Кристина Войлс, старши маркетинг директор, и нейният съпруг Робърт Хъбъл се преместиха в Сан Франциско през 2015 г., когато Кристина получи работа в университета в Бъркли.
Баща й работеше там, когато тя беше само на две години, така че се почувства като „хубав момент на пълен кръг“.
Но градът се беше променил от този, който Кристина пазеше в мили спомени от детството си. Голямото бездомно население в Сан Франциско се превърна в проблем за всички жители на района.
Кристина обяснява как хората са се научили „някак да се справят с нещата и да ги оставят на мира“.
Един ден, докато Кристина обядва навън, наслаждавайки се на хубавото зимно време, преди да се върне на работа, тя стана жертва на непровокирана атака от бездомник.
„Той започна да се приближава към мен и докато Приближих се все по-близо и по-близо, вдигнах ръката си и казах „Съжалявам, че нямам дребни“, обяснява Кристина. „След това той се втренчи и се хвърли към мен.“
Тя си спомня как я хвана за косата и остърга вътрешността на устата й, докато я хвърляше наоколо: „Не можах да го сваля и си спомням мислейки си, че трябва да се махна от тази строителна циментова стена, която беше до нас, защото имаше ъгъл и се страхувах, че ще ме събори в него.“
„Просто крещях за помощ, докато той беше влачейки ме наоколо“, добавя Кристина.
След 10 до 20 секунди, които тя казва, че „се чувстваха като вечност“, двама строителни работници успяха да го издърпат от нея. След това го задържаха, докато някой друг се обади на полицията.
„Спешните служби дойдоха и имаше линейка за него, която го откара, тъй като той твърдеше, че получава инфаркт.
„Един от полицаите като че ли говори с мен, за да се увери, че съм добре. Но бях толкова шокирана, че просто се върнах в офиса си и се върнах на работа“, добавя тя.
След като Кристина каза на колегите си какво се е случило току-що, те я призоваха да посети клиника в кампуса и се прибрах вкъщи, така и направи.
„Отидох в клиниката в кампуса и тъй като той ме беше одраскал по устата, трябваше да ми дадат лекарство, за да предотвратя възможен ХИВ – като превантивна мярка.
„По това време бях само на шест месеца от завършването на лечението си за рак на гърдата и все още бях на лекарство за това лечение – което е доста тежко за вашата система. Така че трябваше да премина на превантивно лечение за ХИВ на всичко отгоре беше много. „
Поглеждайки назад, Кристина споделя недоверието си относно факта, че службите за спешна помощ са й обърнали малко или никакво внимание, но са инвестирали всичките си усилия в „успокояването на нападателя си“.
Нападател „знаеше как да играе системата“
През следващите дни Кристина не спираше да ходи на работа, но описва как не се справяше много добре: „Бях нервна, всяко малко нещо ме плашеше навън.“
„Исках информация за него. Исках негова снимка, за да мога да го разпозная, ако го видя отново. В крайна сметка се свързах с полицейското управление в Бъркли,” обяснява тя.
Кристина описва как полицията в Бъркли е била наистина полезна и те не само са й предоставили снимка на нападателя, но и са я разяснили какво знаеха за него.
„Той беше на около 60 години и беше наистина добре познат на полицията като бездомник, който ставаше все по-насилствен през годините.
„Те също казаха на разбрах как току-що беше излязъл от затвора преди няколко дни и вече беше нападнал някой друг“, добавя Кристина.
Тя си спомня как, когато мъжът най-накрая беше отдръпнат от нея, той веднага каза, че получава инфаркт и че тя е дошла след него.
„Знам, че психичното заболяване играе огромна роля в подобни неща, но той определено имаше своите способности за него. Той знаеше как да играе системата и ченгетата го казаха.“
Ситуацията с непрекъснато нарастващото бездомно население в Сан Франциско не е новина. Кристина смята, че коренът на проблема в града е много прост: „Бездомните хора са много способни.
„Ако няма последствия от лошото и агресивно поведение, защо ще се променят? Градът беше много отпуснат.“
Инцидентите се „нормализират“
След атаката Кристина се опита да запази чувството за нормалност, като се убеди, че това е изолиран инцидент .
„Първоначално се принудих да остана на работата си и в града. Не съм малко момиченце. Винаги съм смятал, че съм доста силен. Преживях рак. Така че си помислих, че мога да се справя“, споделя тя.
В допълнение към това, че започна да посещава терапевт, за да се справи с посттравматичното стресово разстройство, Кристина се записа за курс по самозащита.
„Беше толкова интересно и тъжно как жените говорят за собствения си инцидент с бездомни хора, но по много нормализиран начин – сякаш говорят за затваряне на магазин за хранителни стоки.“
< p>Кристина си спомня една дама, която беше споделила как се бори да влиза и излиза от апартамента си всеки ден поради бездомник, обикновено на много наркотици, блокиращ вратата.„Тази млада жена ще трябва да се промъкне в собствения си дом, за да не бъде нападната“, казва Кристина.
Тя добавя: „Има това ниво на приемане, защото не можете да го избегнете.“
< h2>Сан Франциско „никога не е бил такъв преди“Поглеждайки назад към тийнейджърските си години, когато Кристина посещаваше приятелите си в града, тя си спомня: „Сан Франциско никога не е бил такъв преди.
„Ти непрекъснато избягваш и тъчеш и всички се държат така, сякаш това е нормално. Мисля, че центърът е празен. Няма никой наоколо, тъй като е много превзет от бездомни хора.
„Не е удобно да си наоколо. Вие сте числено превъзхождани. Най-добрият начин да го опишем е да го сравним с видео игра, която трябва да отблъсне всичко и всеки, който идва към вас.“
Това чувство на страх никога не е изчезнало за Кристина и в крайна сметка за двойката реши да напусне Сан Франциско и да се премести завинаги.
„Трудно е, защото искаш да си добър и искаш да помагаш на хората, но трябва да има друг начин да им помогнеш и да ги накараш техните крака.”
Посещавали ли сте Сан Франциско? Какво беше вашето преживяване? Присъединете се към разговора в секцията за коментари по-долу
Вижте коментарите
