(1936 ~ 2017) Без история не може И все пак

(1936 ~ 2017)

Без история не може

И въпреки всичко идва войната от 1877 година. Да се преглежда тя единствено като нов опит за реализиране ползите на империята е грехота. Не по отношение на Царя Освободителя, а грях към съветския боец „ това сиво, оскъдно, беззаветнопредано съветско създание ” както го наричал един от младите и известни съветски генерали,(според Утин). Този боец е бил надълбоко уверен, че идва да освобождава приятелски народ. Братството сред елементарните хора се основава в общите старания и общите терзания, от допиращите се плещи и вкопчените окървавени ръце. То не зависи от козните на тия, които ги ръководят, подтикват и командват.

Книгата на Утин „ Писма от България ” не е преведена у нас. Досещам се по какви аргументи, само че не съм сигурен. Тя не може да се назова благослов за българите. Но, макар че създателят не ни икономисва горчиви истини и на доста места ме кара да се червя, той е доброжелателен към нас и безмилостен в рецензията си към неуредиците в съветската войска и изключително съветското гражданско ръководство, което по остарял табиет администрирало популацията на освободените елементи от страната ни невежо, жалко и жестоко. Нито един от „ губернаторите ” нямал нужното обучение, нито какъвто и да е опит в гражданската администрация, всички били някогашни военни. И всички били назначавани с по седем хиляди рубли заплата за управници на български градове, месеци преди те да бъдат завладени от войските. Не е чудно, че тези хора не са правили особена разлика сред българите и до скоро обезправените съветски мужици.

По този мотив Утин се обръща към един властник от административното шефство на Търновския окръг:

„ – Но вие всички забравяте, че ние сме пристигнали тук, с цел да ги освобождаваме. А вие си служите с нагайката.

– Повярвайте ми, за тях най-хубавото избавление е нагайката!

И колкото и да спорих с него, той твърдо стоеше на своето, че е невероятно да управляваш българите без нагайка и продължаваше да я счита за най-хубавото средство на държавната мъдрост. ” (стр.123)

Журналистът идва в Свищов директно откакто съветските войски минават Дунава. Поразило го, че по стените на къщите имало изрисувани с въглен кръстове или надписи на съветски: „ Дом на християнин ”, „ Дом на българин ”...По турските къщи, нямало никакви надписи. Те били небрежно изоставени от стопаните им и небрежно разграбени. А щом по нашенските къщи имало надписи на руски( с неточности съгласно авторът) те са били за застраховка. Освободители-освободители, само че да не стане някоя простъпка. Свищовци са внимателни хора. Иначе те са посрещнали войските с цветя. А що се отнася до разграбеното турско имущество, тъжно е, само че мъчно може да се отхвърли. Самият Утин даже се пробва в книгата си да оправдае сходно държание, и го назовава изблик на обективна, даже законна отплата! За наш позор, цялостен век по- късно през 1989 година и не от законна отплата, сходна орис сполетя и други изоставени турски домове в страната ни.

Емилиян Станев имал концепция за разказ, който не е съумял да стартира. Действието трябвало да се развива в Сливен по време на руско-турската война от 1828-29 година. Градът е високомерен от съветските войски на Дибич Забалкански. И Емилиян споделя:

„ Аскерите се разбягват, а българите като посрещат руснаците, мислят че към този момент са свободни и стартират да изкачват прасета по минаретата, да вървят по потребност в джамиите, да крадат добитък... ”

Не искам да не преставам... Трябва да преглътнем, че у някои от нашите сънародници, концепцията за свободата се свежда до вървене по потребност в джамиите. През балканската война, след завладяването на Одрин, български боец решил да задоволи физиологичните си потребности от минарето на една джамия. Мюфтията се оплакал на военачалник Велчев за това светотаство, а генералът рекъл: “В края на краищата, човек не може да лиши един безпаричен боец от безобидни развлечения! ” (Карнегиева анкета 1913 г.)

Но каква била ориста на опиянения от свободата си през 1829 година Сливен.Печална. Русите подписали в Одрин мир с турците, след това напуснали индиферентно рамките на България. Тя, горката, още веднъж си оставала под иго и ятаган. Пред тази вледеняваща опасност тридесет хиляди души от цветущия преди време град си изгарят къщите и побягват оттатък Дунава, където не ги очаквали, кой знае какъв брой по-добри дни. „ Но това са истини, демон да го вземе – нервира се Емилян Станев – Всяка Руско-турска война създаваше огромни несгоди, както и всяко въстание в Македония и Тракия. ”

След отстъплението на съветската армия при Стара Загора през 1877 година, турците изпадат в гняв и се надпреварват със себе си по зверства, те опожаряват и изтребват всичко българско. Руски офицери свидетелстват, че в една къща намерили българин обесен с главата надолу и под него накладен огън, че разкрили три годишно дете заковано за дървена маса с огромен пирон през корема и още сходни ужаси... И като че ли, с цел да преобърне всяка логичност, с цел да потвърди парадокса на войните е диалогът воден от Утин в едно наше село в Северна България:

– Тук наоколо има ли турски села?

– Има едно – дали отговор българите.

– И турците не си ли отидоха.

– Не, всичките си останаха.

– И по какъв начин се държат?

– Живеят си умерено. Ние им изпратихме няколко души.

– Защо?

– Ами когато управата им се отдръпна, турците от селото желаеха, ние да им изпратим защита и ние им изпратихме.

Без коментар!

В началото на войната съветските офицери са гледали на нашите опълченски дружини с неуважение, пренебрежително и с подигравка. „ Какво може да се чака от тях - нищо! ” Упреквали са ни, че малко българи са се присъединили в Опълчението, упреквали са ни, че не сме основали партизански отряди, които да работят в тила на турците, упреквали са ни, че не заслужаваме свободата си, и постоянно бил задаван въпросът, за какво проливаме кръвта си за тези български селяни, които са „ двеста години напред от съветския мужик ”...Всичко това е може би заслужено, само че известно е, че самото съветско шефство не е разрешавало на българското население никакви самоволни инициативи. Нещо повече съветските военачалници не са разрешавали и на румънската армия да се включи ефективно във войната, тя била ситуирана в Никопол и нито крачка по-навътре в България. Едва когато се провалил и вторият несполучлив взлом на обсадения Плевен, командването се обърнало за помощ към крал Карол.

След Стара Загора и Шипка, обаче, мнението за българите внезапно се трансформирало. Там нашите опълченци са показали неподозирано мъжество и правилно е това „ всеки гледа да бъде напред и гърди героичен на гибел да изложи, и един зложелател повеч мъртъв да постави! ” Там бъдещият министър- ръководител на България Димитър Петков е изгубил ръката си и е имал силата да се фотографира с отрязаната си длан до него, самичък Господарят император го е наградил за смелост, а сънародниците му го нарекоха просто „ чолака ” и тридесет години по-късно един от тях го простреля на улица „ Цар Освободител ”. Някъде паралелно героичен се е сражавал и Олимпи Панов, само че сетнините му – 10 години по-късно са печални. Там един от моите прародители миличък, свитичък, какъвто го помня от най-ранното си детство, мъжки е воювал, там са погинали хиляди „ нижни чинове ”, за чиито имена няма място по белите монументи на планината.

Като си намерения човек, че неумелите, плашливи, загрижени за парцел и челяд въстаници, децата от 1876 година, при Стара Загора и Шипка за момент възмъжават и единствено девет години по-късно се трансформират в корави бойци, има чудом да се чуди. Тези обути в цървули войни погват нахлулата след Съединението в земите ни сръбска армия и принуждават Австро-Унгария да ни заплашва с война, в случай че не се спрем. Изглежда, че бунтовник се става къде по-трудно от боец.

От цялата ни хиляда и триста годишна история, повече от половината ние сме били подвластни на чужденци: византийци, татари, турци, че и руси, били сме подчинени и на надменни български боляри. Не ми се ще да злоупотребявам с този употребен до погнуса аргумент, само че да се подценява той е неприемливо. Ясно е едно: господари у нас е имало за малко, плебеи за дълго. Както споделя Пенчо Славейков не петстотин, а хиляда години сме били под иго. Бая време сме имали, да се прекланяме, да се престорваме на раболепни, да се учим да оцеляваме. Отгоре на всичко сме си малочислен народ, и най-лошото - безпаричен народ, който е могъл да измисли поговорката: „ Бий го по главата, да не му кинеш облеклата! ” И макар тази нагледност, продължаваме безкрайно да се питаме, за какво сме покорни? Защо беше слаба съпротивата против комунистическата тирания, за какво си мълчахме и махахме с ръка на вождовете от трибуната... Ами тъй като: „ Вол що си влачи хомота не го бодат по гърба! ” И „ тъй като преклонена глава остра сабя не сече! ”…

От: „ Весела книга за българския народ “, Георги Данаилов, изд. „ Абагар “
Снимка: Георги Данаилов (1936 - 2017), БГНЕС