Член-кор. проф. дин Румяна Радкова, Институт за исторически изследвания на

Член-кор. проф. дин Румяна Радкова, Институт за исторически проучвания на БАН*

Манастирска килия. Юноши седят на постелки на земята. Духовник ги учи на писмеността, след това да сричат, доста рядко - и да считат. Всички учат по църковните книги – Апостол, Псалтир и Часослов. За висша просвета се счита, в случай че се изучат и трите.

Ако манастирът е по-голям, като Рилския, Зографския или Хилендарския, образованието в учебното заведение му е по-широко. Учениците получават известна богословска подготовка, навлизат в старогръцкия и новогръцкия език, преписват богослужебни книги, учат църковно пение или иконопис.

Това е най-общо картината на българското обучение до началото на 19. век. По същото време някои европейски университети към този момент са на забележителната възраст от 500-600 години.

В България обаче историята на образованието е по-различна.

С рухването на страната под османско господство в края на 14. век

българската култура слиза на доста ниско равнище.

Унищожени са материалната база и аристокрацията, която, от една страна, се нуждае от обучение, а от друга - подкрепя развиването му, като заплаща за него. Изтребена и разпръсната е и българската интелигенция, която е довела просветата във Втората българска страна до изключителна висота.

Като центрове на образованието от 15. до 19. век остават само българските манастири и  храмове в села и градове. В килийните учебни заведения в тях нисшето духовенство е българско и това оказва помощ да се запазят българският език, българското културно завещание и православно схващане. Целта на образованието се лимитира в обикновено ограмотяване на стеснен кръг от хора, основно за потребностите на църквата. Достатъчно е те да могат да четат и пишат и да преписват богослужебни книги.

През 18. век наред с манастирите и храмовете, и частни лица -

най-вече терзии, абаджии, зографи, стартират да основават подобен вид учебни заведения в домовете си. Те „ преподават ” в работилниците си. Учениците си носят дърва, с цел да отопляват помещението през зимата, почистват собата, а учат седнали на пода върху постелките, донесени от вкъщи. Занаятчията, който мъчно можем да назовем преподавател, седи на миндерче и до момента в който работи, учи децата на аз, буки, веди. На обяд образованието прекъсва, децата хапват каквото са си донесли, почиват малко и заниманията се възобновяват. Освен учебни мебели липсват и учебници. Децата сричат по църковните книги, като наизустяват всичко.

През втората половина на 18. век със стопанските промени в българските земи стартира да се основава тъничък пласт от търговци и занаятчии, които контактуват с Европа и пазарите в Азия и имат потребност от рационални познания. Те би трябвало да знаят броене, с цел да вършат сполучливи покупко-продажби и да водят счетоводството си, да познават география, с цел да се ориентират в пътуванията си, да могат да сформират настоятелен писма, да употребяват непознати езици. Тези потребности постановат обогатяване на образователното наличие и са една от аргументите за основаването на така наречените „ общински ” килийни учебни заведения. За тях се грижат към този момент не манастири и храмове, а църковно-училищни настоятелства, определени от всички поданици на несъмнено населено място. За тях се търсят и наемат от настоятелствата по-подготвени даскали, най-често всемирски лица.

Така за пръв път българското учебно заведение прави стъпка за отделяне от църквата .

Картината на килийните учебни заведения е доста пъстра. В едно по-голямо населено място може да има няколко частни, църковно и метохско учебно заведение, само че общинското учебно заведение, наречено „ централно ”, е едно.  

Децата на заможните български търговци и занаятчии, които имат по-големи материални благоприятни условия, учат в гръцки учебни заведения във влашките княжества, в Янина, на остров Хиос и други или в елино-български учебни заведения, които стартират да се основават в българските земи при започване на 19. век. Първото сходно учебно заведение открива Емануил Васкидович в Свищов, второто - Райно Попович в Котел. Те са проведени по пример на гръцките всемирски учебни заведения. В тях учениците учат античните гръцки създатели, превеждат от старогръцки класиците Омир, Есхил, басните на Езоп и други Райно Попович преподава правила на държанието, „ етикет ” - както бихме го нарекли в този момент. Обучението се води посредством сказка и устни лекции от учителя, а децата си водят бележки. Практическата работа на учениците се свежда до превод от гръцки на български или до съставянето на българо-гръцки или гръцко-славянски речници.

Тези учебни заведения не могат да предложат необятно обучение за българите – първо, тъй като са лимитирани по брой, второ, тъй като в тях постъпват най-вече по-заможни деца, и трето, тъй като главният език на преподаване е гръцкият.  

Нуждата от всеобщо ограмотяване и образоване на българчетата на роден език, т.е. от основаването на национално национално учебно заведение, се усеща все по-силно. Пръв Петър Берон в своя

„ Буквар с разнообразни поуки ”, така наречения „ Рибен буквар ”,

отпечатан през 1824 година, развива концепцията за основаването на учебни заведения, в които да се употребява взаимоучителният способ, който по това време е доста известен във Франция, Русия, Гърция и други Този метод на образование е прочут от епохи и за малко време дава бързи резултати. Един преподавател с няколко помощници, определени всред по-напредналите възпитаници, ограмотява огромен брой деца.

Всички възпитаници учат в една огромна образователна зала или салон, в който са подредени дълги, тесни маси. Децата седят зад тях на пейки. Това са освен образователните чинове, само че и в прочут смисъл класовете.

На първия чин, който е затрупан с пясък, начинаещите първокласници се учат да пишат буквите. На останалите чинове, където децата са подредени съгласно степента на знанията си, пишат с калем върху плочи. Всеки ден учителят избира свои помощници - така наречените показватели, които дават отговор за обособените чинове. Най-често се стартира с образование по писане. Показвателите по писане диктуват съответния материал от взаимноучителни таблици, окачени на стените, и следят кой по какъв начин го усвоява. Писането продължава над час, след което се включват показвателите по четене и децата четат по таблиците. Сутрешните занимания приключват с раздаването на награди или табелки „ първи ” и санкции за „ последните ”, които получават по два удара с пръчка през ръцете от учителя. След къса отмора по обяд редът на образование продължава по същия метод. Това е първата степен на взаимното учебно заведение.

Във втората степен 

дребен брой ограмотени към този момент деца се образоват самостоятелно от учителя

на българска граматика, калиграфия, църковнославянски език, катехизис, землеописание, гръцки език и други Предметите зависят от персоналната подготовка и благоприятни условия на учителя. Първите учители получават знанията си от посещаването на учебни заведения в други балкански страни или от самоподготовка. Докъм 60-те години на 19. век учителите мъчно получават редовно обучение. Дори когато към този момент са станали преподаватели, те напущат, с цел да се запишат в по-напреднали учебни заведения и да се доучат.

Обучението във взаимните учебни заведения се води напълно на български език, което е огромен триумф в битката за ограничение на гръцката културна агресия.

Този вид учебни заведения по същността си са начални. Първото е  намерено през 1835 година в Габрово по концепция и с материалната поддръжка на габровските търговци Васил Априлов, Николай Палаузов, братя Мустакови и други Неофит Рилски, който го провежда, основава към взаимното учебно заведение и трета степен, в която образова учители, с цел да се приготвят да преподават по тази система. Така Габровското учебно заведение става пример за основаването единствено за едно десетилетие на десетки взаимни учебни заведения.

Взаимното учебно заведение освен образова, само че и възпитава. Неофит Рилски приготвя първия устав за държанието „ Учениците имат должност ”. В него са включени условия към децата като възпитаници, техния морал и просвета на държание в дома, в храма, външния им тип, персонална хигиена. Културното държание се разгръща и върху отношението към учебното имущество, към образователните книги, към опазването на природата.

Неофит Рилски е първият, който сформира и дисциплинарен устав

за взаимното учебно заведение. В него е записано какво би трябвало да прави ученикът на открито и вътре в учебното заведение, по какъв начин да се държи с учителя, с показвателите. Не се позволява нарушение на открития ред в постройката на учебното заведение, пердах със съучениците, говоренето на неприлични думи. Вкъщи учениците би трябвало да извършват заповедите на възрастните, да почитат родителите и околните си, да оказват помощ на небогати, слаби и заболели.

През първата половина на 19. век за взаимните учебни заведения стартират да се строят обособени учебни здания. Така освен по наличие, само че и като външен израз учебното заведение се трансформира в независима институция, отделена от храма. Неговата организация минава напълно в ръцете на учебните настоятелства. Те обезпечават средства за учебното заведение, което е гратис за учениците.

Към 40-те години на 19. век в българските земи стартират да се завръщат от Русия, Сърбия и други школувани българи. Сред тях са Ботю Петков - бащата на Христо Ботев, Найден Геров, Иван Момчилов. Те основават първите класни учебни заведения в Калофер, Копривщица, Елена.

Класните учебни заведения са

втората степен в системата на българското обучение .

В тях младежите са разграничени на класове по възраст и подготовка. Учебното наличие е доста по-богато от това в главните взаимни учебни заведения, макар че остава към момента подвластно от това какво може и знае учителят. Български език, свещена история, катехизис, география, геометрия са измежду главните предмети. През 60-те и 70-те години на 19. век българската история се учи във всички учебни заведения. Найден Геров превежда от съветски и издава учебник и по физика. В някои учебни заведения се преподават началата на химията, на земеделието, на комерсиалното счетоводство и деловодство (диплография). От 40-те години на века в образованието стартират да навлизат от ден на ден европейски езици – френски, немски, съветски. Гръцкият, който е съвсем наложителен до това време, последователно отпада.

Музиката участва трайно в образователната стратегия на българчетата. В доста учебни заведения учат невмите (музикални знаци, употребявани в литургичните текстове – бел. ред.), има и предмет църковно пеене. От средата на 19. век в някои учебни заведения (Копривщица, Шумен, Стара Загора) се вкарва и съвременно нотно пеене. Всичко това дава подтик за основаването и разпространяването на учебни песни. Те стават наложителни при годишните изпити, при посрещането на видни особи, при селищни и учебни празници. В учебните заведения се провеждат учебни хорове.

Учебните пособия са лимитирани.

През 1836 година Неофит Рилски създава географски глобус, който за тогавашното положение на образованието е гражданска война! Той е експониран в музея на Рилския манастир. По-късно за потребностите на учебните заведения стартират да се изготвят карти, атласи, речници.

От 40-те години на 19. век се ускорява издаването на профилирана образователна литература – най-често преводна, която става значима част от българската печатна книжнина през Възраждането. Издадени са десетки буквари (111 бр.), читанки и христоматии, катехизиси, чистописания, истории, географии, аритметики, алгебри, геометрии, естествени истории. За отпечатването на някои от тях като спомоществователи се записват и възпитаници.

Учителите както във взаимните, по този начин и в класните учебни заведения при постъпването си на работа подписват с учебното настоятелство или общината контракти. В тях се отбелязва срокът, за който се наема учителят, заплащането му, спомагателните му отговорности като писар в общините или артист в храма. В тези документи доста рядко се показва какви предмети ще преподава или какво обучение има учителят и къде го е получил. Изискването за избран учебен ценз се появява в учебната документи едвам към края на Възраждането.

Текучеството измежду учителите през целия 19. век е огромно. Причините са доста, само че най-често са публични или политически. Учителите са измежду най-будните и с гражданско схващане българи, които имат дейни позиции и вземат участие освен в битките против фанариотските архиереи и политическите потисници, само че и против назадничави и подкупни локални първенци. Често учителите не получават постоянно заплатите си или пък некомпетентни  чорбаджии се месят в метода им на преподаване.

Това ги принуждава да се местят от място на място в търсене на по-добри условия и възнаграждение. Малко са учителите, които се задържат повече от няколко години в едно населено място. Непрекъснатото преместване се отразява върху систематичното обучение на децата, тъй като един преподавател им преподава предмети, които той владее, след това идва различен, който отстранява досегашните и вкарва нови, по които има познания.

Системата на българското обучение остава непълна до Освобождението.

Тя е показана от килийните учебни заведения - анахронизъм, който се резервира в някои изостанали региони, от взаимните начални учебни заведения и от класните учебни заведения. Създават се и три гимназии. Първата е Болградската, открита през 1858 година от бесарабските българи. През 70-те години на 19. век Габровското и Пловдивското учебно заведение разкриват шести и седми клас, с което също се трансформират в междинни образователни заведения.

Още през първите десетилетия на 19. век има сведения за образование и на девойки в килийните учебни заведения. Началото на девическото новобългарско обучение слага учителката Анастасия Димитрова, която през 1841 година стартира да преподава в Плевен във взаимно учебно заведение, особено проведено за девойки. До Освобождението броят на девическите начални и класни учебни заведения доближава 90.

В девическите начални учебни заведения се учат

взаимните таблици, както и при юношите. Някои по-просветени учителки преподават във втората им степен и история, география и аритметика. В класните учебни заведения общообразователните предмети зависят от подготовката на учителката. Задължително обаче има практико-приложни предмети като тегел, готварство, водене на домакинство.

Според изучаваните предмети българското учебно заведение съвсем до Освобождението има най-вече хуманитарна  устременост. Българските вестници приканват за откриването и на профилирани учебни заведения по педагогика, богословие, търговия, земеделие, живопис и други Правени са и няколко опита, само че за жалост с временен триумф.

През 70-те години на века, когато от чужбина се завръщат по-масово високообразовани учители и се учредява Българската екзархия, се прави опит за централизиране на образованието и за изработването на единна образователна стратегия. Априлското въстание от 1876 година, а по-късно и Освободителната война попречват на процесите за концентрация.

Картината на българското учебно заведение от 19. век е много пъстра.

Поразително е, че това, което свободните европейски нации реализират в образованието за епохи, с цел да откъснат учебното заведение от въздействието на църквата, българите реализират за няколко десетилетия. Новобългарското учебно заведение е едно от средствата, посредством което българите преодоляват идейната и културната изолираност, в която се намират до 18. век. То извършва и задачата, която му се разпорежда в идейната подготовка на националната гражданска война.

* Материалът е написан въз основата на диалог за българското обучение с проф. Румяна Радкова.