Откъс от Пътищата, които избираме, Съли Ерна
7 МАРТ 2018
Наслаждавам се на спокойна вечер в хотелската ми стая някъде в София. Ангажиментите ми за деня са изпълнени и в този момент допивам на драго сърце последна чаша алено вино, преди да стартира да си затягам багажа за полета ми до Сицилия на следващия ден заран.
Седя и си мисля какъв късметлия съм. Не единствено че оцелях макар живота, който съм имал, само че мога да обикалям света, да се срещам с толкоз доста чудесни хора, да видя удивителни места и да преживея многочислени завършения. Нищо обаче не може да се съпостави с дълбокото възприятие на признателност, че имам опция тази седмица да направя за татко ми това, което съм намислил.
Историята в действителност стартира през 1884 година, когато в дребното градче Мелили край Сиракуза в Сицилия се ражда един благородник на име Емануеле Карта, брат на моята прабаба Кармела Карта. От сведенията, които имам, излиза наяве, че той е посветил целия си живот на музиката – да я учи и да свири.
Не знам всичко за Емануеле, само че историята споделя, че е взел участие в Първата международна война. По време на борба е намушкан грубо с щик, губи единия си бял дроб и е върнат с почести от фронта.
В последна сметка Емануеле се открива в родното си градче Мелили, където основава оркестър от 39 души с името „ Band di Carta “, стартира да написа музика и се трансформира в един от най-популярните и приети композитори в региона на Сиракуза. В Мелили всяка година и до ден сегашен се организира фестивал, на който „ Band di Carta “ продължава традицията и извършва творбите, основани при започване на XX век. Това ме кара да се усещам доста горделив, че съм потомък на такава персона.
Маестро Емануеле Карта умира през 1948 година и оставя на сес-тра си Кармела дребна къща. Преди гибелта си той поръчва да бъде направен от камък специфичен музикален герб като знак на неговия оркестър, който да бъде подложен над входа на дребния му дом.
Години по-късно Кармела се омъжва за човек на име Мариано Ерна. Раждат им се две деца – Салваторе (баща ми) и неговата сестра Рина.
Кармела умира едвам на 53 години, през 1958 година, а сестра є Тереза осиновява Рина и я изпраща в Америка с вярата да є обезпечи по-добър живот. През 1961 година Мариано също взема решение да потърси за себе си и сина си по-хубав живот и напуща вечно Мелили, като идва посредством уречен брак в Америка дружно със сина си, моя татко.
Установяват се да живеят в Лоурънс, Масачузетс, а Мариано се хваща на работа из фабриките. Година по-късно, с цел да изкарва някакви спомагателни пари, татко ми се записва в градския оркестър „ Italian Colonial Band “ като тромпетист.
След време татко ми се среща с майка ми Кони, двамата се женят и им се раждат две деца – сестра ми Мария и аз.
Моето музикално странствуване стартира три години след раждането ми.
Спомням си по какъв начин следих татко ми и неговия дребен бенд да репетират в мазето на нашата къща. Толкова бях запленен от барабаните, че на нежната възраст от три и половина започнах да отивам на уроци по музика и поех по стъпките на моите прародители, с цел да стана следващият музикант във семейството.
По-нататък в книгата ще ви опиша за това. Нека първо продъл-жа с историята, която започнах.
Родителите ми се разведоха, когато бях на четири. В началото на 70-те бяха доста сложни години. Майка ми трябваше да работи на две места, с цел да се грижи за мен и сестра ми Мария. Баща ми също се бореше да си откри работа и да оказва помощ колкото може на двете си деца.
Времето минаваше и с навлизането ми в тийнейджърска възраст и по-късно аз и татко ми се отдалечавахме от ден на ден. За това също ще ви опиша по-нататък в книгата.
Една заран, навръх тридесетата ми Коледа, си припомням, че се разсъниха на пода на мазето в къщата на мои другари с кучето ми и празна бутилка от „ Jack Daniells “ до мен. Седнах и се замислих за скапания си живот. Винаги съм сочел с пръст татко ми за това, че не съм благополучен, като провинен за цялата болежка и всичкото страдалчество, което съм претърпял. И тогава осъзнах...
„ Вече съм трийсетгодишен мъж. Какво ще стане с живота ми? Ето ме, седнал съм си тук махмурлия и се самосъжалявам точно на следващата самотна Коледа. Непрестанно си пропилявам времето, като упреквам останалите за моите дейности или бездействия “, мислех си. Сериозно? Наистина ли някой различен ми бе отговорен, че се усещам по този метод? Не беше ли, тъй като бях непрекъснато сърдит и се държах кофти, а? Някой различен трябваше да ми е отговорен. Вината е постоянно НЕГОВА! Той се държеше гадно и нападателно. Да върви по дяволите!
И по-късно ми просветна: „ Не! Майната ти, Съли! Не обвинявай него. Това е твоя неточност. Винаги посочваш различен за провинен и си търсиш извинения, вместо да си размърдаш задника и да постигнеш нещо положително в живота си! “.
Когато осъзнах това, си дадох сметка, че татко ми и майка ми са били съвсем деца, на по двайсетина години, когато съм се родил. Как би могъл да бъде добър родител, откакто самият той е бил дете?
Това беше. Същата коледна заран станах и отидох в къщата на татко ми, с цел да се разберем един път вечно и да забравим всичко. Така и направихме. Говорихме си дълго, доста съществено и прочувствено, и взехме решение, че ще се опитаме лека-полека да си оправим връзките.
Трябва да ви уверя, че, толкоз години по-късно, моят дъртак и аз се разбираме ужасно! Забравихме предишното, простихме си грешките и изградихме прелестни връзки, за което съм доста горделив.
Нека ви обясня за какво ви описвам тази история...
През цялото това време, до момента в който си изяснявахме връзките, научавах от ден на ден и повече за фамилията от страна на татко ми. Преди не знаех нищо за роднините, които са умряли, преди аз да се родя. Разбрах детайлности за прачичо ми Емануеле Карта и за неговия прелестен дребен дом в Мелили, където е израснал татко ми.
И по този начин, един ден през 2004 година го попитах: „ Какво стана с дребната къща, където си отгледан? Домът на Емануеле с каменния музикален герб над входа? “. Баща ми ми описа, че към момента си е там, само че откакто го напуснали преди време, някакви хора от региона влезнали да тършуват и откраднали всички ръкописи с музика на Емануеле Карта, и кой знае какъв брой щайги, с които се е разнасяло мляко, са били застлани с красиво изписаните нотни листове. Всичко е отпътувало!
През 1990 година в региона става огромно земетресение, което унищожава доста от тези дребни къщи. От постройката оцеляват единствено стените и един замърсен под. Става необитаема.
По това време страната се готвела да събори всички остатъци в региона и на тяхно място да построи нови жилища. Но през 2000 година се приема закон, който постановява всички здания, които имат историческа стойност, да бъдат възобновени, като се отпускат средства за обезопасяването им и за реорганизация на стените и покривите. Грижата за реновирането на собствеността от вътрешната страна оставала за собственитците на парцелите. Заради музикалния герб, който бил оживял на входа, и поради приноса на Емануеле Карта за историята на града, къщата му била оповестена за историческа постройка и била непокътната.
Попитах татко ми: „ Кой е притежател в този момент? Какво смяташ да правиш с нея? “. Той отвърна: „ Аз и вуйна ти Рина притежаваме 75 % от нея. Не знаем кои са наследниците на останалите 25 %. Така че нищо не може да се направи. Къщата се е запазила единствено извън. Кухнята даже няма покрив. Кой знае от кой момент никой не живее там. Дори и да искахме да я запазим, нямаше да можем да платим старите налози, насъбрани от двайсет и повече години насам. Просто ще я оставим на страната “.
Моля?! Когато чух това, мигновено помолих татко ми и по-малкия ми брат Карло да заминем за Сицилия, с цел да забележим дали може да намерим метод да спасим къщата и да я запазим за фамилията. Това беше най-важната задача, която можех да си показва.
Не единствено че там бе роден и отгледан татко ми, само че това беше домът на известния композитор от Мелили Емануеле Карта. Оттам е почнало всичко. Там бе моята кръвна връзка с музиката, а точно музиката ми беше дала опция да изградя добър живот за себе си и за щерка си. Трябваше да бъде съхранена!
И по този начин, през 2004 година татко ми, брат ми и аз се качихме на самолета за Сицилия, с цел да проучим по какъв начин стоят нещата.
Като пристигнахме, се уверихме, че татко ми е бил прав. Сградата беше развалина. Буквално нямаше нищо с изключение на няколко стени и замърсен под. Дневната към момента беше с покрив, само че не и кухнята, и дървета и шубраци растяха от пода. Музикалният герб, изцяло непокътнат, си стоеше все по този начин над входната врата.
За наслада, един наш другар, Салво, който се занимава с недвижими парцели и към момента живее в Мелили, предложи да ни помогне и да изследва в общината по какъв начин стоят нещата, с цел да ми даде повече детайлности по следните въпроси:
1. Кои са другите наследници на собствеността и какъв брой ще стува да откупим техните дялове?
2. Каква сума е нужна, с цел да изплатим старите данъчни отговорности и да прехвърлим собствеността на наше име?
3. И най-важно, какъв брой би коствало да ремонтираме и възстановим цялата благосъстоятелност, с цел да стане годна за живеене? Колко ще коства да създадем покрив, стени, боядисване, водопроводи и по този начин нататък?
Три месеца по-късно Салво ми даде отговорите на всички въпроси и нужните числа. Примижах в очакване да видя астрономическа сума, само че бях прелестно сюрпризиран да схвана, че не е толкоз ужасно. Попитах Салво: „ Как е допустимо? Защо сумата не е голяма, при изискване че изискуем налози за доста години обратно? “. Той ми изясни, че в годината, когато е станало огромното земетресение, къщата е оповестена за необитаема и от този момент не са начислявани никакви налози. Алелуя! Да се заплати на другите наследници за останалите 25 %, не струваше съвсем нищо. Оказа се напълно изпълнимо да се трансферира цялата благосъстоятелност на татко ми и вуйна Рина.
Веднага дадох задоволителна сума на Салво, с цел да заплати на страната и на наследниците, и да трансферира къщата на мое име, тъй че да не може някой да си я присвои. После в продължение на тринайсет години събирах пари и през април 2017 година благодарение на Салво и неговата строителна бригада започнахме да възвръщаме парцела.
През октомври къщата беше приключена и когато още веднъж пристигнах в Мелили, открих, че всичко е станало съвършено! Каменната обшивка беше изцяло възобновена, също и истинските стоманени парапети на балконите от началото на XX век. Историческият герб на моя прачичо на входа на постройката беше измит и реставриран.
Обзаведох изцяло къщата и в стаите окачих фотоси, които пазеха детски мемоари на татко ми и вуйна Рина от времето, когато се живели тук със своите родители.
Исках да внеса и музикална сила в този дом, по тази причина над пианото окачих остарелия тромпет на татко ми, както и други принадлежности. В рамки по стените сложих фотоси на трите музикални генерации от нашата фамилия. Емануеле Карта и неговия оркестър, татко ми и неговия бенд, аз и моята група. 118 години музика!
А за край на тази история ще ви кажа, че татко ми към момента не знае нищо за това. Единствено му е известно, че къщата е на мое име и че считам някой ден да я възстановя. Няма си и визия, че към този момент е приключена.
От 2004 година насам сме я посещавали няколко пъти. Всеки път, когато се разхождаме из дребния Мелили, виждам в очите му по какъв начин детските му мемоари се връщат. Когато споделя какво е правил тук като дребен, чувствам вълнението му. Винаги ни кара: „ Нека да минем край къщата “. Така и вършим, а той ни изяснява каква е била подредбата на стаите, когато са живеели там. Показва ни къде на горния етаж се е намирала дневната. В нея майка му имала шивашка работилничка, където шиела рокли и панталони за хората от Мелили. Спомняше си по какъв начин са гледали кокошки в кухнята, с цел да имат яйца, и по какъв начин всички е трябвало да спят в една стая на походни кревати.
Въпреки че беше ужасно да слушаме тези истории, татко ми можеше само да си напомня какво е било, тъй като пред нас си стоеше изцяло разрушена къща.
А в този момент, когато той е към този момент на 75 години, щом пристигнем в Мелили, отново ще тръгнем да се разходим из града и когато най-после още веднъж ме помоли: „ Нека да отидем до къщата “, за мен ще бъде изключителна приятност да го видя по какъв начин пристъпва към новата врата. И когато, комплициран и разчувствуван, се извърне към мен, гордо ще разлюлея пред очите му ключа, с който да влезе в родния си дом, където не е нощувал от повече от 57 години!
Днес е един прекрасен ден.
Докато четете тази книга, помнете, че колкото и сложен да ви се коства животът, колкото и неправдив и нечовечен да наподобява от време на време, без значение че задачите и фантазиите ви наподобяват доста надалеч и си мислите, че това са просто истории, които в никакъв случай не могат да ви се случат, всичко, което желаете и за което копнеете на този свят, е напълно наоколо. Само от вас зависи да го постигнете. Ако имате силата да се изправите на крайници, откакто животът ви е повалил, след това да го извършите още веднъж и още веднъж, да сте подготвени да се вдигнете на счупените си кости, с цел да пристъпите крачка напред, сигурно ще стигнете там, накъдето се стремите. Неизбежно е.
Време е да си пипвам полета и да се срещна с баща. Приятно четене!
Наслаждавам се на спокойна вечер в хотелската ми стая някъде в София. Ангажиментите ми за деня са изпълнени и в този момент допивам на драго сърце последна чаша алено вино, преди да стартира да си затягам багажа за полета ми до Сицилия на следващия ден заран.
Седя и си мисля какъв късметлия съм. Не единствено че оцелях макар живота, който съм имал, само че мога да обикалям света, да се срещам с толкоз доста чудесни хора, да видя удивителни места и да преживея многочислени завършения. Нищо обаче не може да се съпостави с дълбокото възприятие на признателност, че имам опция тази седмица да направя за татко ми това, което съм намислил.
Историята в действителност стартира през 1884 година, когато в дребното градче Мелили край Сиракуза в Сицилия се ражда един благородник на име Емануеле Карта, брат на моята прабаба Кармела Карта. От сведенията, които имам, излиза наяве, че той е посветил целия си живот на музиката – да я учи и да свири.
Не знам всичко за Емануеле, само че историята споделя, че е взел участие в Първата международна война. По време на борба е намушкан грубо с щик, губи единия си бял дроб и е върнат с почести от фронта.
В последна сметка Емануеле се открива в родното си градче Мелили, където основава оркестър от 39 души с името „ Band di Carta “, стартира да написа музика и се трансформира в един от най-популярните и приети композитори в региона на Сиракуза. В Мелили всяка година и до ден сегашен се организира фестивал, на който „ Band di Carta “ продължава традицията и извършва творбите, основани при започване на XX век. Това ме кара да се усещам доста горделив, че съм потомък на такава персона.
Маестро Емануеле Карта умира през 1948 година и оставя на сес-тра си Кармела дребна къща. Преди гибелта си той поръчва да бъде направен от камък специфичен музикален герб като знак на неговия оркестър, който да бъде подложен над входа на дребния му дом.
Години по-късно Кармела се омъжва за човек на име Мариано Ерна. Раждат им се две деца – Салваторе (баща ми) и неговата сестра Рина.
Кармела умира едвам на 53 години, през 1958 година, а сестра є Тереза осиновява Рина и я изпраща в Америка с вярата да є обезпечи по-добър живот. През 1961 година Мариано също взема решение да потърси за себе си и сина си по-хубав живот и напуща вечно Мелили, като идва посредством уречен брак в Америка дружно със сина си, моя татко.
Установяват се да живеят в Лоурънс, Масачузетс, а Мариано се хваща на работа из фабриките. Година по-късно, с цел да изкарва някакви спомагателни пари, татко ми се записва в градския оркестър „ Italian Colonial Band “ като тромпетист.
След време татко ми се среща с майка ми Кони, двамата се женят и им се раждат две деца – сестра ми Мария и аз.
Моето музикално странствуване стартира три години след раждането ми.
Спомням си по какъв начин следих татко ми и неговия дребен бенд да репетират в мазето на нашата къща. Толкова бях запленен от барабаните, че на нежната възраст от три и половина започнах да отивам на уроци по музика и поех по стъпките на моите прародители, с цел да стана следващият музикант във семейството.
По-нататък в книгата ще ви опиша за това. Нека първо продъл-жа с историята, която започнах.
Родителите ми се разведоха, когато бях на четири. В началото на 70-те бяха доста сложни години. Майка ми трябваше да работи на две места, с цел да се грижи за мен и сестра ми Мария. Баща ми също се бореше да си откри работа и да оказва помощ колкото може на двете си деца.
Времето минаваше и с навлизането ми в тийнейджърска възраст и по-късно аз и татко ми се отдалечавахме от ден на ден. За това също ще ви опиша по-нататък в книгата.
Една заран, навръх тридесетата ми Коледа, си припомням, че се разсъниха на пода на мазето в къщата на мои другари с кучето ми и празна бутилка от „ Jack Daniells “ до мен. Седнах и се замислих за скапания си живот. Винаги съм сочел с пръст татко ми за това, че не съм благополучен, като провинен за цялата болежка и всичкото страдалчество, което съм претърпял. И тогава осъзнах...
„ Вече съм трийсетгодишен мъж. Какво ще стане с живота ми? Ето ме, седнал съм си тук махмурлия и се самосъжалявам точно на следващата самотна Коледа. Непрестанно си пропилявам времето, като упреквам останалите за моите дейности или бездействия “, мислех си. Сериозно? Наистина ли някой различен ми бе отговорен, че се усещам по този метод? Не беше ли, тъй като бях непрекъснато сърдит и се държах кофти, а? Някой различен трябваше да ми е отговорен. Вината е постоянно НЕГОВА! Той се държеше гадно и нападателно. Да върви по дяволите!
И по-късно ми просветна: „ Не! Майната ти, Съли! Не обвинявай него. Това е твоя неточност. Винаги посочваш различен за провинен и си търсиш извинения, вместо да си размърдаш задника и да постигнеш нещо положително в живота си! “.
Когато осъзнах това, си дадох сметка, че татко ми и майка ми са били съвсем деца, на по двайсетина години, когато съм се родил. Как би могъл да бъде добър родител, откакто самият той е бил дете?
Това беше. Същата коледна заран станах и отидох в къщата на татко ми, с цел да се разберем един път вечно и да забравим всичко. Така и направихме. Говорихме си дълго, доста съществено и прочувствено, и взехме решение, че ще се опитаме лека-полека да си оправим връзките.
Трябва да ви уверя, че, толкоз години по-късно, моят дъртак и аз се разбираме ужасно! Забравихме предишното, простихме си грешките и изградихме прелестни връзки, за което съм доста горделив.
Нека ви обясня за какво ви описвам тази история...
През цялото това време, до момента в който си изяснявахме връзките, научавах от ден на ден и повече за фамилията от страна на татко ми. Преди не знаех нищо за роднините, които са умряли, преди аз да се родя. Разбрах детайлности за прачичо ми Емануеле Карта и за неговия прелестен дребен дом в Мелили, където е израснал татко ми.
И по този начин, един ден през 2004 година го попитах: „ Какво стана с дребната къща, където си отгледан? Домът на Емануеле с каменния музикален герб над входа? “. Баща ми ми описа, че към момента си е там, само че откакто го напуснали преди време, някакви хора от региона влезнали да тършуват и откраднали всички ръкописи с музика на Емануеле Карта, и кой знае какъв брой щайги, с които се е разнасяло мляко, са били застлани с красиво изписаните нотни листове. Всичко е отпътувало!
През 1990 година в региона става огромно земетресение, което унищожава доста от тези дребни къщи. От постройката оцеляват единствено стените и един замърсен под. Става необитаема.
По това време страната се готвела да събори всички остатъци в региона и на тяхно място да построи нови жилища. Но през 2000 година се приема закон, който постановява всички здания, които имат историческа стойност, да бъдат възобновени, като се отпускат средства за обезопасяването им и за реорганизация на стените и покривите. Грижата за реновирането на собствеността от вътрешната страна оставала за собственитците на парцелите. Заради музикалния герб, който бил оживял на входа, и поради приноса на Емануеле Карта за историята на града, къщата му била оповестена за историческа постройка и била непокътната.
Попитах татко ми: „ Кой е притежател в този момент? Какво смяташ да правиш с нея? “. Той отвърна: „ Аз и вуйна ти Рина притежаваме 75 % от нея. Не знаем кои са наследниците на останалите 25 %. Така че нищо не може да се направи. Къщата се е запазила единствено извън. Кухнята даже няма покрив. Кой знае от кой момент никой не живее там. Дори и да искахме да я запазим, нямаше да можем да платим старите налози, насъбрани от двайсет и повече години насам. Просто ще я оставим на страната “.
Моля?! Когато чух това, мигновено помолих татко ми и по-малкия ми брат Карло да заминем за Сицилия, с цел да забележим дали може да намерим метод да спасим къщата и да я запазим за фамилията. Това беше най-важната задача, която можех да си показва.
Не единствено че там бе роден и отгледан татко ми, само че това беше домът на известния композитор от Мелили Емануеле Карта. Оттам е почнало всичко. Там бе моята кръвна връзка с музиката, а точно музиката ми беше дала опция да изградя добър живот за себе си и за щерка си. Трябваше да бъде съхранена!
И по този начин, през 2004 година татко ми, брат ми и аз се качихме на самолета за Сицилия, с цел да проучим по какъв начин стоят нещата.
Като пристигнахме, се уверихме, че татко ми е бил прав. Сградата беше развалина. Буквално нямаше нищо с изключение на няколко стени и замърсен под. Дневната към момента беше с покрив, само че не и кухнята, и дървета и шубраци растяха от пода. Музикалният герб, изцяло непокътнат, си стоеше все по този начин над входната врата.
За наслада, един наш другар, Салво, който се занимава с недвижими парцели и към момента живее в Мелили, предложи да ни помогне и да изследва в общината по какъв начин стоят нещата, с цел да ми даде повече детайлности по следните въпроси:
1. Кои са другите наследници на собствеността и какъв брой ще стува да откупим техните дялове?
2. Каква сума е нужна, с цел да изплатим старите данъчни отговорности и да прехвърлим собствеността на наше име?
3. И най-важно, какъв брой би коствало да ремонтираме и възстановим цялата благосъстоятелност, с цел да стане годна за живеене? Колко ще коства да създадем покрив, стени, боядисване, водопроводи и по този начин нататък?
Три месеца по-късно Салво ми даде отговорите на всички въпроси и нужните числа. Примижах в очакване да видя астрономическа сума, само че бях прелестно сюрпризиран да схвана, че не е толкоз ужасно. Попитах Салво: „ Как е допустимо? Защо сумата не е голяма, при изискване че изискуем налози за доста години обратно? “. Той ми изясни, че в годината, когато е станало огромното земетресение, къщата е оповестена за необитаема и от този момент не са начислявани никакви налози. Алелуя! Да се заплати на другите наследници за останалите 25 %, не струваше съвсем нищо. Оказа се напълно изпълнимо да се трансферира цялата благосъстоятелност на татко ми и вуйна Рина.
Веднага дадох задоволителна сума на Салво, с цел да заплати на страната и на наследниците, и да трансферира къщата на мое име, тъй че да не може някой да си я присвои. После в продължение на тринайсет години събирах пари и през април 2017 година благодарение на Салво и неговата строителна бригада започнахме да възвръщаме парцела.
През октомври къщата беше приключена и когато още веднъж пристигнах в Мелили, открих, че всичко е станало съвършено! Каменната обшивка беше изцяло възобновена, също и истинските стоманени парапети на балконите от началото на XX век. Историческият герб на моя прачичо на входа на постройката беше измит и реставриран.
Обзаведох изцяло къщата и в стаите окачих фотоси, които пазеха детски мемоари на татко ми и вуйна Рина от времето, когато се живели тук със своите родители.
Исках да внеса и музикална сила в този дом, по тази причина над пианото окачих остарелия тромпет на татко ми, както и други принадлежности. В рамки по стените сложих фотоси на трите музикални генерации от нашата фамилия. Емануеле Карта и неговия оркестър, татко ми и неговия бенд, аз и моята група. 118 години музика!
А за край на тази история ще ви кажа, че татко ми към момента не знае нищо за това. Единствено му е известно, че къщата е на мое име и че считам някой ден да я възстановя. Няма си и визия, че към този момент е приключена.
От 2004 година насам сме я посещавали няколко пъти. Всеки път, когато се разхождаме из дребния Мелили, виждам в очите му по какъв начин детските му мемоари се връщат. Когато споделя какво е правил тук като дребен, чувствам вълнението му. Винаги ни кара: „ Нека да минем край къщата “. Така и вършим, а той ни изяснява каква е била подредбата на стаите, когато са живеели там. Показва ни къде на горния етаж се е намирала дневната. В нея майка му имала шивашка работилничка, където шиела рокли и панталони за хората от Мелили. Спомняше си по какъв начин са гледали кокошки в кухнята, с цел да имат яйца, и по какъв начин всички е трябвало да спят в една стая на походни кревати.
Въпреки че беше ужасно да слушаме тези истории, татко ми можеше само да си напомня какво е било, тъй като пред нас си стоеше изцяло разрушена къща.
А в този момент, когато той е към този момент на 75 години, щом пристигнем в Мелили, отново ще тръгнем да се разходим из града и когато най-после още веднъж ме помоли: „ Нека да отидем до къщата “, за мен ще бъде изключителна приятност да го видя по какъв начин пристъпва към новата врата. И когато, комплициран и разчувствуван, се извърне към мен, гордо ще разлюлея пред очите му ключа, с който да влезе в родния си дом, където не е нощувал от повече от 57 години!
Днес е един прекрасен ден.
Докато четете тази книга, помнете, че колкото и сложен да ви се коства животът, колкото и неправдив и нечовечен да наподобява от време на време, без значение че задачите и фантазиите ви наподобяват доста надалеч и си мислите, че това са просто истории, които в никакъв случай не могат да ви се случат, всичко, което желаете и за което копнеете на този свят, е напълно наоколо. Само от вас зависи да го постигнете. Ако имате силата да се изправите на крайници, откакто животът ви е повалил, след това да го извършите още веднъж и още веднъж, да сте подготвени да се вдигнете на счупените си кости, с цел да пристъпите крачка напред, сигурно ще стигнете там, накъдето се стремите. Неизбежно е.
Време е да си пипвам полета и да се срещна с баща. Приятно четене!
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ