Черно-бял, но не като филм от миналото
20 години е задоволително дълго време. Период, за който се трансформират мирогледите на поколенията, светът придобива нов образ, хората се вълнуват от радикално разнообразни събития, персони, проблеми. Само ще загатна, че през 2003 стартира походът на Локомотив Пловдив към единствената купа в историята на „ смърфовете “, роди се българската версия на Уикипедия, в Белград беше погубен сръбският министър председател Зоран Джинджич, а на бял свят се появяват Грета Тунберг и Карлос Алкарас, за които светът ще чуе години по-късно.
Същата тази 2003 беше и последната, в която Нюкасъл Юнайтед взе участие в Шампионската лига. През март месец беше семейството на „ Сейнт Джеймсис Парк “ против Барселона и тогава едва ли и скептиците са вярвали, че „ свраките “ повече няма да се завърнат в този шампионат и ще би трябвало да чакат 20 години. Сър Боби Робсън, тогава управител на тима, от дълго време не е сред живите, а най-голямата футболна емблема на североизтока – Алън Шиърър – става все по-непопулярен измежду младото потомство, въпреки на Острова да се подвизава непрекъснато и сполучливо като ефирен анализатор. Дали поради свежите парични потоци от Близкия изток, дали поради чудесната форма на играчите през предходния сезон, дали поради шанса, дали поради прекомерните задължения на останалите тимове в евротурнирите, само че Нюкасъл съумя да финишира в топ 4 на Висшата лига и да се завърне в шампионата на богатите 20 години по-късно.
И не щеш ли стана немислимото – чоп за груповата фаза и ориста изпраща за противници Пари Сен Жермен, Милан и Борусия Дортмунд. Наглед кошмарно, само че в действителност безпределно прелестно, тъй като никой не може да подсигурява по кое време още веднъж ще бъде „ посетена “ Шампионската лига. А още по-трудно за поверие е, че след два кръга отборът е преди всичко в групата с 4 точки. Четири гола бяха маркирани и нощес във вратата на парижани, които дойдоха в града с голямата си звезда Килиан Мбапе, само че и с присъщото си надменност, като че ли мачът е следващият скучен ангажимент и условност, през който би трябвало да преминат. Да, но не. „ Свраките “ бяха безкомпромисни и завоюваха може би най-гръмката си (не като резултат, а като значение) победа в последните десетилетия. Победа, която приказва за неизменност в работата, а не за късмет или случайност. Спомените от успехите в предишното изплуваха. Като спомените за черно-белите филми. И в този момент имаше нещичко черно-бяло. Но не филм, а успех. В цялостния му искра.
Флагчета, шалчета, възгласи, хореография, песни, наслада. От всичко по доста. За да се стигне до това пленително 4:1. Хиляди, струпали се по улиците, в трепетно очакване просто мачът да стартира. Защото 20 години той не започваше. Докато мениджърът Еди Хау наближаваше към входа на стадиона, потопен в размишления и опитващ се да измисли следващия тактически капан, един възрастен ентусиаст, облечен от глава до пети в продукти на Нюкасъл, се провикна с цяло гърло: „ Знаеш какво да правиш, Еди! “. И той очевидно в действителност е знаел. И тази страст се придвижи някак натурално върху играчите. Антъни Гордън, Бруно Гимараеш и Дан Бърн при относителни общоприети намеси и обстановки се обръщаха към публиката в опит да я изправят на крайник и да я надъхат да създаде даже още по-силен звук. Ако въобще сходно нещо беше допустимо.
Енергия, себераздаване, бягане, гонене на всяка топка. Защото не се знае дали зад ъгъла не дебнат още едни смразяващи 20 години. Друг от знаците на ориста беше, че две от локалните момчета и последователи на Нюкасъл от деца – Дан Бърн и Шон Лонгстаф вкараха голове. Нито високият ляв бек, нито на пръв взор скучният вътрешен полузащитник постоянно имаш благоприятни условия да осъществят, какво остава пък и да го създадат. Но нощес просто вечерта беше специфична. И нямаше по-подходящи голмайстори от тях двамата. Снарядът на Фабиан Шер за последния гол добави еуфорията на „ Сейнт Джеймсис Парк “, а последният съдийски сигнал накара ентусиастите да изреват по този начин, че да бъдат чути над моста на река Тайн. Същински черно-бял успех!
Автор Стефан Георгиев
Намерете Българска национална телевизия в обществените мрежи:,,,
Същата тази 2003 беше и последната, в която Нюкасъл Юнайтед взе участие в Шампионската лига. През март месец беше семейството на „ Сейнт Джеймсис Парк “ против Барселона и тогава едва ли и скептиците са вярвали, че „ свраките “ повече няма да се завърнат в този шампионат и ще би трябвало да чакат 20 години. Сър Боби Робсън, тогава управител на тима, от дълго време не е сред живите, а най-голямата футболна емблема на североизтока – Алън Шиърър – става все по-непопулярен измежду младото потомство, въпреки на Острова да се подвизава непрекъснато и сполучливо като ефирен анализатор. Дали поради свежите парични потоци от Близкия изток, дали поради чудесната форма на играчите през предходния сезон, дали поради шанса, дали поради прекомерните задължения на останалите тимове в евротурнирите, само че Нюкасъл съумя да финишира в топ 4 на Висшата лига и да се завърне в шампионата на богатите 20 години по-късно.
И не щеш ли стана немислимото – чоп за груповата фаза и ориста изпраща за противници Пари Сен Жермен, Милан и Борусия Дортмунд. Наглед кошмарно, само че в действителност безпределно прелестно, тъй като никой не може да подсигурява по кое време още веднъж ще бъде „ посетена “ Шампионската лига. А още по-трудно за поверие е, че след два кръга отборът е преди всичко в групата с 4 точки. Четири гола бяха маркирани и нощес във вратата на парижани, които дойдоха в града с голямата си звезда Килиан Мбапе, само че и с присъщото си надменност, като че ли мачът е следващият скучен ангажимент и условност, през който би трябвало да преминат. Да, но не. „ Свраките “ бяха безкомпромисни и завоюваха може би най-гръмката си (не като резултат, а като значение) победа в последните десетилетия. Победа, която приказва за неизменност в работата, а не за късмет или случайност. Спомените от успехите в предишното изплуваха. Като спомените за черно-белите филми. И в този момент имаше нещичко черно-бяло. Но не филм, а успех. В цялостния му искра.
Флагчета, шалчета, възгласи, хореография, песни, наслада. От всичко по доста. За да се стигне до това пленително 4:1. Хиляди, струпали се по улиците, в трепетно очакване просто мачът да стартира. Защото 20 години той не започваше. Докато мениджърът Еди Хау наближаваше към входа на стадиона, потопен в размишления и опитващ се да измисли следващия тактически капан, един възрастен ентусиаст, облечен от глава до пети в продукти на Нюкасъл, се провикна с цяло гърло: „ Знаеш какво да правиш, Еди! “. И той очевидно в действителност е знаел. И тази страст се придвижи някак натурално върху играчите. Антъни Гордън, Бруно Гимараеш и Дан Бърн при относителни общоприети намеси и обстановки се обръщаха към публиката в опит да я изправят на крайник и да я надъхат да създаде даже още по-силен звук. Ако въобще сходно нещо беше допустимо.
Енергия, себераздаване, бягане, гонене на всяка топка. Защото не се знае дали зад ъгъла не дебнат още едни смразяващи 20 години. Друг от знаците на ориста беше, че две от локалните момчета и последователи на Нюкасъл от деца – Дан Бърн и Шон Лонгстаф вкараха голове. Нито високият ляв бек, нито на пръв взор скучният вътрешен полузащитник постоянно имаш благоприятни условия да осъществят, какво остава пък и да го създадат. Но нощес просто вечерта беше специфична. И нямаше по-подходящи голмайстори от тях двамата. Снарядът на Фабиан Шер за последния гол добави еуфорията на „ Сейнт Джеймсис Парк “, а последният съдийски сигнал накара ентусиастите да изреват по този начин, че да бъдат чути над моста на река Тайн. Същински черно-бял успех!
Автор Стефан Георгиев
Намерете Българска национална телевизия в обществените мрежи:,,,
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ