БНТ ни подсеща със специален документален филм утре за 130-годишнината

БНТ ни подсеща със специфичен документален филм на следващия ден за 130-годишнината на една от най-красивите и от най-значимите родени в София дами Елисавета Багряна, наричана по ивето на своята първа и най-известна стихосбирка Вечната и святата. Датата беше 29 април.

Починала на 98 години без дни в старческия дом в Горна баня досами тогава новопоявилия се Италиански колеж през 1991 година за позор на нацията, оставила най-голямата си " поетка ”, както сама се назовава, да си отиде от този свят на сходно място. Не в сърцето на София, където е родена край бул. Патриарх Евтимий, близо до тогавашните казарми, а през днешния ден - НДК.

Първа дама на поезията и при царски, и при социалистическия режим, тя доживява и демокрацията, пренасяйки своето достойнство, макар всички злословия и интриги, в които е замесвана. И най-много нелепото обвиняване, че надали не има виновност за разстрела на Никола Вапцаров, което в последно време и писмено беше потвърдено, че не е истина.
Приятелка на най-велики в литературата ни от Йовков и Дебелянов до Боян Пенев, тя е Герой на Народна република България -  също като розите, цъфти при всички режими.

СТИХИИ

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, подвига облак над диканите,
сграбчва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
смъква портите, оградите и децата по площадите -
в родния ми град?
 
Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет гневна,
разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна -
къщиците и градинките, и добитъка на хората -
в родния ми град?
 
Можеш ли да спреш ти виното, щом един път е закипяло то
в бъчвите големи, взидани, с влага лъхаща наситени,
на които с букви кирилски написа " черното " и " бялото " -
в избите студени, каменни, завещани от дедите ни -
в родния ми град?
 
Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, непокорната -
родната сестра напразно, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, -
мене по какъв начин ще спреш?
 

МОЯТА ПЕСЕН

Вземи ме, лодкарьо, в своята ладия лека,
която тихо цепи вълните смолни
и като че ли проправя отсам до небето пътека,
и като че ли се гони с чайките смели и волни.
 
Когато излезем от залива, там навън,
и капки солени разпилян нашите устни,
и вятърът южен надуе платната развити,
и лодката бяла магьосана в път се впусне -
 
тогава, лодкарьо, аз ще запея ария,
нечувана ария - за моята дребна татковина,
чието е име - облак над мене провесен,
чиято е ария - за мене мед и вино!
 
Че пеят по жетва, пеят моми тъмнооки,
момци ги припяват и вечер край врати причакват,
и пеят по сватби, седенки в нощи дълбоки,
и майки пеят - пеят, когато оплакват.
 
О, ария такава - злокобно, сподавено-тиха,
не си още чувал и може би на никое място няма,
тъй като и няма народ с орис по-лиха
и с тъга по-тежка, и с воля - покорно няма.
 
У нас планините лете не губят снега си,
морето е малко, само че име носи - Черно,
и върхът е Черен, постоянно ядосан и навъсен,
и черна земята - плодна, само че тъжна безгранично.
 
Вземи ми, лодкарьо, в своята ладия лека,
която не плашат вълните пенни и смолни,
по тях да създадем една безкрайна пътека -
да стигнем небето, да стигнем чайките волни.