Беше наистина чудесно утро, от онези, които те карат да

Беше в действителност отлично утро, от тези, които те карат да се радваш на живота.

Вентилационната решетка издрънча до стената в тишината на празния офис. Показаха се чифт черни ботуши.

Някой в червен кожух се измъкна оттова, а след това издърпа и чувала си.

Пишещите машинки дремеха под своите калъфи, телефоните стояха спокойни и безмълвни, миризмата на топлия килим запълваше стаята… и светеше дребна зелена светлинка на офисния компютър. Дядо Коледа погледна намачканото листче, което държеше в ръка:
– Шега е, няма метод – изхъмка той.

Светлинката примигна. Мониторът – един от дузината, стоящи в сянката – се освети.

Появилите се букви образуваха думата „ прекратено “, по-късно последва „ Извинете “ и най-после – „ Нали няма значение, че се разсъниха? “.

Дядо Коледа още веднъж погледна писмото, което стискаше в ръка. Без подозрение, това беше най-безупречно формираното писмо от всички, които в миналото бе получавал: доста рядко писмата за него бяха отпечатани и развъдени 50’000 пъти. И на практика нито едно от тях не съдържаше ценова листа и обстоен азбучник на стоките. Затова пък много постоянно попадаше на розови хартийки със зайчета.

Но в случай че сте духът на най-великия от празниците, с хилядолетен стаж в работата, много бързо се научавате да вземате решения в непредвидени обстановки.

– Да видим… – каза Дядо Коледа. – Изглежда, ти си Том?
– ТОМ, да. „ Търговски и Офис Машини “.
– Не си загатнал, че си компютър.
– Много скърбя, не знаех че това има значение.

Дядо Коледа седна на един стол и, завъртайки се един-два пъти на него, взе решение. Сега е три сутринта. И му следва да посети 40 милиона къщи.

– Чуй ме – каза той толкоз меко, колкото можеше, – компютрите не би трябвало да имат вяра в мен. Всичко това е за децата, нали знаеш – такива едни дребни хора… с ръце, крака…
– А те?
– Какво „ те “?
– Те имат вяра ли в теб?

Дядо Коледа въздъхна.

– Не, несъмнено — сподели той. – Мисля, че електричеството е отговорно за това.
– А аз – да!
– Какво?
– Аз имам вяра в теб. Аз имам вяра на всичко, за което оповестявам. Налага ми се. Такава ми е работата. А в случай че внезапно се усъмня в това, че две плюс две прави четири, идва човек, смъква капака на корпуса ми и стартира да се рови в платките ми. Повярвай ми, това не е чувство, което би желал да изпиташ два пъти.
– Това е извънредно! – възкликна Дядо Коледа.
– Принуден съм всеки ден да преброявам платежни ведомости. Знаеш ли, тук през вчерашния ден имаше вечеринка за Рождеството, а мен не поканиха. Даже и балон не ми дадоха. И, несъмнено, никой не ме целуна.
– Виж ти!
– Един разсипа ядки по клавиатурата. Е, все е нещо. А след това се разотидоха по домовете си и ме оставиха да работя през цялото Рождество.
– Знаеш ли, на мен също ми се коства, че това не е почтено. Но, чуй, компютрите не могат да изпитват никакви усеща – каза Дядо Коледа. – Това просто е неуместно.

– Толкова неуместно, като това, че един тулуп съумява за една нощ да пропълзи през милиони комини?

Дядо Коледа малко се смути.

– Тук си прав. – Той още веднъж погледна към бележката. – Но… разбираш ли, аз не мога да ти донеса всичките тези дарове. Аз даже не знам какво е това „ терабайт “.

– Ами тогава какво най-вече желаят твоите клиенти?

Дядо Коледа погледна печално в чувала си.

– Компютри – каза той. – Мобилни телефони. Животни-роботи. Пласмасови магьосници. И други механични играчки, които наподобяват като американски футболист, сблъскал се с „ Фолксваген “. Неща, които писукат и имат потребност от акумулатори – добави сопнато той. – Не са нещата, които носех. Трябваше да са кукли и влакчета.

– Влакчета?
– Не знаеш ли? Мислих, че компютрите знаят всичко.
– Само за заплатите.

Дядо Коледа порови в чувала си.

– Винаги нося едно-две – каза той. – Просто за всеки случай.

Вече беше четири сутринта. Офисът беше затрупан с релси. Петнайсет локомотива обикаляха към бюрата. Дядо Коледа беше коленичил и строеше къщурка от дървени тухлички. Не се беше забавлявал толкоз от 1894 година

Играчките бяха на всички места към компютъра. Това бяха неща, които нормално рисуват на коледните картички, подаващи се от чувала на Дядо Коледа, и които никой не искаше. Нито едно от тях не се нуждаеше от акумулатори. Повечето вървяха със силата на въображението.

– Сигурен ли си, че не искаш никое от тези бумтящо-свистящи неща? – попита щастливо той.
– Не.
– Много добре.

Компютърът изписука.

– Но те няма да ми разрешат да задържа нито едно от тези неща – отпечати той. – Ще махнат всичко.

Дядо Коледа нежно го потупа по кутията.

– Все има нещо, което ще ти разрешат да задържиш – каза той. — Трябва да имам нещо такова. Много се веселя, че открих някой, който не изпитва никакви подозрения. – Той се замисли за малко. – Колко си огромен?

– Бях включен на 5 януари 2000 година в 09:25:16.

Устните на Дядо Коледа замърдаха, до момента в който пресмяташе.

– Това значи, че още нямаш две години! – възкликна той. – О, добре, това е доста елементарно. Винаги нося в чувала по нещо за двегодишните, които имат вяра в Дядо Коледа.

Измина месец. Всички декорации от дълго време бяха свалени, тъй като времето за празнуване беше свършило. Компютърният механик, който беше упоменат в гаранционните карти като „ част от екипа висококвалифицирани инженери “, нервно попипваше вратовръзката си. Той беше закрепил всички разхлабени елементи, беше заменил няколко платки и добросъвестно беше почистил вътрешностите с прахосмукачка.

Какво повече можеше да направи човек?

– Машината е наред – каза той. – Сигурно е от вашият програмен продукт. Какво стана в действителност?

Менижерът въздъхна.

– След празниците видяхме, че някой беше оставил плюшена играчка върху компютъра. Е, шегите са си смешки, само че не можехме да я оставим там, нали? Само че всякога, щом я махнехме, компютърът писукаше и се изключваше.

Инженерът сви плещи.

– Е, не мога да направя нищо – каза той. – Просто би трябвало да върнете мечето назад.

Снимки: Framasphere, Pinterest