Първият български журналист, проникнал в Чернобил 20 дни след взрива, разказа пред БЛИЦ за апокалипсиса
Член е на екипа на литературния план на Ангел Колев „ За буквите”, който проправя пътя на българската литература в Съединени американски щати към този момент близо 20 години. През 1986 година Йото Пацов дружно с сътрудника си Любен Антонов стават първите задгранични публицисти, проникнали в зоната на Чернобилската злополука единствено двайсет дни след гърмежа.
- Изминаха повече от 30 години, откогато ти и Любен Антонов станахте първите задгранични публицисти, който се озоваха в зоната на Чернобил. Какви усеща останаха у теб по-късно паметно пътешестване?
- Така е, ние бяхме двама български публицисти – аз, в качеството си на сътрудник на “Работническо дело”, и Любен Антонов, сътрудник на Българското национално радио в Русе. Трагедията в действителност бе впечатляваща и подтискаща. Тогава ме потресе срещата с обречените на гибел в тази злополука младежи, майки и деца, изобщо хора, видях чудовищната свирепост на системата, която активизираше без съмнение и изпращаше в пъкъла на Чернобил и в най-тежко изумените региони българи, гагаузи, татари и други малцинства да “овладяват положението”. Усещането за това, че хората имат ниска цена за това общество бе същински потрес за нас. От друга страна точно тези хора ограничиха рамките на нещастието, на тяхната всеотдайност и на техните анонимни старания изискуем това, че Чернобил не стана международен прелом.
- А по какъв начин гледаш в този момент на случилото се от дистанцията на времето?
- Казвал съм го и различен път – злополуката в Чернобил е ясно и изрично увещание за заплахите, които носят новите технологии и в частност – потреблението на нуклеарната сила. Но желая да подчертая – не самата нуклеарна сила сама по себе си, а човешката немарливост, непросветеност, лековерие – т.е. това, което аргументи Чернобил и го трансформира освен в една от най-големите техногенни произшествия в историята на човечеството, само че и в нарицателно за сходни нещастия. Аз се върнах от там с дозиметър, който бе отчел стойностите на радиацията, която бях поел.
Сигурно още е някъде из архива ми. Но не помня цифрите и дозите – помня обаче двете майки с детски колички на площада в Макаров, които разхождаха бебетата си измежду тази незрима гибел само с концепцията да ни убедят нас, задграничните публицисти, че нищо кой знае какво не се е случило. Само половин час откакто ги видяхме под големия девиз „ Ласкаво просимо” /”Добре дошли/, обтегнат като че издевателски на постройката на градската администрация, се срещнахме с героите на Чернобил – пожарникари и полицаи, младежи, пожертвали живота си в напъните да оказват помощ на изумените си сътрудници в централата, на които им оставаха седмица-две живот…
- При споменаването на Чернобил през днешния ден в съзнанието ни изниква апокалиптична картина. А какво в действителност видя ти тогава там?
- Сега към този момент не мога да подредя хронологично местата, през които минахме – Розважев, Термаховка, Гавронщина, Гудзевати, други села… Някои бяха изцяло евакуирани, в други животът бе западнал. Мисля, че точно в пустите села ни обзе страхът и възприятието на неизбежност. Бяхме без каквато и да било отбрана – дрехи, противогази, само дозиметрите ни напомняха за вездесъщата заплаха.
Но прочее и бойците, които караха цистерните с вода от река Припят и миеха на всички места асфалта и в обитаемоте места, и по пътищата в този регион, бяха с нормалните си униформи. Беше горещо и изсъхнало, нямахме визия в каква степен са радиоактивни облаците прахуляк по пътя. Може би това бе най-страшното – съзнанието за вездесъщата невидима гибел, пред която човек е изцяло беззащитен, и то в пейзажа на една обилна зелена пролет, измежду птичите песни и слънчевия искра, след житните поля и тъмните прохладни гори…
- А това премеждие имаше ли за вас някакви здравословни последствия?
- От тогава минаха към този момент 33 години, а аз към момента не дръзвам да кажа изрично „ не”. Колегата Любен Антонов завърши към този момент земния си път без в това да има дял, както считам, претърпяното тогава. При мен сякаш също няма провали. Може би има значение и това, че когато се завърнахме от Украйна през 1986 година бяхме задължени да вършим в границите на една година всеки месец контролни медицински прегледи, бе ни избрана и специфична диета, безвъзмездна освен това, която включваше такива артикули, каквито се даваха на космонавтите по това време – да вземем за пример алено вино „ Каберне совиньон” от региона на Бяла, Русенско.
- А мислил ли си да погледнеш тези събития през очите на белетрист? –
- Да, само че към момента не съм го направил. Но мисля, че го дължа преди всичко на Любен Антонов, и на второ – на дъщерята и на сина си, за които този свят, популярност Богу, е към този момент в небитието, както и на всички, които с цената на младия си живот избавиха света от този смут.
Интервю на Исак ГОЗЕС
- Изминаха повече от 30 години, откогато ти и Любен Антонов станахте първите задгранични публицисти, който се озоваха в зоната на Чернобил. Какви усеща останаха у теб по-късно паметно пътешестване?
- Така е, ние бяхме двама български публицисти – аз, в качеството си на сътрудник на “Работническо дело”, и Любен Антонов, сътрудник на Българското национално радио в Русе. Трагедията в действителност бе впечатляваща и подтискаща. Тогава ме потресе срещата с обречените на гибел в тази злополука младежи, майки и деца, изобщо хора, видях чудовищната свирепост на системата, която активизираше без съмнение и изпращаше в пъкъла на Чернобил и в най-тежко изумените региони българи, гагаузи, татари и други малцинства да “овладяват положението”. Усещането за това, че хората имат ниска цена за това общество бе същински потрес за нас. От друга страна точно тези хора ограничиха рамките на нещастието, на тяхната всеотдайност и на техните анонимни старания изискуем това, че Чернобил не стана международен прелом.
- А по какъв начин гледаш в този момент на случилото се от дистанцията на времето?
- Казвал съм го и различен път – злополуката в Чернобил е ясно и изрично увещание за заплахите, които носят новите технологии и в частност – потреблението на нуклеарната сила. Но желая да подчертая – не самата нуклеарна сила сама по себе си, а човешката немарливост, непросветеност, лековерие – т.е. това, което аргументи Чернобил и го трансформира освен в една от най-големите техногенни произшествия в историята на човечеството, само че и в нарицателно за сходни нещастия. Аз се върнах от там с дозиметър, който бе отчел стойностите на радиацията, която бях поел.
Сигурно още е някъде из архива ми. Но не помня цифрите и дозите – помня обаче двете майки с детски колички на площада в Макаров, които разхождаха бебетата си измежду тази незрима гибел само с концепцията да ни убедят нас, задграничните публицисти, че нищо кой знае какво не се е случило. Само половин час откакто ги видяхме под големия девиз „ Ласкаво просимо” /”Добре дошли/, обтегнат като че издевателски на постройката на градската администрация, се срещнахме с героите на Чернобил – пожарникари и полицаи, младежи, пожертвали живота си в напъните да оказват помощ на изумените си сътрудници в централата, на които им оставаха седмица-две живот…
- При споменаването на Чернобил през днешния ден в съзнанието ни изниква апокалиптична картина. А какво в действителност видя ти тогава там?
- Сега към този момент не мога да подредя хронологично местата, през които минахме – Розважев, Термаховка, Гавронщина, Гудзевати, други села… Някои бяха изцяло евакуирани, в други животът бе западнал. Мисля, че точно в пустите села ни обзе страхът и възприятието на неизбежност. Бяхме без каквато и да било отбрана – дрехи, противогази, само дозиметрите ни напомняха за вездесъщата заплаха.
Но прочее и бойците, които караха цистерните с вода от река Припят и миеха на всички места асфалта и в обитаемоте места, и по пътищата в този регион, бяха с нормалните си униформи. Беше горещо и изсъхнало, нямахме визия в каква степен са радиоактивни облаците прахуляк по пътя. Може би това бе най-страшното – съзнанието за вездесъщата невидима гибел, пред която човек е изцяло беззащитен, и то в пейзажа на една обилна зелена пролет, измежду птичите песни и слънчевия искра, след житните поля и тъмните прохладни гори…
- А това премеждие имаше ли за вас някакви здравословни последствия?
- От тогава минаха към този момент 33 години, а аз към момента не дръзвам да кажа изрично „ не”. Колегата Любен Антонов завърши към този момент земния си път без в това да има дял, както считам, претърпяното тогава. При мен сякаш също няма провали. Може би има значение и това, че когато се завърнахме от Украйна през 1986 година бяхме задължени да вършим в границите на една година всеки месец контролни медицински прегледи, бе ни избрана и специфична диета, безвъзмездна освен това, която включваше такива артикули, каквито се даваха на космонавтите по това време – да вземем за пример алено вино „ Каберне совиньон” от региона на Бяла, Русенско.
- А мислил ли си да погледнеш тези събития през очите на белетрист? –
- Да, само че към момента не съм го направил. Но мисля, че го дължа преди всичко на Любен Антонов, и на второ – на дъщерята и на сина си, за които този свят, популярност Богу, е към този момент в небитието, както и на всички, които с цената на младия си живот избавиха света от този смут.
Интервю на Исак ГОЗЕС
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ