Александър Балабанов за български Одрин – история от далечната 1913 г.
Александър Балабанов е необикновен кадър на родната литература, един от най-хубавите преподаватели в Софийския университет и член на Македонския теоретичен институт. Известен е като преводач и критик, само че също по този начин и като един редактор с редица колонки в седмични издания. Една от главните му задания по време на креативния път е да написа публикации и да се стреми да притегли вниманието на европейските общности към българите в македонски земи. Роден е в Щип, тогава част от Османската империя, през днешния ден част от Северна Македония.
Завършва гимназия в София, а по-късно отпътува в Лайпцинг където следва класическа лингвистика и през 1904 година се дипломира. Зад гърба си има редица триумфи, в това число и основаването на първия книжовен вестник в България – „ Развигор “. Разхождайки се в архивите, попадаме на негова колонка във вестник „ Седмичен обзор “ със заглавие „ Какво става в дребната България “. Той занимава читателите си в секция „ Социална хроника “ и споделя някои персонални истории, прекарани в София. Ето какво споделя на читателите на 2 декември 1933 година
„ 15 март 1913 година е – в Одрин сме. Два дни е Одрин български. Кой знае по какви съображения, с огромни компетенции изпратиха мен да намеря квартири и пространства за разните главноквартирски служби и за по-видните фактори в основната квартира. дадоха ми в помощ кавалеристите М. Янк. и Г. Сърм. Образовани и интелигентни момчета със саби. Единият висок и тъничък, другият невисок и отново тъничък. Дадоха ми още разполагаем един първокласен огромен бейски автомобил с завеси от жълта коприна.
Търсихме що търсихме, намерихме що намерихме – във всеки случай работата се свърши бързо и добре, тъй като имах власт да заповядвам и да подреждам.
Най-много ни услужи в диренето кметът на Караагач при Одрин, където бяха основните квартири, година Александру. Вечерта към 11 часа, капнали от отмалялост, пуснахме автомобила да си върви и отидохме да попитаме кмета Александру, добър и чевръст грък, да ни покаже къде ще сме на квартира ние тримата през тая нощ. Заваля и дребен мартенски дъжд.
Кметството на Александру бе в една ниска нова къща на основната улица – сутерен.
– Господин Балабанов – сподели той към мен на гръцки, тъй като не знаеше български. – услужих ви доколкото ми стига силата. в случай че има нещо, което не е напълно добре, ще забележим на следващия ден. Също и за вас открих квартира при остарели ваши познати, положителни хора. Сега ще ви апелирам пък вие да ми услужите, да ме спасите от крах.
– Казвайте, кирие Александру. Аз съм на ваше разположение.
– Четете това! – подаде ми той един хвърчащ лист – заповед от вашите наши санитарни управляващи през войната.
В тоя хвърчащ напечатан лист се споделяше, апропо, че ще бъде осъден по най-строги военни закони всеки жител, изключително всяко служебно лице, в случай че се откри, че знае за някоя прилепчива болест или нещо сходно и не заяви незабавно на надлежните управляващи или не вземе самичък нужните строги ограничения.
– Ее, – продължи Александру, откакто видя, че свърших четенето – хахаминът на Караагач е болен от холера. Ето ви уверение, че заболяването му е фактически холера. От трима лекари, единият общински доктор. Отиват при хахамина да го наглеждат сума евреи – през целия ден се точат. Ще пламне градът – и моята главичка ще си ми отиде!
– Защо не сложихте стража, да не пускат никого при хахамина? -запитах аз другарски.
– Стража! Каква стража? От къде да я намеря? Ето от тия турските стражари, които останаха тука още на работа, с тия полумесеци на гърдите слагам по двама и по трима. То не нямат право да са с оръжие, след това изобщо те не са нищо. Страх ги е. Щом се мръкне, бягат от поста си. Издействайте българска стража. Мен не ме слушат.
– Лесна работа! – споделих аз. – Веднага! Елате с мен.
И всички четирима се запътихме към дирекцията (канцеларията) на санитарната работа при основната квартира, чак в Караагач. Самият шеф, година доктор К. не беше там в тоя миг. Но там открих висши началници по тая работа, отлични хора и с име, аптекари и лекари.
Разправям аз тъкмо историята за хахамина и мисля, че единствено по себе си се схваща, че въпросът е приключен и че ние ще си отидем да спим, както бяхме ужасно уморени…
– Не е наша работа! – дава отговор единият от началниците – Ние се занимаваме единствено с персонала…
– Евва! Евва! – взе да си скубе косата кметът. – Отиде ми главичката! Отиде!
Той по жестовете беше схванал, че не дават стража…
– Ама по какъв начин по този начин – давам отговор аз – с личния състав? Нали вие сте по санитарната част? Моят и на кмета дълга се свършва до тук. Вие наредете потребното.
Не, та не!
Отивам при другия, по-голям шеф, година доктор И.
– Право ти е споделил година Н. – дава отговор той умно на мене елементарния, който не разбирам нищо от администрация и администрация. – Ние се занимаваме единствено с личния състав. Това не е наша работа…
Кметът към този момент почна да вие…
– Но, Боже мой, – извиквам аз – че нали това е основната канцелария работа по санитарната част? Аз не разбирам, какво желаете да ви се каже още? Вие намирате хората, които ще вземат ограничения.
– Не, та не1 Идете в Одрин – вие самичък, персонално! Там са тия за заболяванията.
– Как ще отида аз в този момент пеш в Одрин, три-четири километра, при тоя дъжд и при тая отмалялост?
Кметът взе да си чука главата в стената! И Викаше:
– Евва! Евва! Язък ми за децата ми!
Аз на вятъра се мъчих да го успокоя. В това време, към този момент 12 часа, среднощ, идва самият шеф на цялата работа – година К.
– Така си е! – дава отговор той. – Право са ви споделили година И. и година Н. – Ние се занимаваме единствено с персонала…
Кметът зина да каже нещо, замисли се и остана с разтворени челюсти. Сдърви се…
– Слушайте година К. – споделих аз елементарния боец строго. – Ако да не беше толкоз срамно и печално, щях да мисля, че съм фен и настоящо лице на най-луда комедия… Ама вие се погрижете и намерете тия, които се занимават с заболявания и тия, на които съгласно тая заповед, би трябвало да се оповестява за осъществяване. Не? Добре! Знайте, че аз знам тая работа, с мене дружно я знаят и тия млади господа… Иначе никой в света не би ми повярвал. Такова чудовищно ми се вижда това нещо.
– Добре! – отговори ми началникът жегнат – Елате с мен!
И в този момент към този момент петима, в киша, след среднощ, потеглихме към щаба на осма дивизия…
Там всичко светеше. Имаше музика. Даваше се сетен прием на началника на дивизията, който получаваше друго предназначение… Или не знам добре какво. Началникът на санитарната част остави нас на вънка на дъжда, той влезна вътре. И там и потъна.
Ние се подслонихме под една стряха и чакахме… Студено стана. Кметът, премрял, седна на самата земя… Ням и се клатушкаше в отчаянието си.
Към два часа току слушам един околийски шеф, от новите, ядосан, вика срещу мен, какво му скимнало на тоя щур професор да безпокои хората в този момент, по това време и пляска с камшика си във въздуха…
Кметът Александру скочи и хукна да бяга…
– Не се бойте – стопирах го аз. – Началникът с камшика буди хората, да ни даде стража за хахамина…
– Кой от вас е тоя професор, бе?
– Голяма работа! Заради един хахамин! – ръмжеше околийския шеф.
– Господин шеф, не е тука въпросът за хахамина, а за здравето на храбрата наша армия и на гражданството…
– Добре де! Ще ме учиш на ум! Елате с мен да ми покажете де е тоя хахамин, м*****!
Моя благосклонност, двама мои помощници, кметът Александру, в този момент към този момент щастлив, околийския шеф, двама стражари – всички потеглихме към хварата, където живееше холеричният хахамин. Постави се пост, сподели се и ключова дума.
Едва към три и половина часа след среднощ отидохме да спим.
На другата заран, преди пладне към 11 часа. Г. С. и аз вървим по основната улица на Караагач и минаваме около кметството. Тук право от прага на канцеларията си Александру се хвърли върху мене, прегръщаше ме, целуваше ми ръцете и викаше:
– Слава Богу! Слава Богу! Спасени сме…
– Как и от какво сме избавени? – попитах аз радостно.
– Тая заран към шест часа хахаминът умря… „
