Напразните усилия на провокаторите
Александър МАРИНОВ
Колективният облик на провокатора, внедрен в редиците на националния митинг, обичайно съпътства всеки опит на висшия суверен да оправдае високата си купа. От поп Гапон (Руската гражданска война през 1905 г.) насетне този облик от време на време е приемал съответна персонификация, само че в множеството случаи остава някак размит и неизвестен. Много рядко управляващите са пожелавали да открият и покажат на обществото кои тъкмо са субектите, стремящи се да отклонят справедливото отвращение в преференциална за някого посока. Още по-рядко – кои са възложителите.
У нас (а и не само) тази странна некадърност да се посочат провокаторите и да бъдат пресечени дейностите им нормално има разумно пояснение – въпросните тъмни детайли работят по напътствие на самата власт или на свързани с нея кръгове. В комбиниране с медийните запаси на властимащите, тези целенасочени старания през последните 10 години са успявали да разпилеят, компрометират и употребяват в своя полза всеки по-мащабен митинг посредством нормалните начини – заплашване, пазаруване, всяване на раздори. Така беше при „ зелените” митинги през 2012 година, при огромния протест против монополите през 2013 година и при гърмежа на неодобрение против държавното управление на Българска социалистическа партия и Движение за права и свободи през 2014 година.
Един от най-опасните способи,
към който прибягват уплашените некадърни политици, е провокирането на етническо напрежение и гражданско принуждение. Именно този безконтролен метод се пробва да употребява преди неизбежния си провал днешното ръководство. Дори да е просто обезверен опит да се плаши обществото с мислена заплаха, това е задоволително рисково и би трябвало да бъде безкомпромисно отхвърлено, с цел да не си намерения никой идващ властник да прибягва до него. В случая значими са поуките от ставащото, с цел да се открият избрани допустими правила и механизми за „ аварийно” овакантяване на властта.
Стартовият изстрел в конкуренцията по провокаторство бе даден от вицепремиера Дончев, който до наскоро мнозина смятаха за най-разумния и съответен член на държавното управление. Ни в чеп, ни в ръкав той заприказва за революция и даже калкулира възможностите на ГЕРБ да я завоюва. Да оставим настрани общоизвестната истина, че в една революция няма спечелили – всеки приблизително просветен човек знае, че от подобен спор страда цялото общество и то задълго. Тук по-интересно е провокативното съмнение, че преимуществото е на страната на ръководещата партия. Именно то издава рисковата некомпетентност, в която е изпаднала властващата върхушка.
Поведението на Бойко Борисов, Дончев, Сачева и други основни фигури в ръководството мощно прилича сюжета на един известен немски филм, отразяващ последните дни на Третия Райх. Хитлер издава заповеди към военни елементи, разпорежда контраатаки, приказва за победи, а генералите му се споглеждат в смут, тъй като тези сили от дълго време са унищожени. Фюрерът приказва за милионно всенародно опълчение, когато от насилствената готовност хиляди берлинчани бягат с риск да бъдат обесени като дезертьори.
Проблемът у нас не е единствено в това, че ръководещите с лекост са подготвени да прибегнат към принуждение, а че не схващат
за какво към този момент силата не е на тяхна страна.
ГЕРБ от дълго време не е тази политическа машина, която превъзнасят платените политолози, социолози и „ анализатори”. Борисов и свитата му са привикнали да заплащат, с цел да бъде лъгано обществото, само че изпаднаха в неуместното състояние да имат вяра на личните си неистини. Поне от два месеца няколко социологически организации разполагат с данни, които не желаят или не смеят да оповестят, изчаквайки се взаимно кой пръв ще поеме риска. Колкото и да е необичайно, първият, който разгласи, че ръководещата партия е много разголена, бе точно нейният конструктор – Цветан Цветанов. Неговото обществено заявление, че при избори през днешния ден ГЕРБ би изгубил половината от гласоподавателите си, е израз освен на непосредствени наблюдения от структурите, а извод от сигурни данни, с които разполага. Настъпил е моментът, когато нито парите, нито заканите работят – досегашните въодушевени деятели на партията започнаха да я напущат още преди началото на всеобщите митинги. Скоро този развой ще придобие темперамент на срутване на лавина.
Основната причина е явното за всички делегитимиране на властта. Дори да приемем, че това ръководство е законно определено (което е много спорно), то от дълго време не е законно, тъй като не прави това, поради което е определено. Едва ли ще бъдат доста хората, подготвени да влязат в борба, с цел да защитят корумпираните си началници. А от другата страна, в редиците на митинга, също са малко тези, които биха ритали падналите. Гражданският митинг, изключително в днешната му форма, е цивилизован по своята същина и даже платените провокатори на властта няма да могат да го изопачат в това отношение.
Обществото желае промяна на модела,
а не демонстративен линч на изкупителни жертви. Отговорност – в сходство с духа и буквата на правото – ще носят тези, които са злоупотребявали с властта и са нарушавали Конституцията и законите.
Още по-опасен израз на политическата и управническа некомпетентност бе опитът да се разпали етническо напрежение към случаите в парка „ Росенец”. Неслучайно заложените провокативни въпроси на псевдожурналисти трябваше да оправдаят плануваните конфликти, зад които да се прикрие държавното управление. Именно тук се видя ясно, че министър председателят и към момента вярното му обграждане към този момент не могат да управляват освен жителите, а и личните си силови структури. Всичко бе нагласено по този начин, че пред резиденцията на Доган да се развихрят конфликти сред турци и българи, само че проектът бе провален, най-много от събралите се български жители, без значение от етноса им. Огорчението на Борисов от осуетения план бе толкоз огромно, че той си разреши да хвърли обвинявания към Движение за права и свободи – нещо, от което постоянно се е пазил през последните пет години.
Опитите да се насъскват обособени групи от обществото едни против други (на етнически, политически, териториален и различен принцип) дълги години даваха своите отровни плодове. Но по всичко проличава, че жителите са извлекли поучения и са построили имунитет. Очертава се реализиране на необятно публично
единодушие по фундамента на по-нататъшните промени
– господство на правото, спазване на духа на Конституцията и нейното рационализиране по този начин, че да подсигурява един в действителност нов модел на ръководство, учреден на неприкритост, аргументираност, отчетност и отговорност на всеки, който е получил обществена власт от народа.
Първата стъпка към материализирането на това единодушие е премахване от властта на злоупотребяващите с нея и осъществяване на в действителност свободни и почтени избори, без следен избор, операции и фалшификации. Оттам нататък следва сложен за прогнозиране път на промени, само че едно е ясно – търпението към досегашния модел е изцяло изчерпано и връщане обратно няма да има, без значение от напъните на провокаторите.
Най-силният отпор на опитите да се предизвика подозрение и разделяне в публичните старания за смяна идва от редиците на жителите. Струва си да се цитира един от плакатите, издигнати на митингите: „ Няма революция, има война на жителите против едно некадърно и корумпирано държавно управление.”
Колективният облик на провокатора, внедрен в редиците на националния митинг, обичайно съпътства всеки опит на висшия суверен да оправдае високата си купа. От поп Гапон (Руската гражданска война през 1905 г.) насетне този облик от време на време е приемал съответна персонификация, само че в множеството случаи остава някак размит и неизвестен. Много рядко управляващите са пожелавали да открият и покажат на обществото кои тъкмо са субектите, стремящи се да отклонят справедливото отвращение в преференциална за някого посока. Още по-рядко – кои са възложителите.
У нас (а и не само) тази странна некадърност да се посочат провокаторите и да бъдат пресечени дейностите им нормално има разумно пояснение – въпросните тъмни детайли работят по напътствие на самата власт или на свързани с нея кръгове. В комбиниране с медийните запаси на властимащите, тези целенасочени старания през последните 10 години са успявали да разпилеят, компрометират и употребяват в своя полза всеки по-мащабен митинг посредством нормалните начини – заплашване, пазаруване, всяване на раздори. Така беше при „ зелените” митинги през 2012 година, при огромния протест против монополите през 2013 година и при гърмежа на неодобрение против държавното управление на Българска социалистическа партия и Движение за права и свободи през 2014 година.
Един от най-опасните способи,
към който прибягват уплашените некадърни политици, е провокирането на етническо напрежение и гражданско принуждение. Именно този безконтролен метод се пробва да употребява преди неизбежния си провал днешното ръководство. Дори да е просто обезверен опит да се плаши обществото с мислена заплаха, това е задоволително рисково и би трябвало да бъде безкомпромисно отхвърлено, с цел да не си намерения никой идващ властник да прибягва до него. В случая значими са поуките от ставащото, с цел да се открият избрани допустими правила и механизми за „ аварийно” овакантяване на властта.
Стартовият изстрел в конкуренцията по провокаторство бе даден от вицепремиера Дончев, който до наскоро мнозина смятаха за най-разумния и съответен член на държавното управление. Ни в чеп, ни в ръкав той заприказва за революция и даже калкулира възможностите на ГЕРБ да я завоюва. Да оставим настрани общоизвестната истина, че в една революция няма спечелили – всеки приблизително просветен човек знае, че от подобен спор страда цялото общество и то задълго. Тук по-интересно е провокативното съмнение, че преимуществото е на страната на ръководещата партия. Именно то издава рисковата некомпетентност, в която е изпаднала властващата върхушка.
Поведението на Бойко Борисов, Дончев, Сачева и други основни фигури в ръководството мощно прилича сюжета на един известен немски филм, отразяващ последните дни на Третия Райх. Хитлер издава заповеди към военни елементи, разпорежда контраатаки, приказва за победи, а генералите му се споглеждат в смут, тъй като тези сили от дълго време са унищожени. Фюрерът приказва за милионно всенародно опълчение, когато от насилствената готовност хиляди берлинчани бягат с риск да бъдат обесени като дезертьори.
Проблемът у нас не е единствено в това, че ръководещите с лекост са подготвени да прибегнат към принуждение, а че не схващат
за какво към този момент силата не е на тяхна страна.
ГЕРБ от дълго време не е тази политическа машина, която превъзнасят платените политолози, социолози и „ анализатори”. Борисов и свитата му са привикнали да заплащат, с цел да бъде лъгано обществото, само че изпаднаха в неуместното състояние да имат вяра на личните си неистини. Поне от два месеца няколко социологически организации разполагат с данни, които не желаят или не смеят да оповестят, изчаквайки се взаимно кой пръв ще поеме риска. Колкото и да е необичайно, първият, който разгласи, че ръководещата партия е много разголена, бе точно нейният конструктор – Цветан Цветанов. Неговото обществено заявление, че при избори през днешния ден ГЕРБ би изгубил половината от гласоподавателите си, е израз освен на непосредствени наблюдения от структурите, а извод от сигурни данни, с които разполага. Настъпил е моментът, когато нито парите, нито заканите работят – досегашните въодушевени деятели на партията започнаха да я напущат още преди началото на всеобщите митинги. Скоро този развой ще придобие темперамент на срутване на лавина.
Основната причина е явното за всички делегитимиране на властта. Дори да приемем, че това ръководство е законно определено (което е много спорно), то от дълго време не е законно, тъй като не прави това, поради което е определено. Едва ли ще бъдат доста хората, подготвени да влязат в борба, с цел да защитят корумпираните си началници. А от другата страна, в редиците на митинга, също са малко тези, които биха ритали падналите. Гражданският митинг, изключително в днешната му форма, е цивилизован по своята същина и даже платените провокатори на властта няма да могат да го изопачат в това отношение.
Обществото желае промяна на модела,
а не демонстративен линч на изкупителни жертви. Отговорност – в сходство с духа и буквата на правото – ще носят тези, които са злоупотребявали с властта и са нарушавали Конституцията и законите.
Още по-опасен израз на политическата и управническа некомпетентност бе опитът да се разпали етническо напрежение към случаите в парка „ Росенец”. Неслучайно заложените провокативни въпроси на псевдожурналисти трябваше да оправдаят плануваните конфликти, зад които да се прикрие държавното управление. Именно тук се видя ясно, че министър председателят и към момента вярното му обграждане към този момент не могат да управляват освен жителите, а и личните си силови структури. Всичко бе нагласено по този начин, че пред резиденцията на Доган да се развихрят конфликти сред турци и българи, само че проектът бе провален, най-много от събралите се български жители, без значение от етноса им. Огорчението на Борисов от осуетения план бе толкоз огромно, че той си разреши да хвърли обвинявания към Движение за права и свободи – нещо, от което постоянно се е пазил през последните пет години.
Опитите да се насъскват обособени групи от обществото едни против други (на етнически, политически, териториален и различен принцип) дълги години даваха своите отровни плодове. Но по всичко проличава, че жителите са извлекли поучения и са построили имунитет. Очертава се реализиране на необятно публично
единодушие по фундамента на по-нататъшните промени
– господство на правото, спазване на духа на Конституцията и нейното рационализиране по този начин, че да подсигурява един в действителност нов модел на ръководство, учреден на неприкритост, аргументираност, отчетност и отговорност на всеки, който е получил обществена власт от народа.
Първата стъпка към материализирането на това единодушие е премахване от властта на злоупотребяващите с нея и осъществяване на в действителност свободни и почтени избори, без следен избор, операции и фалшификации. Оттам нататък следва сложен за прогнозиране път на промени, само че едно е ясно – търпението към досегашния модел е изцяло изчерпано и връщане обратно няма да има, без значение от напъните на провокаторите.
Най-силният отпор на опитите да се предизвика подозрение и разделяне в публичните старания за смяна идва от редиците на жителите. Струва си да се цитира един от плакатите, издигнати на митингите: „ Няма революция, има война на жителите против едно некадърно и корумпирано държавно управление.”
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ