По случай деня на книгата: СТЪКЛЕНО МОРЕ – разказ
Беше леден януарски ден. Сивото небе като че ли заплашително бе надвиснало над града, а студът проникваше на всички места. Пристанището беше затворено. И по какъв начин другояче – зимата на 1954 година подари на хората един паметен спомен: от незапомнения мраз замръзна даже морето!
Невероятната панорама привличаше вниманието на всички, само че най-впечатлени бяха децата. Въпреки възбраната на родителите си малчуганите се шляеха край брега, седяха на кея, а любопитните им очички попиваха всяка детайлност от гледката.
Дебелите ледени кристали по едно и също време ги плашеха и привличаха. Стъклено море! Не бучи като през другите зими, а е безшумно, безпрепятствено и по този начин примамливо те кани да се разходиш из него!
Групичката дойде малко преди здрач. Шумни и радостни както постоянно. Момчетата от близката махала – всички на по 12-13 години. С една дума – тайфата. Морето мълчеше. Не ги посрещна както различен път, не се обади. Сега се беше свило в ледения си кожух и се мъчеше да се стопли. Гледката порази малчуганите. Най-едрото, което държеше в ръцете си парцалена топка, се обади:
– Да влезем във вътрешността, а? Да поритаме върху леда, желаете ли?
След малко безмълвие едно русо момче, чието носле беше обсипано с лунички сподели:
– Ами да, ще бъдем първите, които са играли футбол на лед. Готино!
Децата се втурнаха с крясъци по леда. Смееха се, викаха, пързаляха се и навлизаха все по-навътре в заледеното море. Не усещаха студа, възприятието за цялостна независимост ги изпълваше с благополучие.
Започна да се смрачава. Градът против брега блесна в светлина.
Уморена, тайфата притихна.
– Да се прибираме, ей! – момчето с луничките обърса запотеното ли лице. – Нашите към този момент са се върнали от работа и ми се написа неприятно дето не съм у дома.
– Хайде! Аз пък излъгах баба, че ще играем у вас. Ако в този момент ме потърси… – сподели различен.
Децата потеглиха към брега. Лунната пътека блестеше. Те вървяха – смели, сигурни в себе си, а светът беше в краката им.
И тогава непредвиденото се случи: едно от децата се препъна и падайки хлътна в леда. Ужасът ги обзе по този начин бързо, че преди да се усетят всички пишяха и се мъчеха да се допрян в тъмнината. Някой извика:
– Да го хванем, по-бързо… Дръжте го!
Но към този момент беше късно. Дупката зееше празна. Отдолу морето недоволстваше, отговаряйки на детския стон с жаловито бумтене. Всичко се беше развило толкоз бързо – радостните игри, тръгването към дома, след това пропадането, писъците, а най-после и вцепенението. Те знаеха, че нещо извънредно и непоправимо се е случило, само че детското схващане като че ли отхвърляше да одобри очевидното.
Когато най-накрая излязоха от вцепенението си, схванаха, че занапред следва най-тежкото – да се върнат. И да опишат. Но по какъв начин? Как да кажат на бабата, че са изтървали внучето й в морето… Как да обяснят, че него към този момент го няма, а те са живи…И че са създали това, което доста пъти им е било забранявано. Бавно осъзнаваха, че към този момент нищо нямаше да е същото. Но тръгнаха… Тътреха краката си по леда, мълчаха и единствено понякога някой прокашляше. Брегът се доближаваше със своите светлини. Неусетно пораснали, момчетата усещаха, че ориста ще потърси отмъщение. И вървяха към него…
Автор: И.Колева, 2008 година
