го прилежаща Византия.
Както се твърди в една византийска хроника, тази на Продължителя на Теофан, „ Михаил (става дума за византийския император – бел. моя) тръгнал с кесар Варда на поход и се опълчил по суша и по море против княза на българите Михаил (кан Борис приема името на византийския император, както е традицията в това отношение и е знак за цялостно смирение – бел. моя), тъй като се научил, че българският народ изнемогвал от апетит. Българите, като научили това, били като от гръм изумени, те авансово се отчаяли от успеха, преди да влязат в борби и сражения, поискали да станат християни и да се подчинят на императора и на ромеите. Императорът, като кръстил и възприел техния княз, му дал своето име. А велможите му кръстил, като ги довел в столицата. Оттогава настанал бездънен мир “. Същата история споделя и Симеон Логотет. Интересно какво ли е станало с велможите, „ доведени “ или „ отведени “ в ромейската столица?
Така, подчинявайки се духовно на Византия, българският кан Борис, поради личното си безусловно физическо оцеляване, не се поколебава да унищожи в името на новия господ, проповядващ Милост и Любов, до корен, „ до девето коляно “, както настояват хрониките, дружно с пеленачетата и неродените още в утробите на майките си, 52 български боилски рода, възпротивили се на измяната към предишното и паметта на дедите. Историците, възхваляващи мъдростта на Борис, нормално премълчават обстоятелството, че в страната има 100 боилски рода, от които повече от половината той ликвидира физически! С безмилостна ръка ослепява, смъква от престола и затваря в тюрма личния си наследник Расате, на който след покръстването през 864 година е дал името Владимир. Според християнството владетелят е от Бога и властта му в никакъв случай не трябва да бъде оспорвана. В монотеистичната вяра на българите владетелят е също от Бога подложен, само че този държател би трябвало да потвърждава, че продължава да се употребява с неговото благоволение. Един държател потвърждава, че зад него стои Бог, когато печели борбите, водени от неговите войски. Не са известни български канове преди Борис, които да са губели значими борби и да са се задържали на власт. А Борис е изгубил всички. Това би довело до отлив на доверието в кана и сигурно до събаряне от власт, даже до загубване на живота.
Това е първият геноцид над духовния хайлайф на България, положил началото на вътрешното изгниване, появяването на брожения, многочислени ереси и подмолни дворцови интриги, довели до бавния, само че бездънен крах на българската страна при внука на Борис цар Петър, а единствено 90 години по-късно, през 1018 година и до края на Първото българско царство.
С насилственото налагане на християнството като държавна вяра е свързано
търсенето на нова еднаквост посредством развиването на нова книжовност,
на нова, християнска просвета. Този интервал е обвързван с делото на цар Симеон и наречения „ Златен век на българската книжовност и просвета “. Свързан е с приемането на учениците на Солунските просветители Константин/Кирил Философ и неговия по-голям брат Методий, както и със основаването на две книжовни школи в обширните земи на българите от реките Дунав и Тича до Охридското езеро и Шар планина. Изкушавам се да вметна едно изречение от Тодор Геров, поместено в книгата му от 1934 година „ При Шар “: „ Който е виждал Казанлъшката котловина, намираща се в източния завършек на българското родно място и Тетовската котловина – в западния му край, в Македония, вероятно е забелязал поразителната аналогия посред им в доста връзки “. Приликата не е единствено образна, единствено като географски контури. Приликите сред Източната и Западната част на единното българско родно място са на по-дълбоко, същностно равнище. Те са свързани с общия език, общата книжовност, общата просвета, развивали се в двете елементи паралелно, едновременно и под вещия взор и грижа на българския цар Симеон Велики. Две книжовни школи урежда цар Симеон и ревниво бди за тяхното развиване и преуспяване – Преславската и Охридската. Приел прогонените от Моравия и Панония възпитаници на Кирил и на Методий, той изпраща Климент в Македония, с цел да провежда там просветното дело, който през 893 година е ръкоположен за свещеник. Умира през 916 година. Климент Охридски е създател на два типа слова: поучителни и похвални. Подготвя и доста свои възпитаници, старателно преписващи и превеждащи на български език освен религиозни, само че и всемирски текстове.
Да уреди така наречената Преславска книжовна школа цар Симеон разпорежда на различен Методиев възпитаник, на Константин, наименуван Преславски. Той е създател на първото стихотворение в българската литература, познато в доста преписи, което приказва за огромния интерес към неговото обръщение и за страстите, които разсънва. Нарича се „ Азбучна молитва “. То има два превода на актуален литературен български език, като единият е изработен с акростих от известния стихотворец Емануил поп Димитров. И още едно стихотворение е написал книжовникът Константин Преславски – „ Проглас “, същински възхитен химн на писмеността. Все по това време Черноризец Храбър написа своето полемично съчинение „ За буквите “. Принадлежащият към Симеоновия кръг книжовници Йоан Екзарх превежда от съчиненията на византийския публицист Йоан Дамаскин сборника „ Небеса “, като го съпровожда със собствен Пролог. Пак той основава и различен преводен алманах, наименуван „ Шестоднев “, обогатен с негово изложение на Симеоновия замък.
Важни заключения за характера на остарялата българска книжнина, за нейния подстрекател и уредник дават някои приписки – персонални бележки на преводачите, трудили се като пчели, с цел да пълнят кошера с меда на знанието и боголюбието. Така да вземем за пример Презвитер Григорий, превел така наречен Осмокнижие от Библията, отбелязва, че се е потрудил над Вехтия завет „ при българския княз Симеон, наследник на Борис “. За себе си споделя, че е „ клирик на всички български църкви, по заповед на книголюбеца княз Симеон, заслужено наименуван боголюбец “. Друг старателен преводач и преписвач е Тудор Доксов, наследник на Борисовия брат Докс. През 907 година той преписва словата на Атанасий Александрийски против арианите. Приписката му гласи: „ … преведе по поръка на нашия български княз на име Симеон… свещеник Константин, възпитаник на Методий, архиепископ на Моравия… По поръка на същия княз ги преписа черноризец Тудор Доксов на устието на Тича… гдето е съградена от същия княз светата златна нова църква “.
След Златния век на българската книжнина, настава еволюционен крах както на нравите, по този начин и на способността на Симеоновия правоприемник цар Петър да ръководи огромната страна. В рамките на три години – от 967 до гибелта му на 30 януари 970 година, Българското царство е нападнато от Никифор II Фока и два пъти от киевския княз Светослав. Краткото царуване на Борис II завършва с покоряването през 971 година на Източна България от император Йоан Цимисхий. Синовете на комит Никола през 976 година възобновяват военните дейности против Византия. Променлива и героична е историята на борбите, които водят Давид, Мойсей, Арон и провъзгласеният през 997 година за цар Самуил до 1014 година, когато неотдавна след провалянето на войските му край село Ключ той умира.
При разрушаването на Чауш джамия в Битоля през май 1956 година е открит каменен надпис на български език. Панде Ефтимов снима с фотоапарат надписа и го занася в българското посолство в Белград. През 1959 година текстът е оповестен в сп. „ Пламък “ в България, а през 1968 година българска научна делегация посещава Битоля. Езиковедът проф. Йордан Заимов открива каменния надпис прикрит под стълбите, към мазето на музея. Текстът му бил извърнат във вътрешността, с цел да не се вижда. Професор Заимов съумява да прекопира целия надпис на специфична хартия, с което съществуването и наличието на паметника се удостоверяват изрично. За науката става прочут като „ Битолският надпис “ на цар Иван Владислав. Текстът има следното наличие: „ През 6523 (1015 г.) година от сътворението на света, обнови са тая цитадела, зидана и правена от Йоан – самовластник български и с помощта и с молитвите на пресветата владичица наша Богородица и застъпничеството на дванадесетте и на висшите апостоли. Тази цитадела бе направена за леговище и за избавление, и за живота на българите. Започната беше крепостта Битоля през месец октомври в 20 (ден) и се приключи през месец… в края. Тоя самовластник беше българин по жанр унук на Никола и Рипсимия благоверните, наследник на Арон, който е брат на Самуил царя самовластник и които двамата разрушиха в Щипон гръцката армия на цар Василий, където бе взето злато… а този в… цар разрушен биде от цар Василий в 6522 /1014 г./ от сътворението на света в Ключ и умря в края на лятото… “.
На престола седи „ самовластник българин по жанр “ – щеше ли един преди малко поел властта монарх да заявява българската си принадлежност, в случай че популацията в Македония не е било българско?
Няма да встъпвам във въпроса за характера на езика, на който Кирил и Методий превеждат Светите книги за потребностите на новопокръстените християни от Моравия и от Панония. Няма да разисквам и въпроса коя писменост е основаната от тях – глаголицата или кирилицата. Нека езиковедите да не престават да спорят, дано да отстояват своите тези с научни причини, а не с политически обагрени подправени „ доказателства “. Ще напомня единствено името на един от първите, в случай че не и първият, занимавали се с проблематиката и задълбочено проучвали старите ръкописи. Бартоломей/Йерней Копитар (1870, Репне, Словения – 1844, Виена, Австрия) дълги години работи във Виенската придворна библиотека. Интересът му към книжовната традиция през интервала на Българското възобновление е подбуден от изследванията, които прави на Клоцовия алманах с оглед характера на българския език и основаването на речници с български материали. Сам той показва през 1824 година, че повече от 10 години събира материали за българския език.
И въпреки всичко: какъв е езикът на Св.Св. Кирил и Методий, би се запитал всеки неизкушен в езикознанието човек. Безпристрастните учени от разнообразни националности, както и българите, които не са попили като сюнгери публично тиражираните пропагандни клишета, го определят
еднопосочно като „ български “
През 1929 година руският пропагандист, претендиращ да е „ академик “, печата свои „ мисли и догатки за възникването на славянската книжовност “. Според него първият „ славянски език “ зародил в региона Македония и по тази причина трябвало да бъде именуван „ македонски “. Тази догадка доста допаднала на някои граматици, съответно на сърбина А. Белич, който подменил полето на науката с полето на политиката. Първоначално за разумна я намирал и проф. Николай Трубецкой, само че когато се срещнал с аргументацията на Дурнова отсякъл, че това е фалш! Гласът на Трубецкой обаче е заглъхнал от нападателната идеологическа агитация за някакъв фиктивен туземен „ македонски език “, друг от българския.
Но гласът на идеологически стимулираната агитация не стопира да се издига все по-високо и по-високо, съвсем в кресчендо от нашите по-малки братя от едно българско коляно, които търсят своята нова еднаквост.
Край
Втора част()
Познат е „ синдромът на ниския мъж “, който психологът Алфред Адлер дефинира като „ Наполеонов комплекс “. Отделните персони компенсират този комплекс за непълноценност общо взето с отрицателно държание: настъпателност, тираничност, мъчителна ревнивост, злоба, самовъзвеличаване, грандомания. Според някои откриватели той е предпазен механизъм против избрани обществени стигми. По-интересното е, че самобитен Наполеонов комплекс може да мори и някои нации и страни, като ги прави най-малкото смешни в очите на близките. В по-бруталните случаи стават обект на недоброжелателни рецензии и разграничаване.
Малките деца обичат да се вживяват в ролята на митични герои. Момченцата – като аргонавти, крале или сурови воини, момиченцата – като принцеси или най-малко благородни девици. Има нещо сантиментално, доста благо в техните мечти. Но в случай че продължат да се виждат като царе или принцеси след излизането от нежната детска възраст, това към този момент е сигнал за тревожно развиване, за закъснение на естественото израстване и съзряване. Тогава възрастните се намесват.
Но какво се случва с
нации или страни, измъчвани от Наполеонов комплекс?
С нации или страни, които страдат от възприятие за непълноценност и откъснати от корените си, отхвърлят или към момента не могат да пораснат, с цел да поемат и понесат наследството си?
То може да не е толкоз героично, толкоз приказно като именитите походи и победи на Александър Македонски, само че е скъпо заради опита и насъбраната историческа мъдрост. И най-важното, тъй като е същинско, действително, а не мислено. Случва се това, че се намесват съседите или по-големите авторитети…
Всички сме съгласни, че Балканският полуостров – нашият общ дом, е проветриво, рисково място. Той е кръстопът сред Изтока и Запада, сред Севера и Юга. Но освен племена и нации са прекосявали отсам като вихрушки. Тук са се сблъсквали религии, идеологии, имперски ползи, мъчителни упоритости, злоба и ненавист, битки за превъзходство, поети и неизпълнени задължения, подло нарушени контракти. Налага се да се примирим с цялото това мъчително завещание. Да прогледнем за истината. Да не робуваме на идеологически заблуди. Тоест би трябвало да пораснем!
Героичната античност, легендата могат да станат избавителен пояс за тези, които са изгубили своята еднаквост или на които тази еднаквост им е била принудително отнета. Знаем по какъв начин комунистите със сатанинско твърдоглавие и неизменност се заемат да извършват доктриналните постулати на Маркс и Енгелс, както и доразвитите от съветските болшевици към Ленин и Сталин революционни задания. Така през 1934 година е призната специфична резолюция на Коминтерна, която подрежда признаването, по-скоро
основаването на обособен македонски народ и македонски език
Югославските комунисти и по време на Втората международна война, и изключително след нея, се заемат с плам за всеобщата македонизация на локалните българи. Политиката на Коминтерна е ориентирана към основаването на Балканска федерация, подкрепяна интензивно от СФРЮ, както и от комунистическите партии на Албания, Гърция и България след края на войната. Тази политика има друг триумф. В България и в Гърция процесът е спрян през 50-те години на ХХ век и няма трайни последствия. В Югославия обаче на остарялата великосръбска концепция е даден летящ старт. На 2 август 1944 година в манастира „ Прохор Пчински “, на първото съвещание на АСНОМ, е публикуван указ за „ длъжностен език “, който да „ влегува незабавно во мощ “. Малко по-късно отново по административен път „ македонският език “ като обособен, характерен славянски език се досъчинява и утвърждава от група учители и политически деятели. Така Съюз на съветските социалистически републики и Югославия стартират реализирането на крайната фаза за дебългаризация на Македония.
Днес, откъснато официално от разпадналата се с принуждение и кръвопролитни войни сред обособените съставни републики Югославия, популацията на Република Северна Македония в търсене на своите същински корени е подложено на трагични обрати, на идеологически и психически напън от разнообразни направления. То трябваше, по гледище на Гърция и в осъществяване на Преспанския контракт, да се откаже от детската фаза на своето развиване и „ античкото македонско минало “. Разбира се не всички могат безболезнено да се разделят с илюзията, че са потомци на Александър Македонски и директни продължители на елинистичната цивилизация. Не всички съумяват към момента да се отнесат с задоволителна доза самоирония към десетгодишното „ пиене на един народ “, довело до основаването в центъра на Скопие на величествен фон за холивудски филми със сюжет от царуването на Филип Македонски и майката на сина му Александър – Олимпия.
През миналите съвсем 2500 години от времето на походите на Александър Велики и основаването на една от най-мощните империи в международната история, Балканският полуостров е претърпял толкоз исторически превратности и унищожителни нашествия, че самата мисъл за такава директна връзка е съвсем неуместна. Тя може да бъде оправдана единствено като сантиментално бълнуване, като средство за събуждане на избрани мечтани, само че изгубени през вековете качества като свободолюбие, жертвеност, идеализъм, на практика дейности. Пример за такова сантиментално отношение към предишното – близко или по-далечно, дава възрожденецът Паисий Хилендарски със своята история за предишното великолепие и популярност на потъналия в мрака на друговерското политическо и икономическо послушание български народ.
В първата част на тази публикация наблюдавах ориста на Кубратовите българи след неговата гибел и разпадането на Стара Велика България. Пътят им, предвождани от петте синове на кана, е главно на Запад. Както знаем, Кубер повежда своите родове и племена към Панония, а оттова към географска Македония, където се откриват трайно. В Италия потърсват нов дом тръгналите с Алцек. И до през днешния ден съществуват материални, безапелационни следи за тяхното наличие на Апенините. Широко известни станаха село Челе ди Булгерия и издигащият се до него Монте Булгерия в провинция Салерно, област Кампания. Болгери се назовава курортно градче на брега на Тиренско море в провинция Ливорно, област Тоскана. Край град Бергамо, област Ломбардия се намират няколко села, като едното носи своя безспорен български щемпел – назовава се Болгаре. В провинция Комо има село Булгарограсо. По оповестени данни от персонални изследвания на Милена Върбанова, съгласно ренесансовия мъдрец Бенедето Джовио селото е с неоспорим български генезис. В региона на Комо до XI век е съществувала „ страна България “.
В старите летописи и в историческите съчинения на арабски, арменски, византийски, немски, както и в най-старите домашни хроники, когато става дума за страната, открита от Аспарух и неговите наследници в географските области Добруджа, Тракия и Македония, се приказва за
„ България “ и за „ българи “
Едва ранните славянофили, и изключително адептите на концепцията за Москва като „ Третия Рим “, стартират да подменят етнонима „ българи “ със „ славяни “ или „ словенобългари “ в усилието си да подменят истината в сгода на Руската империя и на някакво утопично „ славянско обединяване “. Голяма част от славистите не желаят да си спомнят даже за писаното от съвременници на одобряването и на възхода както на Първото българско царство, по този начин и на Второто българско царство. Затварят очи да вземем за пример за възклика на латински публицист от началото на VI век: „ … страшните за целия свят българи “. Те повтарят до премала, че море от славяни били залели и продължавали да заливат Балканския полуостров, да водят война сполучливо с подготвената и чудесно въоръжена византийска армия. Славяните, които са описвани от хронистите като живеещи в землянки, служещи си с колове и лъкове…
Като приказват за славяните, разселили се в Балканския полуостров, идеологически ангажираните историци спекулират както с техния брой, по този начин и с описанието на техния обичай, умения, форми на общежитие. В многословните, общи всъщност приказки, се срещат изказвания от вида: „ многочислени славянски племена “, „ огромна преселническа вълна “, „ всеобщи набези на славяни “, „ огромно навлизане “, „ сензитивен брой на нашествениците “, „ славянски маси “, „ всеобщо заселване на славяни “, „ проникването на славянски племена станало неудържимо “, „ това било една голяма маса от славянски заселници “. Сред тази словесна слама от трафарети би трябвало, съгласно идеологически вярното изреждане на велики „ славянски подвизи “, разсеяният четец да не обърне внимание на срамежливо подметнатото от създателя изречение, че: „ Относно заселването на славяните в една или друга част на полуострова, сведенията на изворите не постоянно са задоволителни “. Или на изтърваното изречение: „ Писмените извори за това заселване са прекомерно нищожни, а също по този начин липсват и богатите данни на топонимията “.
Интересен факт е, че без значение от изказванията на историци, попаднали под въздействието и идеологическия надзор на Русия и съветско-болшевишките надзорници за „ голямото море от славяни “ на Балканския полуостров и съответно в географските области Добруджа, Мизия, Тракия и Македония, археолозите към този момент повече от век се затрудняват да открият подхождащи за „ море “ славянски погребения. Знае се, че те изгаряли мъртъвците си дружно с движимостите, служили им приживе. Останките от кости, облекло, украшения и други дребни предмети поставяли в покрити погребални урни, които заравяли в елементарни ями. Славянски некрополи на територията на България са открити при село Бабово, Русенско, в село Гарван и в местността Джеджови лозя край село Попина, Силистренско. В академичната „ История на България “ (том 2, 1981 г.) учените прецизират: „ Обикновено в гробовете има по една урна – гробове с по две и три урни се срещат по-рядко. От персоналните движимости на заровените са останали стоманени ножчета, стоманени токи и други Подобни погребения – със същата керамика, персонални движимости и инвентар се откриват в Северна Добруджа и по цялата територия от Карпатите до Днестър “. (стр. 55). Но НЕ и на територията на България, където археолозите до ден сегашен откриват все нови и нови погребения на траки и на Аспарухови българи.
Тук е мястото да приведа още един откъс от упомената академична многотомна История на България, само че този път от том 1, отпечатан през 1979 година. След гибелта на Атила през 453 година (известният Авитохол от Именника на първобългарските канове), племена, съставящи хунския родов съюз, поискали от императора на Византия „ позволение да се заселят в ОГОЛЕНИТЕ И ОБЕЗЛЮДЕНИ ПЛОДОРОДНИ ЗЕМИ “ (том 1, с. 410). Така Ернак/Ирник получил част от Малка Скития към Дунавската делта. Нали имало сякаш „ море от славяни “! Любопитно къде са се били скрили тези митични славяни, които били поникнали на всеки квадратен метър?!
Ето и един непряк, освен това античен взор. В Хрониката на Георги Амартол, духовник от IX век, се споделя: „ В неговото царуване (на Михаил Рогава – бел. моя) българският княз Крум се опълчи против християните. И Михаил бе надвит. И когато се възцари Лъв, неотдавна потегли Крум и обсади Цариград, само че бе надхитрен от Лъв Арменин, та се завърна в България… Подир това влезе (става дума за Крум – бел. моя) и завладя Одрин и изсели оттова 1000 души с изключение на дамите и ги засели от другата страна на Дунава “. Историците от славянофилско-русофилско-болшевишкия интервал преднамерено подценяват сведенията за това, че когато българите се откриват на Балканския полуостров и уголемяват своите териториални придобивки, те методично изтласкват така наречен славяни по граничните региони.
Към тематиката за това дали българите са били, съгласно клеветническите изказвания на акад. Державин и неговите почитатели, „ тайфа разбойници “ или са добре проведено преселение (по въпроса за устройството на няколкото български страни в Азия и Далечния Изток има задоволително проучвания, само че тук няма да ги обсъждам) ще прибавя още един щрих от най-ново време. От началото на нашия век с бурното развиване на генетиката и ДНК проучванията няколко екипа – и български, и европейски, и с присъединяване на учени от Съединени американски щати проучваха генетичен материал както от предишното, по този начин и от актуалните българи.
За да не разказвам отново в детайли резултатите и заключенията от другите проучвания през последните над 10 години, ще изтъквам единствено част от изявление на проф. Иво Кременски, началник на Националната генетична лаборатория: „ Българската популация има един огромен извънславянски смес. От една страна 21 % локално население и един огромен %, който се е обособил, когато са пристигнали прабългарите… Има две събития, които са забавни за нас в тези проучвания. Първото се е случило преди 7800 години. Оказва се, че по нашите земи, на това място, което през днешния ден назоваваме Балкански полуостров, е зародила някаква доста остаряла популация. Оформила се е, отсам е тръгнала и се е популяризирала в Европа. Точно това е времето на потопа и доста хора се преселват, с цел да оцелеят… 21 % от актуалните български мъже носят генетичните характерности на тази популация, това демонстрира един от генетичните маркери. Впрочем, българските археолози към този момент откриха задоволително доста обстоятелства за това радикално население. Генетиката единствено ги потвърждава… Точно този смес, който отсъства при славяните, ни прави разнообразни от тях. Оказва се даже, че сме по-близки до западноевропейските популации, в сравнение с до славяните. Второто събитие е релативно по-скорошно, отпреди към 2000 години, когато към този момент прабългарите се появяват тук. Генетичните данни свидетелстват, че те въобще не са били дребна група от хора, а маса, която е оставила обилни следи в генома на локалните хора. Генетиката има тази опция – да изследва събития, за които няма други данни, няма материални монументи, артефакти “.
За неналичието на материални монументи и артефакти може да се поспори, само че задоволително е и това, за което недвусмислено свидетелстват генетичните проучвания. Ще прибавя единствено, че интернационалното изследване очертава
генетичното роднинство на популацията, живеещо понастоящем в България, Северна Македония, Румъния и гагаузите
Повратният миг в съществуването на Аспарухова България настава при кан Борис. След блестящите победи на кан Тервел, наследник и правоприемник на Аспарух, получил от император Юстиниан II най-високата купа „ кесар “, давана до тогава единствено на императора и на членовете на неговото семейство, както и региона Загоре, след обединителната активност на кановете Телериг и Кардам през втората половина на VIII век; след кан Крум, приобщил към България всички земи, обитаеми с българи; след новите териториални придобивки, административната промяна и монументалното строителство на кан Омуртаг и неговите наследници Маламир и Персиан, идва несполучливото ръководство на кан Борис. Проявил се като слаб пълководец и непредвидлив общественик, с цел да резервира властта си след поредност от несполучливи сражения, той се отхвърля от бога на дедите си и принудително постанова религията на победилата го прилежаща Византия.
Както се твърди в една византийска хроника, тази на Продължителя на Теофан, „ Михаил (става дума за византийския император – бел. моя) тръгнал с кесар Варда на поход и се опълчил по суша и по море против княза на българите Михаил (кан Борис приема името на византийския император, както е традицията в това отношение и е знак за цялостно смирение – бел. моя), тъй като се научил, че българският народ изнемогвал от апетит. Българите, като научили това, били като от гръм изумени, те авансово се отчаяли от успеха, преди да влязат в борби и сражения, поискали да станат християни и да се подчинят на императора и на ромеите. Императорът, като кръстил и възприел техния княз, му дал своето име. А велможите му кръстил, като ги довел в столицата. Оттогава настанал бездънен мир “. Същата история споделя и Симеон Логотет. Интересно какво ли е станало с велможите, „ доведени “ или „ отведени “ в ромейската столица?
Така, подчинявайки се духовно на Византия, българският кан Борис, поради личното си безусловно физическо оцеляване, не се поколебава да унищожи в името на новия господ, проповядващ Милост и Любов, до корен, „ до девето коляно “, както настояват хрониките, дружно с пеленачетата и неродените още в утробите на майките си, 52 български боилски рода, възпротивили се на измяната към предишното и паметта на дедите. Историците, възхваляващи мъдростта на Борис, нормално премълчават обстоятелството, че в страната има 100 боилски рода, от които повече от половината той ликвидира физически! С безмилостна ръка ослепява, смъква от престола и затваря в тюрма личния си наследник Расате, на който след покръстването през 864 година е дал името Владимир. Според християнството владетелят е от Бога и властта му в никакъв случай не трябва да бъде оспорвана. В монотеистичната вяра на българите владетелят е също от Бога подложен, само че този държател би трябвало да потвърждава, че продължава да се употребява с неговото благоволение. Един държател потвърждава, че зад него стои Бог, когато печели борбите, водени от неговите войски. Не са известни български канове преди Борис, които да са губели значими борби и да са се задържали на власт. А Борис е изгубил всички. Това би довело до отлив на доверието в кана и сигурно до събаряне от власт, даже до загубване на живота.
Това е първият геноцид над духовния хайлайф на България, положил началото на вътрешното изгниване, появяването на брожения, многочислени ереси и подмолни дворцови интриги, довели до бавния, само че бездънен крах на българската страна при внука на Борис цар Петър, а единствено 90 години по-късно, през 1018 година и до края на Първото българско царство.
С насилственото налагане на християнството като държавна вяра е свързано
търсенето на нова еднаквост посредством развиването на нова книжовност,
на нова, християнска просвета. Този интервал е обвързван с делото на цар Симеон и наречения „ Златен век на българската книжовност и просвета “. Свързан е с приемането на учениците на Солунските просветители Константин/Кирил Философ и неговия по-голям брат Методий, както и със основаването на две книжовни школи в обширните земи на българите от реките Дунав и Тича до Охридското езеро и Шар планина. Изкушавам се да вметна едно изречение от Тодор Геров, поместено в книгата му от 1934 година „ При Шар “: „ Който е виждал Казанлъшката котловина, намираща се в източния завършек на българското родно място и Тетовската котловина – в западния му край, в Македония, вероятно е забелязал поразителната аналогия посред им в доста връзки “. Приликата не е единствено образна, единствено като географски контури. Приликите сред Източната и Западната част на единното българско родно място са на по-дълбоко, същностно равнище. Те са свързани с общия език, общата книжовност, общата просвета, развивали се в двете елементи паралелно, едновременно и под вещия взор и грижа на българския цар Симеон Велики. Две книжовни школи урежда цар Симеон и ревниво бди за тяхното развиване и преуспяване – Преславската и Охридската. Приел прогонените от Моравия и Панония възпитаници на Кирил и на Методий, той изпраща Климент в Македония, с цел да провежда там просветното дело, който през 893 година е ръкоположен за свещеник. Умира през 916 година. Климент Охридски е създател на два типа слова: поучителни и похвални. Подготвя и доста свои възпитаници, старателно преписващи и превеждащи на български език освен религиозни, само че и всемирски текстове.
Да уреди така наречената Преславска книжовна школа цар Симеон разпорежда на различен Методиев възпитаник, на Константин, наименуван Преславски. Той е създател на първото стихотворение в българската литература, познато в доста преписи, което приказва за огромния интерес към неговото обръщение и за страстите, които разсънва. Нарича се „ Азбучна молитва “. То има два превода на актуален литературен български език, като единият е изработен с акростих от известния стихотворец Емануил поп Димитров. И още едно стихотворение е написал книжовникът Константин Преславски – „ Проглас “, същински възхитен химн на писмеността. Все по това време Черноризец Храбър написа своето полемично съчинение „ За буквите “. Принадлежащият към Симеоновия кръг книжовници Йоан Екзарх превежда от съчиненията на византийския публицист Йоан Дамаскин сборника „ Небеса “, като го съпровожда със собствен Пролог. Пак той основава и различен преводен алманах, наименуван „ Шестоднев “, обогатен с негово изложение на Симеоновия замък.
Важни заключения за характера на остарялата българска книжнина, за нейния подстрекател и уредник дават някои приписки – персонални бележки на преводачите, трудили се като пчели, с цел да пълнят кошера с меда на знанието и боголюбието. Така да вземем за пример Презвитер Григорий, превел така наречен Осмокнижие от Библията, отбелязва, че се е потрудил над Вехтия завет „ при българския княз Симеон, наследник на Борис “. За себе си споделя, че е „ клирик на всички български църкви, по заповед на книголюбеца княз Симеон, заслужено наименуван боголюбец “. Друг старателен преводач и преписвач е Тудор Доксов, наследник на Борисовия брат Докс. През 907 година той преписва словата на Атанасий Александрийски против арианите. Приписката му гласи: „ … преведе по поръка на нашия български княз на име Симеон… свещеник Константин, възпитаник на Методий, архиепископ на Моравия… По поръка на същия княз ги преписа черноризец Тудор Доксов на устието на Тича… гдето е съградена от същия княз светата златна нова църква “.
След Златния век на българската книжнина, настава еволюционен крах както на нравите, по този начин и на способността на Симеоновия правоприемник цар Петър да ръководи огромната страна. В рамките на три години – от 967 до гибелта му на 30 януари 970 година, Българското царство е нападнато от Никифор II Фока и два пъти от киевския княз Светослав. Краткото царуване на Борис II завършва с покоряването през 971 година на Източна България от император Йоан Цимисхий. Синовете на комит Никола през 976 година възобновяват военните дейности против Византия. Променлива и героична е историята на борбите, които водят Давид, Мойсей, Арон и провъзгласеният през 997 година за цар Самуил до 1014 година, когато неотдавна след провалянето на войските му край село Ключ той умира.
При разрушаването на Чауш джамия в Битоля през май 1956 година е открит каменен надпис на български език. Панде Ефтимов снима с фотоапарат надписа и го занася в българското посолство в Белград. През 1959 година текстът е оповестен в сп. „ Пламък “ в България, а през 1968 година българска научна делегация посещава Битоля. Езиковедът проф. Йордан Заимов открива каменния надпис прикрит под стълбите, към мазето на музея. Текстът му бил извърнат във вътрешността, с цел да не се вижда. Професор Заимов съумява да прекопира целия надпис на специфична хартия, с което съществуването и наличието на паметника се удостоверяват изрично. За науката става прочут като „ Битолският надпис “ на цар Иван Владислав. Текстът има следното наличие: „ През 6523 (1015 г.) година от сътворението на света, обнови са тая цитадела, зидана и правена от Йоан – самовластник български и с помощта и с молитвите на пресветата владичица наша Богородица и застъпничеството на дванадесетте и на висшите апостоли. Тази цитадела бе направена за леговище и за избавление, и за живота на българите. Започната беше крепостта Битоля през месец октомври в 20 (ден) и се приключи през месец… в края. Тоя самовластник беше българин по жанр унук на Никола и Рипсимия благоверните, наследник на Арон, който е брат на Самуил царя самовластник и които двамата разрушиха в Щипон гръцката армия на цар Василий, където бе взето злато… а този в… цар разрушен биде от цар Василий в 6522 /1014 г./ от сътворението на света в Ключ и умря в края на лятото… “.
На престола седи „ самовластник българин по жанр “ – щеше ли един преди малко поел властта монарх да заявява българската си принадлежност, в случай че популацията в Македония не е било българско?
Няма да встъпвам във въпроса за характера на езика, на който Кирил и Методий превеждат Светите книги за потребностите на новопокръстените християни от Моравия и от Панония. Няма да разисквам и въпроса коя писменост е основаната от тях – глаголицата или кирилицата. Нека езиковедите да не престават да спорят, дано да отстояват своите тези с научни причини, а не с политически обагрени подправени „ доказателства “. Ще напомня единствено името на един от първите, в случай че не и първият, занимавали се с проблематиката и задълбочено проучвали старите ръкописи. Бартоломей/Йерней Копитар (1870, Репне, Словения – 1844, Виена, Австрия) дълги години работи във Виенската придворна библиотека. Интересът му към книжовната традиция през интервала на Българското възобновление е подбуден от изследванията, които прави на Клоцовия алманах с оглед характера на българския език и основаването на речници с български материали. Сам той показва през 1824 година, че повече от 10 години събира материали за българския език.
И въпреки всичко: какъв е езикът на Св.Св. Кирил и Методий, би се запитал всеки неизкушен в езикознанието човек. Безпристрастните учени от разнообразни националности, както и българите, които не са попили като сюнгери публично тиражираните пропагандни клишета, го определят
еднопосочно като „ български “
През 1929 година руският пропагандист, претендиращ да е „ академик “, печата свои „ мисли и догатки за възникването на славянската книжовност “. Според него първият „ славянски език “ зародил в региона Македония и по тази причина трябвало да бъде именуван „ македонски “. Тази догадка доста допаднала на някои граматици, съответно на сърбина А. Белич, който подменил полето на науката с полето на политиката. Първоначално за разумна я намирал и проф. Николай Трубецкой, само че когато се срещнал с аргументацията на Дурнова отсякъл, че това е фалш! Гласът на Трубецкой обаче е заглъхнал от нападателната идеологическа агитация за някакъв фиктивен туземен „ македонски език “, друг от българския.
Но гласът на идеологически стимулираната агитация не стопира да се издига все по-високо и по-високо, съвсем в кресчендо от нашите по-малки братя от едно българско коляно, които търсят своята нова еднаквост.
Край
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ