ВМРО: Априлското въстание е българската Голгота
Автор: Красимир Богданов - историк, зам.-председател на Вътрешна македонска революционна организация
На 20 април 1876 година в Копривщица избухва славното Априлско въстание. Трескаво квалифицирано под управлението на апостолите от Гюргевския комитет, то е оня чакан пет века момент на отплата с турския подтисник. Огромна е заслугата на Левски, който не доживя въстанието и увисна на бесилото, само че построи гръбнака на националната ни гражданска война. Опрени на неговата комитетска мрежа, новите апостоли продължиха делото. Невижданият възторг и разгар в подготовката патриархът на българската литература Иван Вазов заслужено назова „ пиянството на един народ “. В дебрите на Средна гора Оборищкият парламент взе съдбоносни решения, които по своя драматизъм надминават най-ярките мостри на древногръцката покруса и драма. С неподражаемото си перо летописецът на въстанието Захарий Стоянов без пресилване ги назовава: „ Моите оборищки депутати… единствените възнаграждения… на които бяха: грозната бесилка и заптийският камчик. Подобни депутати българският народ няма да види към този момент, до момента в който свят пребъде “.
Първата пушка като че ли раздра непрогледния робския мрак, а фамозното „ кърваво писмо “ като гръмотевица разнесе страшната, само че и радостна новина над цялата българска земя.
„ Сега, когато Ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, съпроводени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!... Ако Вие, братя, сте биле същински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия образец и в Панагюрище... “, написа разтрепераната ръка на Каблешков.
На оръжие се подвигат хиляди – заможни занаятчии и елементарни селяни, заслужили учители и свещеници, остарели харамии и образовани младежи. Своеобразен връх на патриотичния ентусиазъм стават Хвърковатата чета и черешовата артилерия, а байракът на Райна Княгиня – престолния камък на храмът на свободата. От старопрестолно Търново до Врачанския балкан, от Сливенско до Разловци, в Родопските села и героично Панагюрище народът ни показва единната воля на Мизия, Тракия и Македония, обединени в общобългарското дело. Бенковски, Волов и Каблешков, Иларион Драгостинов и Стоил челник, Бачо Киро и поп Харитон, Христо Ботев и Таню Стоянов демонстрираха на поробителя по какъв начин се мре за националния блян. Те вечно ще останат в пантеона на българското национално величие. Заедно с трагизма на Перущица и Батак и твърдостта пред гибелта на Спас Гинев и Кочо Чистеменски осмислиха оня свещен лозунг на българските поборници и революционери „ Свобода или гибел “.
За тях никой не може да изрече по мощни от Захариевите думи: „ Тия, бунтовниците, бяха луди и неразбрани глави, нехранимайковци… Да, само че тия бяха почтени и непорочни като ангели, идеални, каквито България надали ще роди към този момент втори такива сходни на тях. “
В огъня на протеста умират 30 000 българи, разрушени са 200 села, с население над 75 000 души. Хиляди от тях са прогонени. Бездомните и сираците са неизброими. Стотици дами и моми са обезчестени или отведени в иго. Жестокото потушаване на Априлското въстанието още един път демонстрира несъвместимостта на османския тираничен и кървясъл режим с европейския хуманизъм. То разсъни гузните съвести в мрачните дипломатически кабинети.
Сякаш проклинание звучат едни от последните думи на пламенния Бенковски, отправил поглед към опожарено Панагюрище от височините на Лисец: „ Моята цел е реализирана към този момент! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която в никакъв случай няма да заздравее! “
И тази рана, тази Българска Голгота проправи пътя към свободата, към българското Възкресение!
Чест и популярност на Априлци! Поклон пред подвига и светостта на делото им! Тяхната памет ни задължава да бдим и пазим Родината и да съхраним вярата, че героизмът и величието на България не са останали в прашните страници на историята. Че народът ни е кадърен да роди нови почтени свои синове.
