България може да получи от Северна Македония онова, което иска
България желае от Северна Македония не територия, не запаси, не даже взаимно-изгодни планове, а самопризнание. Това не се случва постоянно в интернационалните връзки, само че по този начин или другояче е реалност и има някакви учредения: българите са играли значима роля в основаването на един нов политически план, който през днешния ден е еволюирал до суверенната страна Северна Македония.
Исканията на България
България е сложила своите съответни (пет) претенции пред македонската страна, с цел да вдигне ветото си върху започването на договаряния за участие сред нея и Европейски Съюз. Някои от тези претенции са официални и към този момент изпълнени. Най-важното оставащо - от позиция на признанието - е вписването на българите в македонската конституция като държавотворен народ. Това изискване бе наложено след гледище на президента Радев и той има водещата роля в тласкането на договарянията в тази посока. Изглежда съществува някаква вероятност това искане да бъде признато от македонската страна.
Ако тя е склонна да се обвърже с, това би било значителен прогрес в връзките – надали ще е пресилено да се приказва даже за положителен пробив. Конституционните ремонти не стават от през днешния ден за на следващия ден – изискват време. Ако смяната на конституцията стане част от преговорните условия на Европейски Съюз, България няма за какво да се тормози, че СМ няма да ги извърши. За по-голяма сигурност може да се впише в възможното ни съглашение, да вземем за пример, че СМ няма да отвори първата преговорна глава, преди да си промени конституцията.
Това решение резервира достолепието и на двете договарящи страни и води до реализиране на техните цели. СМ ще получи начало на преговорния развой, България ще си подсигурява централното искане за смяна в македонската конституция. Но освен това, ще се сътвори положителна динамичност, в която признаването на българските приноси ще може да прониква измежду македонското население, а да не остава просто на книга. Мъдрата политика на доброжелателност на политици като Желев, Костов (а и Борисов през 2017 година, само че не и след 2019 г.) би трябвало да бъде следвана: само тя може да докара до действително доближаване и осъзнаване на непосредственост, обща история и ползи.
България от дълго време е признала суверенитета на Македония и това беше умно решение – президентът Желю Желев го взе, разбирайки, че съществуването на тази страна е от директен български народен интерес. Още от XVII-ти век дефиницията на суверенитета включва право на обособена народност, обособен език и изповедание. И България не оспорва правото на македонците да имат лична еднаквост през днешния ден – и национална, и езикова. Това, което желаеме, е самопризнание за ролята на България в построяването на тази еднаквост – на общата история, от която тя се е развила.
Признанието обаче не може да се реализира с извиване на ръце. Каквито и контракти да подпишат държавните управления на двете страни, в случай че в обществата се наложи чувство, че нещата стават принудително, в тях ще се раздуха по-скоро ненавист и отричане на другия. Както българите са доста чувствителни на тематика “външен натиск” за Северна Македония, по този начин и македонците няма да одобряват решения, които са им просто наложени. Така че, с цел да има самопризнание, е належащо да се търси напредък, който да може да бъде общопризнат и от двете страни.
Защо се стигна дотук?
Основа за подобен напредък има. В проучване от 2017 година под управлението на професор Георги Фотев (European values study) над 83% от българите дефинират Македония като “добра съседка” и подобен % показва политическа поддръжка за нея. Какво се случи за две-три години, че България – най-големият покровител на македонците през последните десетилетия – да им наложи несъгласие за започване на договаряния с Европейски Съюз? Краткият отговор е, че се случиха националистически мобилизации от двете страни на границата, които вършат проблемите да наподобяват нерешими.
А тези проблеми в действителност не са толкоз комплицирани. С към този момент описаното допустимо решение България би могла да получи своето самопризнание, заради следните аргументи:
1. Трябва да се разбере, че ветото не е път към самопризнание, а работи тъкмо в противоположната посока. Колкото по-дълго държим ветото, толкоз повече антибългарските настроения в СМ ще бъдат раздухвани. И даже най-после да се подпише нещо, то надали ще е това, което желаеме. Гърците изчакаха със своето несъгласие 25 години и най-после “успяха” да трансформират името на съседката си, само че не по този начин, както желаеха: гръцката първична позиция беше в името да я няма думата “Македония”. Гръцкият опит несъмнено не е образец за подражателство, както някои се пробват да го представят;
2. Признанието на приноса на България в политическото развиване на Северна Македония през днешния ден не е реалност, тъй като двете страни са били за към век разграничени: от локални и световни стоманени пердета. В резултат на това общуването сред тях е лимитирано, а колкото по-интензивно е общуването, толкоз по-лесно може да се случи действителното самопризнание на приноси и непосредственост. И от тази позиция ветото е контрапродуктивно, тъй като то резервира преградите, а не ги разрушава.
3. Каквито и да са настояванията на България по отношение на СМ, тези претенции ще се изпълнят с по-голяма възможност в хода на преговорния развой с Европейски Съюз, в сравнение с преди той да е почнал. Защото тогава нашите претенции ще са обвързани с напредъка на този развой и целият Европейски Съюз ще пази българската позиция. В Европейски Съюз има подготвеност да одобри този вид и той би бил доста сериозен триумф за българската дипломация. Но в същото време СМ би трябвало да има ясна европейска вероятност, която да служи за тласък за отстъпки и решения.
4. Ако държим СМ отвън преговорни процеси с Европейски Съюз десетилетия наред, в действителност работим против директния си народен интерес от интегрирани Балкани. Нашият район е изостанал и не може да осъществя капацитета си, тъй като е политически и стопански накълцан. В подтекста на нападателна политика от страна на Русия, Китай и други страни, тази разпокъсаност води и до геополитическа неустановеност. Членството на СМ в НАТО не взема решение всички проблеми на сигурността – нейният стопански гръбнак би бил слаб, в случай че страните от Западните Балкани не са тясно интегрирани в Европейски Съюз.
5. Ако ни е грижа за правата на българите в СМ, най-хубавият метод е тя да стане оптимално бързо член на Европейски Съюз. Тези права ще бъдат най-добре предпазени в преговорен развой с Европейски Съюз (при който Европейски Съюз следи за съблюдаване на стандартите) и в границите на общоевропейски институции: двустранните решения няма да прибавят особена стойност в този проект.
6. Има неща, които просто изискват време. Обществени настройки мъчно се трансформират от през днешния ден за на следващия ден. Ако речта на омразата е публикувана в едно общество, не може да очаквате, че тя ще изчезне с държавно решение. Да, значимо е сред двете страни и държавните управления им да има доброжелателност и те да не употребяват тирада на омразата. Но не може да се забрани на опозицията в една демократична страна да приказва. Нито на българското, нито на македонското Вътрешна македонска революционна организация, да вземем за пример, някой може и би трябвало да му постанова ограничавания. Подобни нереалистични упования не могат да стават български условия, тъй като те просто ще обрекат процеса на крах – т.е. никакво самопризнание няма да получим.
7. и историческите усещания също са свързани с дълготрайни публични настройки. Да, можем и би трябвало да желаеме от македонските учебници да се извадят обидни и погрешни квалификации за българите. Но не трябва да чакаме, че интерпретацията на историята в СМ ще е същата като у нас. Австрия и Италия, да вземем за пример, също са имали развой на писане на общи учебници, който се е точил десетилетия. И връзките сред двете страни не са страдали поради липса на прогрес в този развой. Ако беше противоположното, европейската интеграция нямаше да започва въобще преди Германия и Франция да “изчистят” всички исторически разногласия между тях: добре е, че в 1950 година създателите на Общността за въглища и стомана са били мъдри и прозорливи хора.
Както стана дума, националистическите мобилизации са нещото, което води до тъкмо противоположното на взаимното самопризнание със силата на физически закон. Не е належащо човек да е Нютон, с цел да осъзнае, че и в политиката на някои дейности има равни по мощ противопоставяния. Именно този закон изяснява клопката, в който връзките сред България и СМ се намират сега.
С малко здрав разсъдък и доброжелателност този капан може да бъде раздрънкан и обезвреден.
Исканията на България
България е сложила своите съответни (пет) претенции пред македонската страна, с цел да вдигне ветото си върху започването на договаряния за участие сред нея и Европейски Съюз. Някои от тези претенции са официални и към този момент изпълнени. Най-важното оставащо - от позиция на признанието - е вписването на българите в македонската конституция като държавотворен народ. Това изискване бе наложено след гледище на президента Радев и той има водещата роля в тласкането на договарянията в тази посока. Изглежда съществува някаква вероятност това искане да бъде признато от македонската страна.
Ако тя е склонна да се обвърже с, това би било значителен прогрес в връзките – надали ще е пресилено да се приказва даже за положителен пробив. Конституционните ремонти не стават от през днешния ден за на следващия ден – изискват време. Ако смяната на конституцията стане част от преговорните условия на Европейски Съюз, България няма за какво да се тормози, че СМ няма да ги извърши. За по-голяма сигурност може да се впише в възможното ни съглашение, да вземем за пример, че СМ няма да отвори първата преговорна глава, преди да си промени конституцията.
Това решение резервира достолепието и на двете договарящи страни и води до реализиране на техните цели. СМ ще получи начало на преговорния развой, България ще си подсигурява централното искане за смяна в македонската конституция. Но освен това, ще се сътвори положителна динамичност, в която признаването на българските приноси ще може да прониква измежду македонското население, а да не остава просто на книга. Мъдрата политика на доброжелателност на политици като Желев, Костов (а и Борисов през 2017 година, само че не и след 2019 г.) би трябвало да бъде следвана: само тя може да докара до действително доближаване и осъзнаване на непосредственост, обща история и ползи.
България от дълго време е признала суверенитета на Македония и това беше умно решение – президентът Желю Желев го взе, разбирайки, че съществуването на тази страна е от директен български народен интерес. Още от XVII-ти век дефиницията на суверенитета включва право на обособена народност, обособен език и изповедание. И България не оспорва правото на македонците да имат лична еднаквост през днешния ден – и национална, и езикова. Това, което желаеме, е самопризнание за ролята на България в построяването на тази еднаквост – на общата история, от която тя се е развила.
Признанието обаче не може да се реализира с извиване на ръце. Каквито и контракти да подпишат държавните управления на двете страни, в случай че в обществата се наложи чувство, че нещата стават принудително, в тях ще се раздуха по-скоро ненавист и отричане на другия. Както българите са доста чувствителни на тематика “външен натиск” за Северна Македония, по този начин и македонците няма да одобряват решения, които са им просто наложени. Така че, с цел да има самопризнание, е належащо да се търси напредък, който да може да бъде общопризнат и от двете страни.
Защо се стигна дотук?
Основа за подобен напредък има. В проучване от 2017 година под управлението на професор Георги Фотев (European values study) над 83% от българите дефинират Македония като “добра съседка” и подобен % показва политическа поддръжка за нея. Какво се случи за две-три години, че България – най-големият покровител на македонците през последните десетилетия – да им наложи несъгласие за започване на договаряния с Европейски Съюз? Краткият отговор е, че се случиха националистически мобилизации от двете страни на границата, които вършат проблемите да наподобяват нерешими.
А тези проблеми в действителност не са толкоз комплицирани. С към този момент описаното допустимо решение България би могла да получи своето самопризнание, заради следните аргументи:
1. Трябва да се разбере, че ветото не е път към самопризнание, а работи тъкмо в противоположната посока. Колкото по-дълго държим ветото, толкоз повече антибългарските настроения в СМ ще бъдат раздухвани. И даже най-после да се подпише нещо, то надали ще е това, което желаеме. Гърците изчакаха със своето несъгласие 25 години и най-после “успяха” да трансформират името на съседката си, само че не по този начин, както желаеха: гръцката първична позиция беше в името да я няма думата “Македония”. Гръцкият опит несъмнено не е образец за подражателство, както някои се пробват да го представят;
2. Признанието на приноса на България в политическото развиване на Северна Македония през днешния ден не е реалност, тъй като двете страни са били за към век разграничени: от локални и световни стоманени пердета. В резултат на това общуването сред тях е лимитирано, а колкото по-интензивно е общуването, толкоз по-лесно може да се случи действителното самопризнание на приноси и непосредственост. И от тази позиция ветото е контрапродуктивно, тъй като то резервира преградите, а не ги разрушава.
3. Каквито и да са настояванията на България по отношение на СМ, тези претенции ще се изпълнят с по-голяма възможност в хода на преговорния развой с Европейски Съюз, в сравнение с преди той да е почнал. Защото тогава нашите претенции ще са обвързани с напредъка на този развой и целият Европейски Съюз ще пази българската позиция. В Европейски Съюз има подготвеност да одобри този вид и той би бил доста сериозен триумф за българската дипломация. Но в същото време СМ би трябвало да има ясна европейска вероятност, която да служи за тласък за отстъпки и решения.
4. Ако държим СМ отвън преговорни процеси с Европейски Съюз десетилетия наред, в действителност работим против директния си народен интерес от интегрирани Балкани. Нашият район е изостанал и не може да осъществя капацитета си, тъй като е политически и стопански накълцан. В подтекста на нападателна политика от страна на Русия, Китай и други страни, тази разпокъсаност води и до геополитическа неустановеност. Членството на СМ в НАТО не взема решение всички проблеми на сигурността – нейният стопански гръбнак би бил слаб, в случай че страните от Западните Балкани не са тясно интегрирани в Европейски Съюз.
5. Ако ни е грижа за правата на българите в СМ, най-хубавият метод е тя да стане оптимално бързо член на Европейски Съюз. Тези права ще бъдат най-добре предпазени в преговорен развой с Европейски Съюз (при който Европейски Съюз следи за съблюдаване на стандартите) и в границите на общоевропейски институции: двустранните решения няма да прибавят особена стойност в този проект.
6. Има неща, които просто изискват време. Обществени настройки мъчно се трансформират от през днешния ден за на следващия ден. Ако речта на омразата е публикувана в едно общество, не може да очаквате, че тя ще изчезне с държавно решение. Да, значимо е сред двете страни и държавните управления им да има доброжелателност и те да не употребяват тирада на омразата. Но не може да се забрани на опозицията в една демократична страна да приказва. Нито на българското, нито на македонското Вътрешна македонска революционна организация, да вземем за пример, някой може и би трябвало да му постанова ограничавания. Подобни нереалистични упования не могат да стават български условия, тъй като те просто ще обрекат процеса на крах – т.е. никакво самопризнание няма да получим.
7. и историческите усещания също са свързани с дълготрайни публични настройки. Да, можем и би трябвало да желаеме от македонските учебници да се извадят обидни и погрешни квалификации за българите. Но не трябва да чакаме, че интерпретацията на историята в СМ ще е същата като у нас. Австрия и Италия, да вземем за пример, също са имали развой на писане на общи учебници, който се е точил десетилетия. И връзките сред двете страни не са страдали поради липса на прогрес в този развой. Ако беше противоположното, европейската интеграция нямаше да започва въобще преди Германия и Франция да “изчистят” всички исторически разногласия между тях: добре е, че в 1950 година създателите на Общността за въглища и стомана са били мъдри и прозорливи хора.
Както стана дума, националистическите мобилизации са нещото, което води до тъкмо противоположното на взаимното самопризнание със силата на физически закон. Не е належащо човек да е Нютон, с цел да осъзнае, че и в политиката на някои дейности има равни по мощ противопоставяния. Именно този закон изяснява клопката, в който връзките сред България и СМ се намират сега.
С малко здрав разсъдък и доброжелателност този капан може да бъде раздрънкан и обезвреден.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ