Чарлз Айзенщайн (роден през 1967 г.) е американски публичен оратор,

Чарлз Айзенщайн (роден през 1967 г.) е американски обществен оратор, блогър, създател на голям брой публикации и на книгите „ Възходът на човечеството " (2007), „ Свещена стопанска система " (2011) и „ По-красивият свят, който нашите сърца познават, е вероятен " (2013). Неговата журналистика обгръща необятен набор от тематики, в това число история на човешката цивилизация, стопанска система, нематериалност и екологични придвижвания.
Поантите в текстовете му са битката с потреблението, взаимозависимостта и по какъв начин митът и трактовката му въздействат върху културата. Според Айзенщайн световната просвета е потопена в деструктивна „ история за разцепление “, а една от главните цели на неговото творчество е да показа различна „ история на преплитането “.Представяме ви извадки от неговата публикация " Смъртта на фестивала ", оповестена в блога му.
„ Живеем лицемерен живот - цивилизован в научните и техническите въпроси, див и първичен в душевните неща. Това, че към този момент не осъзнаваме, че сме примитивни, прави нашия питомен тип дивост още по-опасен. " - Ханс декор Хентиг
Естественият ред се разплита. Чумите, наводненията, сушите, политическите безредици, протестите и икономическите рецесии настъпват едно след друго, преди обществото да се е възстановило от предходния прелом. Пукнатини се популяризират в черупката на нормалността, която затваря човешкия живот. Обществата са се сблъсквали с такива условия неведнъж през историята, тъкмо както се сблъскваме с тях и през днешния ден.
Бихме желали да мислим, че реагираме по-рационално и по-ефективно от нашите неуки предшественици. Вместо това ние възпроизвеждаме вековни обществени драми и суеверия, облечени в облеклата на актуалната митология. Нищо чудно, тъй като най-сериозната рецесия, пред която сме изправени, не е нова.
Нито един от проблемите, пред които е изправено човечеството през днешния ден, не е механически сложен за решение. Холистичните аграрни способи биха могли да лекуват почвата и водата, да изолират въглерода, да усилят биологичното многообразие и в действителност да усилят добивите за бързо разрешаване на разнообразни екологични и филантропични рецесии. Ако се разгласи просто мораториум върху риболова в половината от международните океани - това би ги избавило. Системното потребление на естествени и различни способи на лекуване би могло доста да понижи смъртността от Коронавирус и да обърне изхода от съществени автоимунни болести, алергии и зависимости. Новите стопански договорености могат елементарно да изкоренят бедността. 
Общото сред всички тези лесни решения обаче е, че те изискват единодушие сред хората. Почти няма ограничаване за това, което в случай че обществото е обединено и единно, действайки в заедност, може да реализира. Ето за какво всеобхватната рецесия на нашето време - по-сериозна от екологичния срив, по-сериозна от икономическия срив, по-сериозна от пандемията - е поляризацията и фрагментацията на гражданското общество. С кохерентността всичко е допустимо. Без него няма нищо.

Покойният мъдрец Рене Жирар има вяра, че това постоянно е било правилно: още от праисторически времена най-голямата опасност за обществото е сривът в доближаването. Теологът С. Марк Хайм елегантно излага тезата на Жирар: „ Особено в зародиш, общественият живот е нежна издънка, съдбовно подложена на язвите на съперничеството и отмъщението. При липса на закон или държавно управление ескалиращите цикли на възмездие са първичната обществена болест. Без да откри метод да се лекува, човешкото общество надали може да оцелее. "

Според Хайм, средствата за спиране на този циничен кръг се появяват като че ли по знамение. В един миг, когато враждата заплашва да докара общността до цялостно раздробяване, непринудено и ирационално се появява мафията. Насилието й избухва против някакъв прочут човек или малцинство в групата. Те са упрекнати в най-тежките закононарушения, които групата може да си показа, закононарушения, които по своята мощност биха могли да причинят ужасното състояние, което общността претърпява в този момент. Те биват линчувани.
Тъжното положително в това неприятно нещо е, че в действителност работи. В хода на убийството общностите откриват, че тази неочаквана война на всички против един ги е избавила от войната на всеки против всички. Жертването на един човек като изкупителна жертва освобождава идните дейности на отмъщение. Той „ почиства въздуха “. Внезапният мир удостоверява обезверените обвинявания, че жертвата е стояла зад рецесията през цялото време. Ако гибелта на изкупителната жертва е решението, то би трябвало да е повода. Смъртта има подобен помиряващ резултат, че наподобява жертвата би трябвало да има свръхестествена мощ. Така жертвата става нарушител, господ или и двете, запомнени в мита.

Натрупването на реципрочно принуждение и безредица, предшестващо тази резолюция, беше разказано от Жирар в неговия шедьовър „ Насилието и свещеното “ като „ жертвена рецесия “. Разделенията разпалват обществото, насилието и отмъщението ескалират, хората подценяват нормалните ограничавания и морал, а общественият ред се разтваря в безпорядък. Това приключва с преход от реципрочно принуждение към единомислещо принуждение: мафията избира жертва (или клас жертви) за кръвопролитие и в този акт на универсално единодушие възвръща публичния ред.

Епохата на разсъдъка не е изкоренила този бездънен модел на изкупително принуждение. Разум, само че служител за неговото рационализиране; промишлеността го извежда в промишлен мащаб, а високите технологии заплашват да го повдигнат до нови висоти. Тъй като обществото става все по-сложно, в него също се появяват и вариациите по тематиката за изкупителното принуждение. Но моделът може да бъде нарушен. Първата стъпка към това е да го идентифицирате.[...]

Масовото безумство идва от отричането на това, което всеки знае, че е истина. Всяко човешко създание знае, въпреки и неумишлено, че ние не сме функциите и персонажите, които заемаме в културната драма на живота. Знаем, че разпоредбите на обществото са случайни, основани по този начин, че шоуто да може да се изиграе до края му. Не е полуда да влезеш в това шоу, да се натъжиш и да си натовариш часа на сцената. Подобно на артист във филм, ние можем безрезервно да играем функциите си в живота. Но когато артистът не помни, че играе и се изгуби толкоз изцяло в ролята си, че не може да се измъкне от нея, като обърка кино лентата с действителността, това е неуравновесеност. Без отдих от конвенциите на обществения ред и без отмора от нашите функции в него, ние също полудяваме.