Бяха се хванали за ръка. Две деца, облечени в еднакви

Бяха се хванали за ръка. Две деца, облечени в идентични черни панталонки и черни фланелки, каквито продаваха в кръчмата на Старо село. Оттам всеки можеше да си купи фасул, олио, самун, кафява рокля на цветя, мотика, нож и облекла от втора до десета приложимост. Много хубави, евтини като калта маркови облекла от Швейцария, където до неотдавна бе работил притежателят на магазина. Едното дете беше остригано надълбоко, човек можеше да обърка гладкото му черепче с буркан с кисело зеле. Друг път! Момчето бе червенокосо, та пращеше. Другото дете имаше черна коса. Двете не приказваха, подскачаха, тичаха, хванати за ръка, и се смееха. Толкова доста се смееха, че този смях звучеше малко ужасно в празната улица през септември, в селото, което този следобяд бе затворило очи и единствено двете хлапета виждаха пътя към гората.

- Анче, аз знам една барака. Оттам пъдарят пазеше да не крадем черешите. Ясно ми е къде е.

- Аз знам същата барака, Шушомире. Какво ще вършим там?

- Нищо. Но до момента в който те бяха вземали от мене, Анче, и ти заставам в София при същинската ти майка, аз ходех в тая барака. Седях там по през целия ден.

- Защо седнал съм там?

Момчето не отговаряше дълго време, след това внезапно закова на място. Момичето с косата като парашут от черно платнище също спря.

- Те отново ще желаят да те закарат там, Анче. А аз не желая да те закарат там – сподели момчето. – Тогава те вземаха от мене. Аз почнах да седнал съм на оная остаряла скамейка - тъкмо дето беше седяла ти. И все едно никой не те е взимал от мене. Даже спях на тая скамейка, а тя е по-стара от гората. През нощта идваше есента и ставаше доста студено, нищо че още беше септември.

- Аз не знаех, че есента идва през нощта.

- И аз не знаех – призна момчето. – Но я дебнех. Седя на остарялата скамейка и виждам - есента изсипва мраз върху земята. Тате ми сподели – „ Прибирай се “, аз не се прибирам, седнал съм на пейката, навръх твоето място, и все едно си до мене, както си в този момент. Тате се ядоса и взема, та нацепи пейката на тресчици, след това ги възпламени. Така аз към този момент не можех да седнал съм с тебе и да виждам по какъв начин студът се кара на тревата.

- Добре – сподели по-малката черна фланелка.

- Не е добре – възрази рижата, остригана до кост глава. - Ще би трябвало да тичаме до къщичката на пазача. Не пердах се. Нея тате не може да нареже на тресчици, тъй като е на кметството.

Беше преди обед, само че облаците се търкаляха върху деня и го излъгаха да се трансформира в нощ. Реката предеше с вретената си от водорасли, цялата потънала в пожълтяла коприва и бъз.

- Ако желаят да ме вземат отново там, знаеш ли какво? Да се скрием вечно в къщичката на пазача! Тя е надалеч и от нас, и от вас – предложи щастливо момичето.

- Да! – съгласи се алената манатарка. – Ще вземем облекла и от вас, и от нас, две остарели лъжици, две остарели вилици, а хляба ще го държим в кутия за обувки.

- Шушомире, ти си най-умното дете на света, нищо че са те остригали като шиле - прошепна момиченцето. – Ще ни трябват и одеяла.

- Да – съгласи се по-голямата фланелка. – Хайде.

Както си вървяха надолу към изпосталялата след пека и лятната горещина река, двете деца внезапно хукнаха като пощурели към хълмчето. Там се издигаха две постройки – и двете квадратни, яки от камък – по този край имаше повече камък, в сравнение с тиня – каменни кутии с дребни прозорци, без тераси, без благосклонност в тях, здрави, постоянни, със стени по-дебели от тези на кметството, и дворове, оградени с яки дувари от камък – ту сив, ту кафяв, грозни и страшни. Но това им беше задачата – да плашат народа, че народът стана граблив, невестулка, а не народ. Ако видиш някого по улицата, откакто есента изтърси нощта над Старо село, значи този човек е пийнал. Ако не е пийнал, значи е тръгнал да краде. Най-добре го набий и бягай. Иначе ще те бие той.

Може и да се позабавиш малко, умерено. Намираш се в Старо село, а е известно в Радомирско – от година тук живее Дарина, втората жена на Асьо, доведената майка на Анчето. Да, грамадната като джип мацка, същата, дето връзва крадците като суджуци, нанизва ги на едно въже и ги прекарва през площада. Ако смееш, кради, благодаря, апелирам, аз не съм краднал от месец и половина, госпожо Дарина.

Едното дете, дребната чернокоса фланелка, се прокрадва към едната къща, по-високата, омазана в бяло, като че ще скочи да се ожени още на следващия ден. Другата къща също е омазана, само че е боядисана с доста жълто, доста мощно, с цел да плаши хайдуците. След 10 минути – това е времето, през което два чифта крайници като котараци се изкатерват на белия и на жълтия таван – се случва нещо значимо. Къщите са съществени, като че ли се връщат от оран, тежки като дами, които чакат да легнат да раждат след месец време. От таваните на тия съществени къщи черните фланелки са измъкнали по едно черно найлоново чувалче облекла – доста остарели дрехи, когато да вземем за пример татко ти още е тежал седемдесет кила, а в този момент е 100 и десет; когато в бялата къща е имало жена и е обличала такава тясна рокля, в която и куче мъчно ще се побере.

– Мамо - прошепна момичето на роклята. - Не се плаши за мене. В къщата на пазача ще е хубаво.

Червенокосата по-голяма фланелка попадна на едно извънредно изгризано от молци кафяво палто. Бабо, нали знаеш, ти си най-хубавата баба на света. Аз ти го споделям, Шушомир. Никога не неистина. Ти се казваш Страцимира, а аз - Страцимир, само че е доста мъчно да си извиеш езика, по тази причина ми викат Шушомир. Слушай, бабо. В колибката на пазача няма да ме изядат вълците. Ще ги е боязън от твоето ужасно палто. Ние с Анчето ще живеем там, до момента в който дойдат да ми я вземат. Няма да им я дам. Мъжът на истинската ѝ майка, оня с бялата коса и черния мерцедес, ще си намерения: – Пазачът е там, в къщурката. Ще ме гръмне – и няма да посмее да припари насам.

Може да се оженя за Анчето, в случай че през това време тя порасне и се съгласи да ми стане жена и в случай че аз се съглася да ѝ стана мъж. Аз към този момент се съгласих да ѝ стана мъж. Това значи като тате да не даваш на мама да подвига тежко, да копае земята, когато се е спекла като паве, и значи, когато мама стартира да боядисва къщата, ти да отидеш да вземеш четката и да кажеш: „ Ти си ниска, Вяро, върви да ми сготвиш фасул с пушени ребра, аз ще довърша. “ Да си мъж значи на Коледа да купиш една дебела жилетка на мама. Така тя е по-корава от гриповете и изобщо не кашля, дори по-малко от седмица кашля – набрал си жълт кантарион, лайка, липов цвят и бъз. Да си мъж, значи да знаеш къде стои бъзът и да кажеш на мама:– „ Направих ти чай от бъз, жено. Ще ти мине. “ Достатъчно е мъжът да каже – „ Ще ти мине, жено “ и то ти минава.

По-дребната черна фланелка едвам мъкнеше чувала, измъкнат от бялата къща. В него има остарели ризи, една - само че голяма! - кадифена пола, изобщо недокосната от молци. Ана помнеше по какъв начин бащата ѝ беше измънкал:

– Дарино, махни тая пола. В нея си като кран, облечен в рокля.

По тава време Дарина още не беше станала мама Дарина, а си беше кран, облечен в рокля. Тогава Дарина нищо не сподели, тя е такава - първо ти залепя един зад врата, след това изяснява за какво. Така и направи – удари бащата на дребната черна фланелка по врата. Човекът веднага ѝ рече: – „ Мерси, апелирам, госпожо “, обаче го глождеше някоя кост – като те гложде някоя кост в Старо село, значи, че със свещ си дириш багра – и бащата продължи да си го дири:

- Дарино, махни тая черна пола, човек носи черно, като някой почине. Аз носих черно, като ми избяга Ана. Тя не беше умряла, но аз все черно носих, с цел да не ми е толкова тъга. Но отново ми беше тъга. И като те виждам с това черно, Дарино, отново ми става тъга за Ана.

Дарина – тогава изобщо не приличаше на майка, а на автобусната спирка с откъртен от бурята покрив, го плесна по врата. На такава спирка нищо не ти пази тила и дъждът те блъска ли, блъска. Дъждът има толкова ръце, колкото са неговите капки. Затова е влажен.

- Като носиш тая черна пола, аз ще умра, Дарино – сподели татко ми. - Но ми е жалост, че ще умра, без да съм видял за последно Ана.

Дарина, както си разрязваше едно пиле – таман го беше заклала, тъй като бащата на момичето в черна фланелка и на бълха не можеше да отреже главата – Дарина с ръце още кървави от пилето – (Ах, по какъв начин ми се яде пилешко кокалче, мислеше си тогава момичето. Мерси, апелирам, Дарино, няма доста месо да изям. Сипи ми цялата тенджера чорба и ще мета къщата по седем пъти дневно. Мога да броя до седем, не те неистина, Дарино.)

Дарина хвърли ножа на земята, както си беше кървясъл. И както ръцете ѝ бяха изцапани от пилето, свлече полата – толкова грамадна пола, че дребната фланелка се изплаши. То беше пола за планина, не за жена. Сега полата за планината беше натъпкана в черния найлонов чувал.

Дарина ми стана майка. Браво, Боже мой, ти знаеш кого да направиш майка и на кое дете да я дадеш. Заради мама Дарина имам вяра, че си горе сред върховете на боровете, че си направил слънцето, Боже мой, тъй като мама Дарина и слънцето са брат и сестра. Пускай по едно-две късчета слънце, до момента в който аз и Шушомир сме в колибата на пъдаря - да ни свети. Като виждам в чувала тая черна рокля на същинската ми майка, няма да ми е мъчително за нея. Тате споделяше – „ Черното ти взима скръбта, Ано. Я върви ми донеси черна фланелка “ – само че той си нямаше черна фланелка. „ Ходи ми открадни черна фланелка, Ано, щерко. Иначе все майка ти виждам - ей там, на масата. Там ли е майка ти, Ано, на масата? Не е ли? “

Бащата беше пийнал. Детето върви във втората приложимост - тогава магазинерка беше вуйна Димитричка - и сподели:
– Мерси, апелирам, лельо Димитричке, ето ти вода, минерална - чак до капачката на шишето! - и взема метлата, измете. – Дай ми една черна фланелка. Черното прави по този начин, щото татко ти стопира да вижда майка ти на пейката, само че аз не желая да стопира да я вижда, лельо Димитричке. 

Димитричка имаше една дълга пръчка и първо потегли да опаше детето по гърба с нея, само че след това спря да пипа пръчката и хвана една толкова черна фланелка, че в магазина се стъмни.

- Дай я на татко ти, пияницата – сподели Димитричка. – Ето ти и на тебе едно нещо. Рокличка, най дребната в магазина, хем жълта от горе до долу. Така ще ти е радостно – сподели Димитричка.

- Но ще мога ли с нея да сънувам мама?

- Ще можеш – сподели Димитричка. – Дано не я сънуваш. Не заслужава.

Но същинската ми майка заслужава да я сънувам, Боже мой. Не е толкоз яка като мама Дарина, като мен е никаква и слаботелесна. Но я вардя насън. Все ще я вардя, единствено ми давай да я сънувам от време на време, Боже мой.

Двете хлапета се срещнаха на края на пътя, тъй като пътят беше ленив и остарял, боляха го краката и с последни сили успяваше да докрета до жълтата къща. По-натам потъваше в земята и от път се превръщаше на поляна. Поляната има доста крайници, всяка тревичка е стъпка към планината - и тъкмо там, на полятата, цялата покрита с есен и септември, хлапетата стопираха. Червенокосото хлапе, по-високо с глава от дребното, само че не изключително крепко на тип, сграбчи чувала от момичето с коса, черна като калта на измършавялата през лятото река, и сподели:

- Дай. Аз съм мъж - явно му беше мъчно да мъкне двата натъпкани с вехти партакеши чувала, само че момчето крачеше напред и момичето една успяваше да го догони.

- Чакай, аз съм жена. Ще ти вардя боязън. Страхът е другар на дамите. Затова дори като се плашат, пет пари не дават на страха.

Двете къщи, бялата и жълтата, които приличаха на канари, си имаха дворове – и двата двора не бяха чистени, изглеждаха ужасно и сред тях се издигаше още по-страшна, черна, ужасна, дебела и висока стена от камъни. Имаше време, когато тези съседи не можеха да се понасят. Повечето хора из тоя край не можеха да се понасят и яките стени доста им помагаха. Но на едно място камъните бяха разбутани и сред двата двора, сред яките, заплашителни като топове къщи имаше дупка. 

Към разместените камъни от бялата къща излезе висока и страшна като оръдие жена в рокля на цветя. Мащехата – Боже мой, за какво си измислил такава грозна дума за мама Дарина! Този път доста си объркал думите, Боже мой! След Дарина към дупката постепенно се заклатушка висок, тънък-дълъг мъж, слаб и извит като хавлията на баба ти. Бащата на момичето.

От жълтата къща първо излезе мъж, по-висок от зида и от хълма по едно и също време. Брадата му беше небръсната от доста дни, алена, та люта като гердан горчиви Староселски чушки, мъж, който по-добре да беше мъж на огромната жена в кафявата рокля на цветя, макар че всички цветя по роклята към този момент нищо не костваха, тъй като лятото бе отлетяло отвъд Витоша. След рижата брада заситни една жена дребна, само че бърза – също като Шушомир, цялостна като цялостна стомна с алено гъсто вино.

- Децата! – сподели ниската жена и в гласа плисна щастливо алено вино.

- Анчето… и Шушомир - въздъхна грамадната жена с кафявата рокля на цветя, която трябваше да носи през юли, само че кръвта ѝ беше мощна, по тази причина цветята разцъфтяха върху роклята ѝ даже в този момент, през есента. – Моето Анче...
После всъчки млъкнаха.

- Колибата на пъдаря – измърмори алената като салата с моркови брада. – Главата си нарязвам, в случай че двете хлапета не издраскат до такава степен.