Огледалото на Нарцис се счупи
Човечеството елементарно се поддава на психози и е дейно управляемо посредством под паника внушения Затвореният свят наподобява смълчан, само че в действителност е тенджера под налягане, споделя проф. Валери Стефанов Трябва да осмислим опита на нашите земни князе в подтекста на тяхното бездарие Лесно е да мачкаш със закани и запори, да окажеш помощ съответно е сложната задача Болестта блокира индивида, пандемията блокира човечеството Врагът е напълно друг и това ни скупчва в кълбото на уплахата Живеем в неустойчив свят на облиците, който е рисково отровен
- Проф. Стефанов, пандемията ни сложи в обстановка, която досега познаваме единствено от литературата. Има доста литературни и исторически аналози на ставащото в този момент, само че кой съгласно Вас е най-близкият?
- Човечеството не за първи път е в рецесия. Втората международна война е световна рецесия, която е единствено на няколко десетилетия зад нас. Двадесети век помни редица пандемии – холера, грип, спин... Туберкулозата е уморила стотици хиляди. И тя е била заразна, само че хората не са имали капацитета да я осъзнават и да се пазят съответно. Това е прословутата Жълта гостенка и не е единствената, която е върлувала из домовете на хората. Около облика на тази гостенка Христо Смирненски гради своето социално-критично обръщение. Във „ Вълшебната планина “ Томас Ман употребява обстановката на прага сред живота и гибелта, с цел да изследва лабиринтите на човешкия дух. Болестта е фундаментална метафора в изкуството, през двадесети век изключително. Сюзън Зонтаг написа забавна книга по казуса.
Днес сме в сходна трагична обстановка. Факт е обаче, че по този начин всеобщо не сме били затваряни. Не сме се самозатваряли толкоз драговолно. Това е странното на тази борба, че тя се води посредством оттегляне, криене, затваряне. Това обърква старите показа за храбростта, за войнските добродетели. Но нито светът към този момент е същият, нито врагът. Врагът е напълно друг и това ни скупчва в кълбото на уплахата.
- Как се трансформира обстановката от това, че е медийно забележима във всеки един миг, за разлика от всички предходни епидемии? Ще промени ли това устойчивите модели, по които се развиват световните рецесии, и в каква посока?
- Да, това е основна смяна. Ние сме в „ екстаза на връзката “ по Жан Бодрийяр. Ако има война, тя се случва посредством медийния си облик. Ако има международна болест става същото. Хората претърпяват не самата действителност, а медийно структурираната действителност. В утробата на тази действителност съществуват доста способи за влияние върху хората, върху всеобщите показа и реакции. Човечеството става световно, само че и световно управляемо, световно чинно.
Една травматична действителност може да се раздува като медиен балон и посредством този облик да се реализиран разнообразни цели. Днешните събития ни демонстрират, че човечеството елементарно се поддава на психози и е дейно управляемо посредством под паника внушения. Казаното напълно не опонира на санитарните политики и не отхвърля нуждата от ограниченията, които се вземат. То упорства да осъзнаем, че живеем в неустойчив свят на облиците, който може да бъде рисково отровен.
- „ Да беше мор, да беше чума, че в гроба гърло ни гладува, ни жадува “ - в актуалната обстановка ще участва ли още веднъж този модел на мислене, представен в Яворовата " Градушка ", като се има поради, че ще последва криза и мнозина ще изгубят работата и устойчивото си и предвидимо бъдеще? В мисленето на българина чумата по-малкото зло ли е?
- Болестта блокира индивида, пандемията блокира човечеството. Социалните и душевен последствия от нея към този момент са в действителност несъразмерни и ще нарастват. Забавянето на стопанската система, финансовата рецесия, редукцията на сигурността са фактори, които затормозяват самото структуриране на живота. След суматохата от заболяването идва озъртането за хляба, следват обезсърчаването и отчаянието. Това е голямо тестване за институциите – ще съумеят ли да подкрепят хората в бедата? Лесно е да ги мачкаш със закани и запори, само че да им окажеш помощ съответно е сложната задача. Идва времето да осъзнаем по-отчетливо смисъла на думи като „ взаимност “, „ грижа “, „ жертва “.
Самите национални страни са провокирани по един коренен метод. Те ще би трябвало да покажат с какъв запас разполагат, какви политики са създали, какъв брой стратегически разум имат. Мери Дъглас е написала книга със заглавие „ Как мислят институциите “. Сега е времето да разберем – дали в действителност мислят!
- Какво ни споделя вирусът съгласно Вас?
- Всяка сходна болест е инстинктивен късмет. Спираш, с цел да се огледаш. Преценяваш живота си, полезностите, които си изповядвал, задачите, които са те водили. Ханс Касторп, героят от „ Вълшебната планина “, отива в санаториума и не се връща. Пребиваването му в епицентъра на заболяването се трансформира в екзистенциално тестване. Той става очевидец на конфликт на гледни точки – за индивида, света, идеологиите, вярата, смисъла... Вълшебните планини са трансформатори на идентичности, модератори на светогледи.
Разказът „ През чумавото “ на Йордан Йовков изследва видовете държание в обстановка на рисков кризис. При срещата с заболяването можеш да избягаш, само че можеш и да се жертваш в името на любовта. Романът „ Осъдени души “ на Димитър Димов разказва сходна обстановка на ценностно изкривяване. Повестта „ Пътища за на никое място “ на Богомил Райнов също се гради върху рефлексивния капацитет на граничната обстановка.
- Текат теории за световни конспирации, също съществуващи в литература от по-друг тип. Дали в действителност литературата кодира освен това, което ни се е случило, само че и това, което ни следва да се случи?
- Подозренията за заровена истина, за пределна загадка ръководят света от хилядолетия. Човечеството е остарял конспиратор, а всички ние сме гностици, херметици. Най-страстно търсим това, което не можем да намерим, наличното е простащина и примирие. И през днешния ден е по този начин, рецесията изостря тайното схващане и разпалва въображението.
Литературата не толкоз отразява действителността, колкото основава различни визии за нея. Тя създава вероятни светове и те в един миг се случват. Вижте „ 1984 “ на Оруел. Не единствено се случва описаното послушание, само че и по-радикално ще става. В късния следобяд на свободния свят сме, колкото и да ни се желае да е друго.
- Подобни епидемии в предишното са станали мотив за основаване на доста литературни шедьоври. В положение ли е съгласно Вас сега българската литература да сътвори сходни текстове?
- Кризисните времена в действителност са повод за основаване на значими произведения. В такива обстановки хората се нуждаят освен от описания (какво се случва), само че и от послания (какво да се направи). Те подтикват и апокалиптичната тирада. В паническото усамотяване ни спохождат есхатологични видения, като тези, които е видял Йоан в Патмос. Самият свят, който ни наподобява прекомерно комплициран, стартира да става проницаем. Да се виждат основанията му, заблудите му, преходността на ламтежите му. Със сигурност сходен опит може и ще бъде употребен от литературата. Кога и по какъв начин - следва да забележим.
- Как персонално Вие преподавате на студентите си българската литература през призмата на протичащото се?
- При преподаването постоянно съм предпочитал пластиката на живото другарство. Ние не просто обменяме мисли, само че си влияем посредством жестове, посредством знаковата мощност на наличието. В живото другарство направляваме казаното и имаме опция да го развиваме и прецизираме, напълно съгласно идеала на Сократ. В променената конюнктура с изключение на отдалечените модели на другарство могат да се употребяват и провокативни методики. Например, да се обсъдят облиците на заболяването в литературата. Какви са те, в какви спорове са въвлечени, какво трансформират и прочие
- Какви стадии на реакция на актуалната обстановка да чакаме?
- Надяваме се, копнеем всичко да свърши по-скоро. Затвореният свят наподобява смълчан, само че в действителност е тенджера под налягане. Неизвестността невротизира. Ситуацията е бременна с напрежения, драматизъм, ексцесивност. Отвъд заболяването дебнат редица фактори като гладът, враждебността, експанзията, психическите контузии, фиксациите върху виновника... Спрямо всичко това би трябвало да има създадени системи за предварителна защита и сигурност. От пандемията (глобалната болест) може да се встъпи в пандемониум (многото демони). Многото демони заплашват да разрушат обществената тъкан, символната целокупност на света.
- Как ще излезем от епидемията – какво ще спечелим и какво ще загубим?
- Вече губим доста неща. Пандемията коси и покосява човешките животи. Тя редуцира свободата в другите й аспекти. Тя срутва интегралността на света. Хипермодерността е описвана като динамична, консуматорска, пластична, екстатична, преходна, нарцистична... Тя се е откъснала от фундаменталните учредения, от „ структуриращите правила на модерността “, съгласно Жил Липовецки. Пандемията ни запрати в една по-различна хиперреалност – тази на страха и суматохата, на затварянето, на съмнението към другия. В този сложен миг сме надалеч от провокациите на пътя и от даровете на близостта. Огледалото на Нарцис е счупено и той дълго ще си събира частите. За да види, че може би към този момент не е същият.
Епидемията е отрицателен опит в свободата, само че тя е заричане за други възможности. В „ Хроника на хилядната година “ Раул Глабер разказва по какъв начин властта на земните князе почнала да понижава пред „ силата на Христа Всемогъщия “. Така е, тъй като тяхната власт се крепяла върху страха от жестокостта, а не от обич, вдъхната от благочестието им. Може би отрицателният опит е обръщение, което ни подканя да одухотворявам и властта на днешните земни князе в подтекста на тяхното бездарие.
- Проф. Стефанов, пандемията ни сложи в обстановка, която досега познаваме единствено от литературата. Има доста литературни и исторически аналози на ставащото в този момент, само че кой съгласно Вас е най-близкият?
- Човечеството не за първи път е в рецесия. Втората международна война е световна рецесия, която е единствено на няколко десетилетия зад нас. Двадесети век помни редица пандемии – холера, грип, спин... Туберкулозата е уморила стотици хиляди. И тя е била заразна, само че хората не са имали капацитета да я осъзнават и да се пазят съответно. Това е прословутата Жълта гостенка и не е единствената, която е върлувала из домовете на хората. Около облика на тази гостенка Христо Смирненски гради своето социално-критично обръщение. Във „ Вълшебната планина “ Томас Ман употребява обстановката на прага сред живота и гибелта, с цел да изследва лабиринтите на човешкия дух. Болестта е фундаментална метафора в изкуството, през двадесети век изключително. Сюзън Зонтаг написа забавна книга по казуса.
Днес сме в сходна трагична обстановка. Факт е обаче, че по този начин всеобщо не сме били затваряни. Не сме се самозатваряли толкоз драговолно. Това е странното на тази борба, че тя се води посредством оттегляне, криене, затваряне. Това обърква старите показа за храбростта, за войнските добродетели. Но нито светът към този момент е същият, нито врагът. Врагът е напълно друг и това ни скупчва в кълбото на уплахата.
- Как се трансформира обстановката от това, че е медийно забележима във всеки един миг, за разлика от всички предходни епидемии? Ще промени ли това устойчивите модели, по които се развиват световните рецесии, и в каква посока?
- Да, това е основна смяна. Ние сме в „ екстаза на връзката “ по Жан Бодрийяр. Ако има война, тя се случва посредством медийния си облик. Ако има международна болест става същото. Хората претърпяват не самата действителност, а медийно структурираната действителност. В утробата на тази действителност съществуват доста способи за влияние върху хората, върху всеобщите показа и реакции. Човечеството става световно, само че и световно управляемо, световно чинно.
Една травматична действителност може да се раздува като медиен балон и посредством този облик да се реализиран разнообразни цели. Днешните събития ни демонстрират, че човечеството елементарно се поддава на психози и е дейно управляемо посредством под паника внушения. Казаното напълно не опонира на санитарните политики и не отхвърля нуждата от ограниченията, които се вземат. То упорства да осъзнаем, че живеем в неустойчив свят на облиците, който може да бъде рисково отровен.
- „ Да беше мор, да беше чума, че в гроба гърло ни гладува, ни жадува “ - в актуалната обстановка ще участва ли още веднъж този модел на мислене, представен в Яворовата " Градушка ", като се има поради, че ще последва криза и мнозина ще изгубят работата и устойчивото си и предвидимо бъдеще? В мисленето на българина чумата по-малкото зло ли е?
- Болестта блокира индивида, пандемията блокира човечеството. Социалните и душевен последствия от нея към този момент са в действителност несъразмерни и ще нарастват. Забавянето на стопанската система, финансовата рецесия, редукцията на сигурността са фактори, които затормозяват самото структуриране на живота. След суматохата от заболяването идва озъртането за хляба, следват обезсърчаването и отчаянието. Това е голямо тестване за институциите – ще съумеят ли да подкрепят хората в бедата? Лесно е да ги мачкаш със закани и запори, само че да им окажеш помощ съответно е сложната задача. Идва времето да осъзнаем по-отчетливо смисъла на думи като „ взаимност “, „ грижа “, „ жертва “.
Самите национални страни са провокирани по един коренен метод. Те ще би трябвало да покажат с какъв запас разполагат, какви политики са създали, какъв брой стратегически разум имат. Мери Дъглас е написала книга със заглавие „ Как мислят институциите “. Сега е времето да разберем – дали в действителност мислят!
- Какво ни споделя вирусът съгласно Вас?
- Всяка сходна болест е инстинктивен късмет. Спираш, с цел да се огледаш. Преценяваш живота си, полезностите, които си изповядвал, задачите, които са те водили. Ханс Касторп, героят от „ Вълшебната планина “, отива в санаториума и не се връща. Пребиваването му в епицентъра на заболяването се трансформира в екзистенциално тестване. Той става очевидец на конфликт на гледни точки – за индивида, света, идеологиите, вярата, смисъла... Вълшебните планини са трансформатори на идентичности, модератори на светогледи.
Разказът „ През чумавото “ на Йордан Йовков изследва видовете държание в обстановка на рисков кризис. При срещата с заболяването можеш да избягаш, само че можеш и да се жертваш в името на любовта. Романът „ Осъдени души “ на Димитър Димов разказва сходна обстановка на ценностно изкривяване. Повестта „ Пътища за на никое място “ на Богомил Райнов също се гради върху рефлексивния капацитет на граничната обстановка.
- Текат теории за световни конспирации, също съществуващи в литература от по-друг тип. Дали в действителност литературата кодира освен това, което ни се е случило, само че и това, което ни следва да се случи?
- Подозренията за заровена истина, за пределна загадка ръководят света от хилядолетия. Човечеството е остарял конспиратор, а всички ние сме гностици, херметици. Най-страстно търсим това, което не можем да намерим, наличното е простащина и примирие. И през днешния ден е по този начин, рецесията изостря тайното схващане и разпалва въображението.
Литературата не толкоз отразява действителността, колкото основава различни визии за нея. Тя създава вероятни светове и те в един миг се случват. Вижте „ 1984 “ на Оруел. Не единствено се случва описаното послушание, само че и по-радикално ще става. В късния следобяд на свободния свят сме, колкото и да ни се желае да е друго.
- Подобни епидемии в предишното са станали мотив за основаване на доста литературни шедьоври. В положение ли е съгласно Вас сега българската литература да сътвори сходни текстове?
- Кризисните времена в действителност са повод за основаване на значими произведения. В такива обстановки хората се нуждаят освен от описания (какво се случва), само че и от послания (какво да се направи). Те подтикват и апокалиптичната тирада. В паническото усамотяване ни спохождат есхатологични видения, като тези, които е видял Йоан в Патмос. Самият свят, който ни наподобява прекомерно комплициран, стартира да става проницаем. Да се виждат основанията му, заблудите му, преходността на ламтежите му. Със сигурност сходен опит може и ще бъде употребен от литературата. Кога и по какъв начин - следва да забележим.
- Как персонално Вие преподавате на студентите си българската литература през призмата на протичащото се?
- При преподаването постоянно съм предпочитал пластиката на живото другарство. Ние не просто обменяме мисли, само че си влияем посредством жестове, посредством знаковата мощност на наличието. В живото другарство направляваме казаното и имаме опция да го развиваме и прецизираме, напълно съгласно идеала на Сократ. В променената конюнктура с изключение на отдалечените модели на другарство могат да се употребяват и провокативни методики. Например, да се обсъдят облиците на заболяването в литературата. Какви са те, в какви спорове са въвлечени, какво трансформират и прочие
- Какви стадии на реакция на актуалната обстановка да чакаме?
- Надяваме се, копнеем всичко да свърши по-скоро. Затвореният свят наподобява смълчан, само че в действителност е тенджера под налягане. Неизвестността невротизира. Ситуацията е бременна с напрежения, драматизъм, ексцесивност. Отвъд заболяването дебнат редица фактори като гладът, враждебността, експанзията, психическите контузии, фиксациите върху виновника... Спрямо всичко това би трябвало да има създадени системи за предварителна защита и сигурност. От пандемията (глобалната болест) може да се встъпи в пандемониум (многото демони). Многото демони заплашват да разрушат обществената тъкан, символната целокупност на света.
- Как ще излезем от епидемията – какво ще спечелим и какво ще загубим?
- Вече губим доста неща. Пандемията коси и покосява човешките животи. Тя редуцира свободата в другите й аспекти. Тя срутва интегралността на света. Хипермодерността е описвана като динамична, консуматорска, пластична, екстатична, преходна, нарцистична... Тя се е откъснала от фундаменталните учредения, от „ структуриращите правила на модерността “, съгласно Жил Липовецки. Пандемията ни запрати в една по-различна хиперреалност – тази на страха и суматохата, на затварянето, на съмнението към другия. В този сложен миг сме надалеч от провокациите на пътя и от даровете на близостта. Огледалото на Нарцис е счупено и той дълго ще си събира частите. За да види, че може би към този момент не е същият.
Епидемията е отрицателен опит в свободата, само че тя е заричане за други възможности. В „ Хроника на хилядната година “ Раул Глабер разказва по какъв начин властта на земните князе почнала да понижава пред „ силата на Христа Всемогъщия “. Така е, тъй като тяхната власт се крепяла върху страха от жестокостта, а не от обич, вдъхната от благочестието им. Може би отрицателният опит е обръщение, което ни подканя да одухотворявам и властта на днешните земни князе в подтекста на тяхното бездарие.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ