МАРКО СЕМОВ: ТАКА СА ИЗЧЕЗВАЛИ НЕ САМО ДЪРЖАВИ, НО И ИМПЕРИИ!
Чл.-кор. проф. д.ф.н. Марко Семов (1939-2007)
Публикувано през 1999 г. На 17 януари преди 10 години ни напусна
чл.-кор. проф. д.ф.н. МАРКО СЕМОВ (1939-2007).
За страдание доста от неговите прозрения
днес звучат даже по-актуално от тогава… Тези ми разсъждения могат да разсънят и възражения. Не споделям, че те не могат да имат и известни учредения. Каквито и да са основанията обаче, гледката и последствията са повече от тревожни. Преди няколко дни рано една заран изпращах непосредствен студент за Америка. На бригада. В 7 часа сутринта на всяка от 7-те опашки, които преброих, бяха застанали по над 100 души. Само за заран България се изпразни със 700 от най-образованите си, от най-детеродните си, от най-можещите си и витални деца…
Не зная на хората, които управляват съдбините на България, по какъв начин би изглеждала тази панорама. Тази в действителност евакуация на България. Възможно е у някои от министрите ни, които въобще не се прибират в България, тя да провокира горделивост – пътуваме, ставаме жители на света. Други вероятно ще кажат: какво неприятно, да идат децата, свят да видят! Трети могат да уточнят: като няма тук работа и пари – да отиват там…
Къде там? Навсякъде, където от това „ там ”, компаниите могат да прибират положителни пари. Някои от студентите се връщат със закътан $. И свят в действителност виждат някои от тях… Друг въпрос е какъв свят виждат, въпреки че какъвто и да е той, надали е по-лош от света, в който в България живеят. Трети се дисциплинират, научават се да работят – по този начин както работят „ там ”…В последна сметка ще каже човек: е хайде, положителното, наподобява, е повече от неприятното!…
Отговорът не е еднопосочен. Но неприятно има. Лошото е, че децата ни всеобщо търсят избавление от Родина, в която не могат да работят и да изкарват потребните за от малко малко човешки живот средства. Че бягат от страната си, от хората, които я ръководят, от тези, които в огромната си част самодоволно и решето претърпяват в Народното събрание. Бягат от университетите си, тъй като родителите им нямат пари да заплащат таксите за следването. Защото да си помощник или млад теоретичен служащ в България към този момент не е привилегия, не е мечтано бъдеще, а оскърбление, на което устоят единствено най-призваните. Защото гледката на младежи, напускащи Отечеството си по каквато и да било причина, е тъжна панорама. Дори когато има и положителни страни… Защото тя е едно безмълвно обвиняване против живота, който живеем, против ориста, която ни е пригласена. Защото измежду нас са майките, които изпращат децата си и след това дълго и скритом бършат сълзите си, а в погледа им един господ знае какви паники има – техните сълзи са обвиняване. Може и безмълвно да е – ние, българите, сме хора на безмълвните обвинявания – само че е обвиняване. И то грубо – тъкмо тъй като е безмълвно.
Защото Родината на тези младежи единствено след 15-20 години ще е напълно друга страна. В която българите ще бъдат единствено една екзотична част от популацията. Езикът, на който ще приказват останалите да живеят тук, няма да е същият Вазов гласовит български език, тъй като, въпреки и член на Европейския съюз, България най-вероятно нито ще е България, нито ще е равноправна европейска страна… Защото синовете и дъщерите на днешните мутри и миски ще бъдат утрешните депутати, министри и „ аристократи на духа ”…
Държавата ни се тресе от кавги. Един незатихнал още, влизаме във втори. Ту водачите на най-висшите ни държавници и на най-големите ни нарушители се оказват едни и същи лица, ту убийците и проверяващите ги са си чисто и просто първи братовчеди, ту цените на тока се подвигат единствено с нови 15 %…
Радиата и малките екрани не стопират да зоват за помощ – ту за едно болно дете, ту за друго умиращо. Държавата все я няма! Тя е в неопределен отпуск…
Така е: обществото е като скачени съдове. Каквото по лечебните заведения, такова и в Народното събрание, такова и в образованието или културата ни. Такова и в полицията и в охранителните компании. Такова се оказа и на най-високото на Земята – Еверест… Такова – уви! – е и в душите ни. Пълен безпорядък! Само някои от министрите ни – удовлетворени и предоволни. Преговорите с Европа са завършени. Вече сме в НАТО. На каква цена, какво е завършено? След като лъжата все така безочливо шества. И безнаказано пред стъписания и към този момент равнодушен взор на всички ни. До през вчерашния ден ни уверяваха по два пъти дневно, че виновните ни хора ще упорстват да се отвори глава „ Енергетика ”. Стига Централата да се окаже надеждна. Е, оказа се! Но държавното управление – и не друго, а българското – неотложно ни размаха пръст: никому да не му минава през разум, че ще отворим преговорната глава. Това ще е съдбовно за приемането ни в Европейския съюз. Ферхойген – вездесъщият, до през вчерашния ден европейски партиен секретар – още веднъж се появи. Даже и до едно българско село се разноски, като внимаваше да не си изцапа обувките. Да види драмата на наводнението. И да ни покаже мястото, което ни чака. Изправени до стената. Послушни, кротки. Каквото те ни кажат – това ще бъде. Както те ни го наредят – по този начин ще го осъществим. И в случай че някой от наследниците ни в миналото реши да ревизира къде се явяват на първо време мазоли на българския политик, там би трябвало да ги търсят – на коленете. Това е нормалната стойка на българския министър, когато е изправен пред все едно кои следващи велики сили…
Беше унизителна и показателна тази среща преди година, когато мадам Дрюйо – тази напълно среднообразована французойка, седнала на едно от многочислените столчета за новоизлюпени бюрократи, позволяваше на подбрани персонално от нея български публицисти по кое време имат право да вземат думата, по кое време не, кой на кой пост какъв брой години би трябвало да е… Дали би търпяла нейната в действителност свободолюбива страна, в случай че служител от български генезис би давал такива назидателни препоръки на потвърдилата се с хуманизма и величието си френска публицистика? Нямам спомен даже пратениците на „ великата руска страна ” по този начин обществено и по този начин надменно да са ни показвали мястото, на което би трябвало да стоим. Все отново го правеха, даже и за едната банална измама, по-деликатно…
Какво ще стане с България, когато стане член на Европейския съюз и раждаемостта пагубно продължава да пада, когато корупцията не секва на никакво равнище, в противен случай, и последната старица в последното опърпано и умиращо българско село разбра, че който може да откърши нещо, да приватизира друго – в този момент е моментът, на следващия ден ще е късно… Когато средствата за обучение и просвета са свити до такава степен, че човек не може да прочете какви проценти се отделят за тях – толкоз жалки и оскъдни са! Когато България последователно се трансформира в слугиня – ту на южни съседки, ту на по-далечни. Когато експанзията, която излъчват нашите малките екрани и вестници, е толкоз мощна, че приехме за обикновено децата ни да убиват както възрастни, по този начин и други деца…
Така – споделят просветените в международните каузи наши политици – било и в развитите демокрации.
Някои вестници и някои от малките екрани реагират, подсещат, недоволстват, разсъбличат – ту едно закононарушение, ту друго, ту един нарушител, ту различен. И идва още веднъж най-страшният въпрос: И какво от това? Словото даже загуби силата си, загуби смисъла си. Никой не желае никого да чуе. И стана по този начин, че по тези най-парливи и застрашаващи нацията ни въпроси, в Народното събрание ни, в държавното управление ни – ни дума! Както и в тъй наречените гражданско общество, което по всичко проличава, умря, преди да се роди… Важното е тези, които са на власт, да си изкарат мандата и да се докопат до идващия.
Но по този начин са изчезвали освен обособени страни, по този начин са изчезвали цели империи. И в случай че през днешния ден не осъзнаем това, на следващия ден ще бъде в действителност късно… Източник: Атанас Семов, Фб профил
Публикувано през 1999 г. На 17 януари преди 10 години ни напусна
чл.-кор. проф. д.ф.н. МАРКО СЕМОВ (1939-2007).
За страдание доста от неговите прозрения
днес звучат даже по-актуално от тогава… Тези ми разсъждения могат да разсънят и възражения. Не споделям, че те не могат да имат и известни учредения. Каквито и да са основанията обаче, гледката и последствията са повече от тревожни. Преди няколко дни рано една заран изпращах непосредствен студент за Америка. На бригада. В 7 часа сутринта на всяка от 7-те опашки, които преброих, бяха застанали по над 100 души. Само за заран България се изпразни със 700 от най-образованите си, от най-детеродните си, от най-можещите си и витални деца…
Не зная на хората, които управляват съдбините на България, по какъв начин би изглеждала тази панорама. Тази в действителност евакуация на България. Възможно е у някои от министрите ни, които въобще не се прибират в България, тя да провокира горделивост – пътуваме, ставаме жители на света. Други вероятно ще кажат: какво неприятно, да идат децата, свят да видят! Трети могат да уточнят: като няма тук работа и пари – да отиват там…
Къде там? Навсякъде, където от това „ там ”, компаниите могат да прибират положителни пари. Някои от студентите се връщат със закътан $. И свят в действителност виждат някои от тях… Друг въпрос е какъв свят виждат, въпреки че какъвто и да е той, надали е по-лош от света, в който в България живеят. Трети се дисциплинират, научават се да работят – по този начин както работят „ там ”…В последна сметка ще каже човек: е хайде, положителното, наподобява, е повече от неприятното!…
Отговорът не е еднопосочен. Но неприятно има. Лошото е, че децата ни всеобщо търсят избавление от Родина, в която не могат да работят и да изкарват потребните за от малко малко човешки живот средства. Че бягат от страната си, от хората, които я ръководят, от тези, които в огромната си част самодоволно и решето претърпяват в Народното събрание. Бягат от университетите си, тъй като родителите им нямат пари да заплащат таксите за следването. Защото да си помощник или млад теоретичен служащ в България към този момент не е привилегия, не е мечтано бъдеще, а оскърбление, на което устоят единствено най-призваните. Защото гледката на младежи, напускащи Отечеството си по каквато и да било причина, е тъжна панорама. Дори когато има и положителни страни… Защото тя е едно безмълвно обвиняване против живота, който живеем, против ориста, която ни е пригласена. Защото измежду нас са майките, които изпращат децата си и след това дълго и скритом бършат сълзите си, а в погледа им един господ знае какви паники има – техните сълзи са обвиняване. Може и безмълвно да е – ние, българите, сме хора на безмълвните обвинявания – само че е обвиняване. И то грубо – тъкмо тъй като е безмълвно.
Защото Родината на тези младежи единствено след 15-20 години ще е напълно друга страна. В която българите ще бъдат единствено една екзотична част от популацията. Езикът, на който ще приказват останалите да живеят тук, няма да е същият Вазов гласовит български език, тъй като, въпреки и член на Европейския съюз, България най-вероятно нито ще е България, нито ще е равноправна европейска страна… Защото синовете и дъщерите на днешните мутри и миски ще бъдат утрешните депутати, министри и „ аристократи на духа ”…
Държавата ни се тресе от кавги. Един незатихнал още, влизаме във втори. Ту водачите на най-висшите ни държавници и на най-големите ни нарушители се оказват едни и същи лица, ту убийците и проверяващите ги са си чисто и просто първи братовчеди, ту цените на тока се подвигат единствено с нови 15 %…
Радиата и малките екрани не стопират да зоват за помощ – ту за едно болно дете, ту за друго умиращо. Държавата все я няма! Тя е в неопределен отпуск…
Така е: обществото е като скачени съдове. Каквото по лечебните заведения, такова и в Народното събрание, такова и в образованието или културата ни. Такова и в полицията и в охранителните компании. Такова се оказа и на най-високото на Земята – Еверест… Такова – уви! – е и в душите ни. Пълен безпорядък! Само някои от министрите ни – удовлетворени и предоволни. Преговорите с Европа са завършени. Вече сме в НАТО. На каква цена, какво е завършено? След като лъжата все така безочливо шества. И безнаказано пред стъписания и към този момент равнодушен взор на всички ни. До през вчерашния ден ни уверяваха по два пъти дневно, че виновните ни хора ще упорстват да се отвори глава „ Енергетика ”. Стига Централата да се окаже надеждна. Е, оказа се! Но държавното управление – и не друго, а българското – неотложно ни размаха пръст: никому да не му минава през разум, че ще отворим преговорната глава. Това ще е съдбовно за приемането ни в Европейския съюз. Ферхойген – вездесъщият, до през вчерашния ден европейски партиен секретар – още веднъж се появи. Даже и до едно българско село се разноски, като внимаваше да не си изцапа обувките. Да види драмата на наводнението. И да ни покаже мястото, което ни чака. Изправени до стената. Послушни, кротки. Каквото те ни кажат – това ще бъде. Както те ни го наредят – по този начин ще го осъществим. И в случай че някой от наследниците ни в миналото реши да ревизира къде се явяват на първо време мазоли на българския политик, там би трябвало да ги търсят – на коленете. Това е нормалната стойка на българския министър, когато е изправен пред все едно кои следващи велики сили…
Беше унизителна и показателна тази среща преди година, когато мадам Дрюйо – тази напълно среднообразована французойка, седнала на едно от многочислените столчета за новоизлюпени бюрократи, позволяваше на подбрани персонално от нея български публицисти по кое време имат право да вземат думата, по кое време не, кой на кой пост какъв брой години би трябвало да е… Дали би търпяла нейната в действителност свободолюбива страна, в случай че служител от български генезис би давал такива назидателни препоръки на потвърдилата се с хуманизма и величието си френска публицистика? Нямам спомен даже пратениците на „ великата руска страна ” по този начин обществено и по този начин надменно да са ни показвали мястото, на което би трябвало да стоим. Все отново го правеха, даже и за едната банална измама, по-деликатно…
Какво ще стане с България, когато стане член на Европейския съюз и раждаемостта пагубно продължава да пада, когато корупцията не секва на никакво равнище, в противен случай, и последната старица в последното опърпано и умиращо българско село разбра, че който може да откърши нещо, да приватизира друго – в този момент е моментът, на следващия ден ще е късно… Когато средствата за обучение и просвета са свити до такава степен, че човек не може да прочете какви проценти се отделят за тях – толкоз жалки и оскъдни са! Когато България последователно се трансформира в слугиня – ту на южни съседки, ту на по-далечни. Когато експанзията, която излъчват нашите малките екрани и вестници, е толкоз мощна, че приехме за обикновено децата ни да убиват както възрастни, по този начин и други деца…
Така – споделят просветените в международните каузи наши политици – било и в развитите демокрации.
Някои вестници и някои от малките екрани реагират, подсещат, недоволстват, разсъбличат – ту едно закононарушение, ту друго, ту един нарушител, ту различен. И идва още веднъж най-страшният въпрос: И какво от това? Словото даже загуби силата си, загуби смисъла си. Никой не желае никого да чуе. И стана по този начин, че по тези най-парливи и застрашаващи нацията ни въпроси, в Народното събрание ни, в държавното управление ни – ни дума! Както и в тъй наречените гражданско общество, което по всичко проличава, умря, преди да се роди… Важното е тези, които са на власт, да си изкарат мандата и да се докопат до идващия.
Но по този начин са изчезвали освен обособени страни, по този начин са изчезвали цели империи. И в случай че през днешния ден не осъзнаем това, на следващия ден ще бъде в действителност късно… Източник: Атанас Семов, Фб профил
Източник: bradva.bg
КОМЕНТАРИ