Огромното мнозинство от децата се раждат способни да научат всичко ♥ Джон МАЙТЪН
„ Ако поставим старания да развием капацитета на децата, у тях могат да зародят възгледи и качества, които да им разрешат да живеят в по-справедливо и рационално общество. Може даже да намерят в случай че не повече благополучие, то най-малко повече задоволство. “ ~ „ Краят на незнанието “
(Homework, 1874, by Winslow Homer)
Неподозирани благоприятни условия
Представете си свят, в който всички деца, съвсем без изключение, се раждат със способността да научат на практика всичко. Представете си още, че никой не се съмнява в това. Каква форма на ръководство ще открият жителите на този свят? Тук въображението ми замлъква - в никакъв случай не съм живял в сходен свят. Напълно допустимо е да няма никакво ръководство, а и хората да не усещат нужда някой да ги управлява. Ако всички се учат да зачитат природата и да ценят личните си качества, може би ще умеят да претеглят същинската стойност на нещата, които купуват или създават, и да се придържат към нея, с цел да не вредят на себе си и обществото. В подобен случай не биха изпитвали потребност от държавни институции, които да контролират икономическата им активност. Ако хората получават обучение съгласно капацитета си, денонощието (пък и животът) няма да им стига, с цел да научат и преживеят всичко, което им се желае. Затова времето ще бъде най-ценният им запас. Може би ще се занимават със значими неща и ще създават артикули, които могат да предадат на идващите генерации, вместо непрестанно да популяризират и унищожават съвсем всичко основано. Тогава няма да се постанова някой да ги насърчава с налози и тласъци, с цел да се трудят и да създават каквото им би трябвало.
Работата с деца ме научи, че в наши дни има един главен въпрос. С него са свързани и разочарованието ни от съществуващите форми на ръководство, и неспособността ни да се оправим със обществените и екологични рецесии. Научните резултати ясно демонстрират, че голямото болшинство от децата се раждат способни да научат всичко. Знаем също по този начин, че мозъкът остава еластичен през целия живот; даже да е повреден, с грижа и тренировки в него могат да се зародят нови умения. Следователно даже децата, които са родени с увреждания или са подценявани в първите си години, евентуално са способни на повече, в сравнение с допускаме. Големият въпрос на нашето време е дали сме подготвени да действаме въз основа на тези открития.
Хабим толкоз време и пристрастености, с цел да решим каква част от приходите си би трябвало да отделяме за страната и дали тя би трябвало да бъде повече или по-малко централизирана. Но тези политически проблеми не са по-съществени през днешния ден, в сравнение с в антична Гърция, когато болшинството от хората били считани за по-низши създания. Макар да гълтам цялото ни внимание, техните решения няма да надживеят държавните управления, които са се случили на власт. Но въпросът дали ще образоваме децата си съгласно с техния капацитет може да получи отговор един път вечно, още в наши дни.
Нужните за задачата вложения не са по никакъв начин огромни. Нищо не ни коства да променим законодателството по този начин, че учебниците и стратегиите да бъдат тествани съгласно научните стандарти и без всевъзможен спор на ползи. Ако трансформират метода си съгласно с новите когнитивистки проучвания, учителите могат да обезпечат на децата сериозната подготовка, която стои в основата на всяко майсторство, като в това време им разрешат да мислят независимо и да учат посредством игри. А в случай че премислят визиите си за детските качества, могат да изоставят изкуствените йерархии и да оставят всички да изпитат насладата от откритията, от откритите решения - както самостоятелно, по този начин и групово. Вместо да изразходват всичките си пари за обособени стратегии, инспекторатите и просветителните министерства биха могли да проведат генетични логаритми по образеца на най-успешните обществени бизнесмени, като непрекъснато тестват и комбинират най-обещаващите стратегии. Не сме длъжни да се помиряваме с стратегии, които не развиват капацитета на всички деца и по всички предмети. Убеден съм, че в случай че приемем тези ограничения незабавно, за по-малко от 10 години ще забележим удивителни промени и в учебните заведения, и в обществото като цяло. А защото възрастните могат да възстановят знанията си по даден предмет, до момента в който го изясняват на децата, бихме могли да създадем специфична стратегия за тях в помощ на държавното образование; тогава вложенията ни биха се изплатили по-бързо. А в случай че влагаме съществено в образованието на най-малките, резултатите могат да бъдат още по-драматични.
Когато се опитваме да предскажем хода на историята, нормално чертаем линия, която минава през сегашното, прекосява един свят, който неясно се мержелее на хоризонта и продължава нататък в незнайното. Мислим си, че в случай че можем да произведем повече от дадени артикули или да убедим хората да подхващат дадени дейности, ситуацията последователно ще се усъвършенства. Светът обаче е толкоз комплициран, че опитите ни да променим нечие държание или способ на произвеждане постоянно имат надалеч по-широки, непредсказуеми последствия. Затова и историята рядко следва начертаната от нас линия. Трудно е да предвидим по какъв начин тъкмо би изглеждало общество, в което всички деца получават обучение съгласно капацитета си. Възможно е в него ролята на страната и законите да е по-малка, само че може да се окаже и тъкмо противоположното. Не е елементарно да разсъждаваме по този въпрос, тъй като този вид обучение би основал възрастни, които ще са радикално разнообразни от нас.
Няма лек за човешката природа. Безсмъртни надали ще станем, а и едва ли ще реализираме единодушие по някой значим въпрос. И въпреки всичко може да има лек за най-тежките обществени и екологични проблеми на нашето време. Може даже да доживеем да забележим смяната. Ако поставим старания да развием капацитета на децата, у тях могат да зародят възгледи и качества, които да им разрешат да живеят в по-справедливо и рационално общество. Може даже да намерят в случай че не повече благополучие, то най-малко повече задоволство.
За да осъществят цялостния си капацитет като жители, децата би трябвало да имат няколко качества. Това са способности, които елементарно можем да развием у тях, стига да пожелаем: дарбата да се удивяваш, дарбата да преценяваш риска, дарбата да изпитваш състрадание и дарбата да се надяваш.
Ако децата не могат да усещат хубостта на забележимия свят, ние ще се усъмним дали сме ги възпитали и образовали както би трябвало. Само че болшинството от учениците, които приключват нашите учебни заведения, не съзират никаква хубост в невидимия свят на естествените закони, в изяществото на логиката и симетрията във всяка клетка и всяка звезда, в безбройните връзки, които минават през времето и пространството и сякаш надминават и човешкия разсъдък, и човешкото въображение.
Наскоро четох изследване, съгласно което единствено 17% от канадците са отдадени на работата си. Възможно е да има връзка сред тази плашеща статистика и обстоятелството, че в учебно заведение сме привикнали да се отхвърляме от толкоз доста занимания и предмети. Може би се помиряваме с малко, тъй като се опасяваме да стартираме нещо изначало. Въображението ни е обуздано, а хоризонтите - толкоз стеснени, че не виждаме смисъл да опитваме. Дори да можехме да изкореним материалната беднотия в своето общество, в случай че продължаваме да образоваме децата по същия метод, няма да се оправим с духовния и интелектуален недостиг. Хората ще се помиряват с специалности, които не ги засягат надълбоко и не употребяват съвсем нищо от техния капацитет.
Подмолното течение на съперничеството ни увлича в деня, в който стъпим в учебно заведение, тегли ни непрекъснато към бъдещата ни работа и по този начин ни отклонява от същинската цел на нашето обучение. Ако хората вървят в даден парк, с цел да погледат залеза, белким има значение кой е крачил най-бързо или е изкачил най-високия рид? Тези достижения може да са забележителни и почтени за удивление, само че не те са задачата на разходката. Ако насърчаваме децата да учат поради самото познание - поради хубостта на концепциите, поради насладата да правиш открития и да виждаш връзката сред нещата, а освен да надминеш съучениците си и да получиш най-хубавата оценка, - може би някой ден няма се състезават за постове и движимости, които значат толкоз малко за тях.
С чувството за знамение идва възприятието за примирение. Нютон споделя, че вижда надалеч, тъй като стъпва върху плещите на колоси. Сравнява се с възпитаник, който играе по морския бряг. Макар да е разкрил най-фундаменталните закони на вселената, той се усеща по този начин, като че ли единствено е разгледал няколко камъчета, изхвърлени от вълните. Много от нас в никакъв случай не са изпитвали такова примирение, тъй като в никакъв случай не са разбирали какъв брой голямо е в действителност морето.
Нашето потомство не умее да прави връзка сред причина и разследване. Не схваща относителния мащаб на последствията, нито какъв брой бързо могат да се натрупат дребните на пръв взор вреди. Въпреки милиардите, които харчим за обучение, ние сме основали общество без нюх за риска. Затова през днешния ден сме изправени пред толкоз доста рецесии и проблемите пред нас евентуално са по-дълбоки, в сравнение с осъзнаваме. Повечето от жителите на света не умеят да си служат действително нито с буквите, нито с числата. Ако образованите хора по този начин елементарно се лъжат по политиците и рекламите, в случай че толкоз рядко съумяват да видят последствията от своите дейности, то какво ли ни чака, когато остатъкът от популацията на планетата почне да упорства да живее по същия метод (както към този момент се случва)?
За да видите какъв брой ни липсва правилен нюх за риска, погледнете по какъв начин се грижим за фамилиите си. Високообразовани родители са подготвени да идат с колата си до другия завършек на града, с цел да купят играчка на детето си. Искат да създадат нещо прелестно за него, само че не си дават сметка какъв брой коства в реалност новата движимост, нито какво ще коства всичко това на идващото потомство. Пък и тяхната благотворителност постоянно стопира до входната им врата. Много родители харчат огромна част от приходите си за личните си синове и дъщери, само че отделят напълно малко за щедрост. Само че най-сигурният метод да изложиш децата си на риск е да захлопнеш вратата пред децата извън - с изключение на, несъмнено, в случай че не очакваш твоите в никакъв случай да не изоставен дома… Никое общество не може да процъфтява, в случай че жителите му не изпитват възприятие на съпричастност, в случай че тяхното състрадание се простира само до околните им родственици. Аз съм имал шанса да пребивавам добре, околните ми също. Огромното болшинство от хората нямат този късмет. Не мога да се отърся от възприятието, че това е надълбоко непочтено. Трудно ми е да отделя фамилията си от другите фамилии по света.
Чувството за съпричастност, за състрадание би трябвало да се възпита. На родителите си дължа убеждението, че би трябвало да оказвам помощ на хората. Когато бях дребен, те даваха безвъзмездна квартира на студенти от Африка, с цел да им оказват помощ да следват в локалния университет. Баща ми постоянно работеше без възнаграждение като хирург в африкански лечебни заведения, а майка ми помагаше в събирането и разпределението на помощи за няколко благотворителни организации в Третия свят (работата й получи самопризнание от федералното правителство).
Ако не се научат на сърдечност от родителите си, децата би трябвало да попият това възприятие в учебно заведение. Но малко на брой от тези, които срещат компликации с материала, усещат откровено съпричастие и непосредственост с учителя си. Колкото и да обича учениците си, той не може да им даде толкоз значимите за развиването им достижения и похвали. Трябва да обучим преподавателите и да им предоставим нужните материали, с цел да оказват помощ на всяко дете да реализира триумф и да отстранен непотребните йерархии в класната стая. Трудно бихме възпитали у децата сърдечност към другите хора, в случай че те самите се усещат непрекъснато сравнявани със съучениците си - сякаш напълно неоснователно.
Даже да имат нюх за чудото на света, възприятие за самозапазване и съпричастност към другите, в случай че нямат вяра, хората няма да подхващат нищо. Когато бъдат подложени на многократни и неизбежни за тях шокови преживявания, плъховете развиват такова възприятие за беззащитност, че не вършат опити да избягат даже в случай че клетката им е отворена. Може би това е най-невидимата, само че и най-дълбока вреда, която ни нанася учебното заведение. Децата се раждат с убеденост, която им разрешава да пробват невъзможни неща - като примерно да вървят и приказват - и с религия в чудото на света, която ги кара да надничат зад всяка завеса и зад всяка врата. Но когато постъпят в учебно заведение, тези порти стартират да се затварят пред тях. Всяка година се отхвърлят от нещо - или считат, че не им се удава, или стопира да им е забавно. Накрая развиват толкоз надълбоко възприятие на беззащитност, че след време приказват за обичани и нелюбими науки, за умения и неумения по този начин, като че ли тези неща са въпрос на природа, генетичен модел или дори психика, а не просто на ред условия.
Децата няма да осъществят невероятния си капацитет, до момента в който не си спомним какво е да чувстваш, че всичко е постижимо. Няма да ни бъде елементарно да си спомним кои бяхме, преди да се оформят характерите и убежденията ни - тогава, когато вярата беше най-естественото нещо на света и даже най- простите неща бяха вероятни. Всичко като че ли ни канеше да го забележим и да го докоснем, всичко искахме да разберем и създадем, като примерно да отворим врата към един нов свят - бил той единствено учебно заведение или детска площадка - тъкмо толкоз, колкото през нея да мине дете.
От: „ Краят на незнанието “, Джон Майтън, изд. „ Изток-Запад “, 2013 година
Картина: Homework, 1874, by Winslow Homer; chinaoilpaintinggallery
