Август е. Отново отбелязваме поредната годишнина от Преображенското въстание. Пак

Август е. Отново означаваме следващата годишнина от Преображенското въстание. Пак звучи химнът на Странджа планина " Странджанската Марсилеза ":

" Ясен месец веч изгрява

над зелената гора,

в цяла Странджа плебей запява

ария нова юнашка. "

Ще бъдат упоменати стотиците знайни и незнайни герои, отдали живота си за свободата на Тракия. Сред тях почтено място заема " странджанският Стефан Караджа " - войводата Дико Джелебов.

Роден през 1874 година в гр. Малко Търново в многолюдно, 9-членно семейство, той от рано се сблъсква с беднотията и недоимъка. Завършва главно обучение, само че за повече няма средства и стартира да оказва помощ за изхранването на фамилията с непостижим труд, при " непознати хора, непознати самун делило ". Още от дребен обаче в него се заражда фамилният непослушен, избухлив манталитет и дух, доказателство за което е фактът, че по-късно, в кипящите години на бунтовничество, татко му става пощальон на революционната организация, брат му Тодор - въстаник, а сестра му Милка - ятачка.

Навършил пълноправие, Дико напуща родния край, минава незаконно границата и идва в Бургас. Интелигентен, ученолюбив и избухлив, притегля вниманието към себе си и усърдно опознава учителския поминък.

Помага му заможният български покровител Александър Коджакафалията

(на чието име и през днешния ден има учебно заведение в Бургас), който, впечатлен от качествата на младежа, желае даже да го осинови. Но спокойният, обезпечен живот не е за Дико. Той бързо се влива в зараждащото се емигрантско тракийско придвижване, в чието основаване взе участие през 1897 година, а скоро по-късно - и в революционната организация за освобождение на Тракия, която от 1893 година стартира построяването на революционна мрежа в потиснатия към момента район.

По-късно на въпрос за какво е избрал пътя на битката, Дико Джелебов ще отговори: " Тръгнах да се боря за освобождението на поробеното си Отечество. Ние вървим по пътя на Ботев. Заклел съм се за свободата... "

За бързото му израстване и революционно подсилване огромно въздействие оказват връзките и дружбата му с един от ръководителите на Преображенското въстание Георги Кондалов (загинал още в първия бой).

Като чудесно познаващ Малкотърновската област и с цялостното доверие на революционното управление на Дико Джелебов е предоставено да дефинира мястото за осъществяване на конгреса на организацията. Така през юли 1903 година в местността Петрова равнища (близо до с. Стоилово на към 5 км от гр. Малко Търново) се избира

управление на въстанието - " Главно боево тяло "

в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. За челник на Стоиловския революционен сектор е определен Дико Джелебов. На него ще се падне достойнството единствено месец и половина по-късно, през нощта на 18 против 19 август, на същата околност, където е дислоцирана четата му, да възпламени и хвърли към врага бомбата като сигнал за оповестяване на въстанието.

Обградените казарми в Царево, Резово, Паспалево, Граматиково, Визица и другаде са атакувани през нощта и завладяни до сутринта с огромни загуби на съперника. Четата на Дико Джелебов води героични борби, освобождава село след село, изтегля се последна от полесражението.

За страдание, свободата трае единствено 26 дни. Смазването на въстанието е предоставено на 40-хилядна турска войска под управлението на Шукри паша (същият, който 10 години по-късно ще съобщи сабята си на български офицер, капитулирайки в Одрин с 60-хилядния си гарнизон). Във връзка с тези събития д.и.н. Божидар Димитров написа: " С гневни сражения четите (не е разрушена нито една) сдържат настъплението на съперника, до момента в който селяните с домочадието си минават българската граница... Остават

изгорените от турците села и труповете на 2500 дами, деца и старци

наивно надявали се да овардят парцелите си... "

След погрома по решение на Главното боево тяло Дико Джелебов се открива в бургаското село Ново Паничарево (недалеч от тогавашната граница). През 1904 година във Варна се организира Тракийският конгрес, на който войводата е пратеник. На него се взема решение битката да продължи по всевъзможен начин до цялостното избавление на Тракия.

През 1908 година, след оповестената прошка, Дико Джелебов се завръща в Малко Търново. Революционната организация му разпорежда да замине като преподавател в с. Ятрос (сега в Турция) със смесено население, където да учи на български език дребните българчета. Дико стартира с подготвеност и възторг осъществяването на поръчението, само че се сблъсква с гневната опозиция на локалните турски управляващи и изключително на гръцкия епископ, чиято цел е асимилация на българското население. Безрезултатни са обаче многократните им опити да принудят учителя да се откаже от задачата си и да напусне селото. Тогава прибягват до крайната мярка.

През великденската почивка, април 1909 година, Дико Джелебов се завръща в родното си място. Сестра му, моята баба Станка, го моли: " Дико, не тръгвай, ще те убият. "

" Мене ме патрон не лови ", е отговорът на обречения. И отива на площада, с цел да поведе последното си хоро... По-нататък сюжетът е до болежка прочут: горски път, долчинка, изворче. Дико Джелебов и спътникът му стопират за отдих. Дико се навежда да пие вода. Засадата се задейства, няколко изстрела, един от тях в гърдите... И небесата се разтварят, с цел да трасират

пътя на безсмъртието

На 25 август 2018 година, една година преди юбилейната - 110-а - от убийството на войводата на площада в гр. Малко Търново бе открит негов монумент. Родственици, общественици, поданици на града се стекоха, с цел да отдадат респект към живота и делото му.

Заведох щерка си и внука си - четвърто и пето потомство на родолюбивия родолюбив и свободомислещ жанр на героя, да чуят и видят, да знаят и помнят.

*Авторът е посланик от кариерата, дълготраен дипломат, племенник на войводата.