Протестиращите да влязат в Ковид реанимация и да видят как се интубира
Абсурдно е това, което става в страната по отношение на въвеждането на зеления документ. На протестиращите би следвало да им се зададе въпросът дали имат визия по какъв начин наподобява едно Ковид поделение от вътрешната страна. А могат ли да си показват същите тези хора по какъв начин наподобява реанимацията на едно Ковид поделение. Имат ли и най-малката визия за процеса на интубиране и в какво положение се намира пациентът, преди да бъде интубиран. И след това, не дай Боже…
Има ли един пациент с Ковид, без значение дали е в болнична или домашна среда, който да мисли за заведения за хранене, за молове, за театри, кина, нощни заведения. Хора, които гълтам по стотина хапчета дневно, поемат по няколко системи и се молят злото да ги прескочи. Приковани на легло, безсилни, безпомощни, слаби, уплашени. Това е може би и най-страшното – страхът, който сковава. Страхът, че си влезнал в една група от хора без шанс, че си жертва на лошотия вирус. В същото време за новините по малките екрани си просто част от някаква статистика, от някакви бройки. Виждаш лекарите и сестрите, които влизат безчет пъти, даже и през нощта, с цел да ревизират дали всичко е наред. И осъзнаваш, че множеството от тях са млади мъже и дами. Толкова млади, че ти става неловко да им се оплакваш, желае ти се да си една концепция по-добре освен поради себе си, само че и с цел да ги зарадваш тях, да възнаградиш напъните и труда им. И да ги накараш да се радват и да се усмихват щастливи. И това са хора, които влизат и работят в отделенията в ужасяващо неуместни защитни костюми и маски, устоят часове с тях. И разчитат само на имунизациите и на младостта си. Иначе в главите си те са се срещнали с вируса и са го преборили от дълго време.
Ето тези неща да знаят хората от площадите, от заведенията за хранене и нощните заведения. Онези, които приказват за грипче, които горят маски и блокират кръстовища. Да не не помнят, че от време на време животът се прекатурва безусловно за часове.
Михаил Василев, София
Има ли един пациент с Ковид, без значение дали е в болнична или домашна среда, който да мисли за заведения за хранене, за молове, за театри, кина, нощни заведения. Хора, които гълтам по стотина хапчета дневно, поемат по няколко системи и се молят злото да ги прескочи. Приковани на легло, безсилни, безпомощни, слаби, уплашени. Това е може би и най-страшното – страхът, който сковава. Страхът, че си влезнал в една група от хора без шанс, че си жертва на лошотия вирус. В същото време за новините по малките екрани си просто част от някаква статистика, от някакви бройки. Виждаш лекарите и сестрите, които влизат безчет пъти, даже и през нощта, с цел да ревизират дали всичко е наред. И осъзнаваш, че множеството от тях са млади мъже и дами. Толкова млади, че ти става неловко да им се оплакваш, желае ти се да си една концепция по-добре освен поради себе си, само че и с цел да ги зарадваш тях, да възнаградиш напъните и труда им. И да ги накараш да се радват и да се усмихват щастливи. И това са хора, които влизат и работят в отделенията в ужасяващо неуместни защитни костюми и маски, устоят часове с тях. И разчитат само на имунизациите и на младостта си. Иначе в главите си те са се срещнали с вируса и са го преборили от дълго време.
Ето тези неща да знаят хората от площадите, от заведенията за хранене и нощните заведения. Онези, които приказват за грипче, които горят маски и блокират кръстовища. Да не не помнят, че от време на време животът се прекатурва безусловно за часове.
Михаил Василев, София
Източник: pik.bg
КОМЕНТАРИ