Аз съм самата същност на гордата, самохвална северна раса, която

„ Аз съм самата същина на гордата, самохвална северна раса, която в никакъв случай не е имала усет към приключенията, само че все пак е пребродила земята, обърнала я е с главата надолу и е посяла на всички места реликви и руини. ”

Хенри Милър и безмилостното му признание за това, какво значи да съзрееш и възмъжееш в Америка през 20-те. Назаем от „ Тропик на Козирога ”. 

Henry Miller (1891 ~ 1980) 

Веднага щом приключиш сметките си на този свят, всичко се случва с безспорна сигурност, даже и в сърцето на хаоса. От самото начало не бе друго с изключение на безпорядък – единствено някаква течност, която ме обгръщаше, която вдишвах през хрилете си. В долните пластове, където луната грееше меко и умерено, беше леко и оплодотворително, а над нея бе олелия и разкол. Във всичко на мига виждах противоположното, несъгласието, а сред действителното и нереалното – иронията, парадокса. Сам си бях най-злият зложелател. Всичко, което желаех да върша, можех със същия триумф и да не го върша. Дори като дете, когато нищо не ми липсваше, аз желаех да умра – желаех да се предам, тъй като не виждах никакъв смисъл да се боря. Усещах, че нищо няма да се потвърди, овеществи, добави или изгуби, в случай че продължа едно битие, за което не бях молил. Всички към мен бяха неудачници, а в случай че не бяха неудачници, бяха смешни и жалки. Особено преуспелите. Преуспелите ме отегчаваха до гибел. Бях съчувствен до нелепост, само че не състраданието ме направи подобен, а някакво изцяло негативно качество, уязвимост, която разцъфваше при среща с човешкото злощастие.

Никога не съм помагал някому с вярата, че нещо ще се оправи. Помагах, тъй като бях безпомощен да сторя друго. Да искаш да промениш положението на нещата, ми се струваше безсмислено. Бях уверен, че нищо не може да се промени, в случай че не се промени сърцето, а кой може да промени сърцата на хората? От време на време някой мой другар се обръщаше към Бог – от това напряко повръщах. Имах от Бог толкоз потребност, колкото и Той от мен, а в случай че имаше Бог, споделях си аз, ще Го срещна умерено и ще го заплюя в лицето.

Най-досадното от всичко бе, че нормално от пръв взор хората ме одобряваха за добър, благ, великодушен, предан и бодър човек. Може би притежавах тези добродетели, само че евентуално повода бе, че бях апатичен. Можех да си разреша да съм добър, благ, великодушен, предан и по този начин нататък, защото не притежавах и капка злоба. Завистта бе единственото нещо, на което не бях зависим. Никога не съм завиждал на някого или за нещо. Напротив, постоянно съм изпитвал жалост към всички и всичко.

Сигурно през цялото време съм се упражнявал в никакъв случай да не желая прекомерно доста. От самото начало бях самостоятелен по един излъган метод. Нямах потребност от никого, тъй като желаех да съм свободен – свободен да работя и да давам според моментните си прищевки. В мига, когато нещо се очакваше или искаше от мен, аз избягвах. Това бе формата, която одобри моята самостоятелност. С други думи, аз бях изопачен, изопачен през цялото време. Все едно майка ми ме бе кърмила с отрова и въпреки да бях отбит овреме, отровата бе останала в организма ми. Дори когато тя ме бе отбила, наподобява, съм бил изцяло апатичен. Повечето деца се бунтуват или се преструват, че се бунтуват, а на мен не ми пукаше. Още в пелени към този момент бях мъдрец. Бях срещу живота по принцип. Какъв принцип? Принципът на безсмислието. Всички към мен се бореха. Аз самият не направих каквото и да било изпитание. Ако в профил изглеждаше, че върша изпитание, то бе, с цел да угодя на някой различен. Дълбоко в душата на мен ми беше все едно. А в случай че ме попитате за какво се е получило по този начин, ще отрека всичко, тъй като по рождение съм прокълнат и дебелоглав и нищо не може да ме поправи. По-късно, когато пораснах, чух, че са видели огромен напън, до момента в който ме извадят от майчината вътрешност. Добре разбирам повода. Защо да шавам от мястото си? За какво да излизам от прелестно, топло място, от уютно леговище, където всичко ти се дава даром? 

Най-ранните ми мемоари са от студа, снега и леда в канавките, от скрежа по прозорците, мраза на изпотените зелени стени в кухнята. Защо хората живеят в чуждоземни климати, в сдържан пояс, както неправилно го назовават? Защото хората по природа са лентяи, по природа страхливци. До десетата си година в никакъв случай не бях осъзнавал, че има „ топли ” страни, места, където не би трябвало да изкарваш с пот насъщния, нито да трепериш и да се преструваш, че студът те тонизира и ободрява. Където има мраз, там има хора, които се претрепват от работа, и когато се снабдят с деца, ги учат на евангелието на труда – което в действителност не е друго, а учението на инерцията. Нашите бяха чисти представители на северната раса, т.е. цялостни малоумници. Те поддържаха всички неправилни хрумвания, изказвани в миналото. Сред тях беше догмата на чистотата, да не загатвам праведността. Те бяха мъчително чисти. Но вътрешно воняха. Никога не бяха отваряли вратата, която води към душата, в никакъв случай не бяха мечтали да скочат със затворени очи в мрака. След вечерята чиниите чевръсто се измиваха и се подреждаха в шкафа. След като вестникът биваше прочетен, той усърдно се сгъваше и се слагаше на една етажерка. След като облеклата се изперяха, те се гладеха, сгъваха и се прибираха в чекмеджетата на скрина. Всичко се правеше за на следващия ден, само че на следващия ден в никакъв случай не идваше. Настоящето бе мост и застанали на този мост, те към момента стенат, както стене целият свят, само че никой от идиотите не се сеща да взриви моста.

В огорчението си постоянно диря аргументи да ги осъждам, с цел да осъдя още по-успешно самия себе си. Защото аз съм същият като тях в доста връзки. Дълго време мислех, че съм избягал, само че с годините разбирам, че не съм по-добър, даже съм малко по-лош, тъй като виждах по-ясно от тях и в същото време бях безпомощен да трансформира живота си. Като погледна обратно в живота, коства ми се, че в никакъв случай не съм правил нещо по своя воля, а постоянно под натиска на другите. Хората постоянно считат, че съм авантюрист – надали има нещо по-далеч от истината. Приключенията ми постоянно са били инцидентни, постоянно са ми били налагани извън, по-скоро съм ги търпял, в сравнение с предприемал. Аз съм самата същина на гордата, самохвална северна раса, която в никакъв случай не е имала усет към приключенията, само че все пак е пребродила земята, обърнала я е с главата надолу и е посяла на всички места реликви и руини. Духове, които не могат да намерят покой, само че не и авантюристи. Страдащи духове, неспособни да живеят в сегашното. До един жалки страхливци, в това число и аз. Защото има единствено едно велико премеждие и то е във вътрешността към самия теб, а при него нямат значение нито времето и пространството, нито даже делата.

Не мога да се сетя за улица в Америка или за хора, живеещи на тази улица, способни да заведат човек до откриването на Аз-а. Кръстоствал съм доста улици из целия свят, само че на никое място не съм се чувствал по този начин долен и потиснат, както в Америка. Представям си всички улици на Америка вкупом, образуващи голяма помийна яма, помийна яма на духа, в която всичко се просмуква и оттича, с цел да се трансформира в едно всевечно лайно. Над клоаката духът на труда размахва магически скиптър. Едни до други изплават покои и заводи, военни предприятия и химически фабрики, леярни, санаториуми, психиатрии. Целият континент е един призрачен сън, създаващ оптимален брой беди на оптимален брой хора. Аз пък си бях едничък, самотно създание измежду големия простор на благосъстоянието и щастието (статистическо благосъстояние, статистическо щастие), само че в никакъв случай не съм срещал човек, който да е в действителност богат или в действителност благополучен. Поне знаех, че съм трагичен и безпаричен, отвън строя, отвън играта. Това бе единствената ми разтуха, единствената ми наслада. Но не ми стигаше. Щеше да е по-добре за духовния ми мир, за душата ми, в случай че бях изразил протеста си намерено, в случай че бях влезнал в пандиза поради него, в случай че бях прогнил и починал там…

Аз бях злобен плод на зла земя. Ако личността не бе неуязвима, то Аз-ът, за който пиша, от дълго време да е липсващ. 

От „ Тропик на Козирога ”, Хенри Милър, изд. ФАМА
Снимкa: Henry Miller (1891-1980)