Откъс от Как умират демокрациите
1
Изборният път до разрухата е рисково излъган. В класическия боен прелом, както при Пиночет в Чили, гибелта на демокрацията е директно забележима за всички. Президентският замък гори. Президентът бива погубен, хвърлен в пандиза или пратен в заточение. Действието на Конституцията е прекратено. По пътя на изборите нито едно от тези неща не се случва. Няма танкове по улиците. Конституциите и останалите естествени за демокрацията институции си остават непокътнати. Хората към момента гласоподават. Избраните автократи резервират облика си на демократи, само че унищожават наличието на демокрацията.
Много от желанията на държавното управление да подкопае демокрацията са „ законни ”, в смисъла на това, че са утвърдени от законодателния орган или от съда. Може даже да бъдат показани като опити за възстановяване на демокрацията – за по-ефективна правосъдна система, за битка с корупцията или за изчистване на изборния развой.
Все още съществуват медии, само че те или са купени, или са заплашвани да се самоцензурират. Гражданите не престават да подлагат на критика държавното управление, само че биват изправени пред спомагателни налози или други правосъдни проблеми. Това поражда неразбиране. Хората не схващат незабавно какво се случва. Много не престават да имат вяра, че живеят в народна власт. През 2011 година когато анкета на Latinobarometro пита венецуелците да опишат демократичността на страната си от 1 (никаква демокрация) до 10 (изцяло демократична), 51% от тях правят оценка страната с 8 или повече.
Тъй като няма един-единствен миг – няма прелом или оповестяване на военно състояние, или анулация на конституцията, посредством който режимът да „ прекрачи границата ”, то липсва повода, която да задейства алармите на обществото. Онези, които подлагат на критика злоупотребата с власт на държавното управление, биват подценени, упрекнати, че преувеличават или че лъжат. Разпадът на демокрацията за множеството хора остава незабележим.
Колко уязвима е американската народна власт за тези форми на крах? Основите на демокрацията ни сигурно са по-стабилни от тези на Венецуела, Турция или Унгария. Но какъв брой постоянни?
Отговорът на този въпрос изисква да отвърнем взор от заглавията на вестниците и от изключителните вести, с цел да можем да разтеглим кръгозора си и да се поучим от опита на други демокрации в международната история. Да учим демокрации, които са в рецесия, ще ни помогне по-добре да разберем провокациите, пред които е изправена нашата лична народна власт. Базирайки се на историческия опит на други народи, разработихме тест, с който да можем да определим бъдещите автократи, преди да са завзели властта. Можем да се поучим от грешките на демократическите водачи в предишното, решенията, отворили вратите на бъдещите автократи, както и от методите, по които други демокрации са държали екстремистите отвън властта. Сравнителният метод илюстрира по какъв начин определените автократи в разнообразни елементи на света употребяват изненадващо идентични подходи, с цел да подкопаят демократичните институции. Колкото по-ясни стават тези модели, стъпките по пътя към разпада стават по-доловими и по-лесно предотвратими. Знанието за това по какъв начин жителите на други демокрации сполучливо са се противопоставили на определените автократи или по какъв начин трагично са се провалили е изключително значимо за тези, които през днешния ден се пробват да защитят американската народна власт.
Знаем, че във всички общества понякога се раждат демагози-екстремисти, даже и в здравите демокрации. Съединените щати са имали значително – Хенри Форд, Хюи Лонг, Джоузеф Маккарти, Джордж Уолъс. Основен тест за демокрациите не е дали такива политически фигури се появяват, а дали политическите водачи, изключително политическите партии, се пробват да ги възпрат от печеленето на власт, като ги държат настрани от партийните листи, отхвърлят да ги поддържат и да застанат зад тях, а когато е належащо, даже се сплотяват с общите си съперници в отбрана на демократичните претенденти. Изолирането на екстремистите изисква политически кураж. Но когато страхът, опортюнизмът или неверната преценка накарат партиите да повдигнат екстремистите във всекидневния политически живот, то демокрацията бива застрашена.
Веднъж щом бъдещият автократ се добере до властта, демокрациите са изправени пред втори тест: дали автократът ще отслаби демократическите институции, или ще бъде озаптен от тях? Институциите обаче не са задоволителни, с цел да създадат това сами. Конституциите би трябвало да бъдат защитавани от политическите партии и от жителите, само че и от демократичните правила. Без тези правила записаните в конституцията механизми за надзор стопират да работят като бранители на демокрацията. Институциите се трансформират в политически принадлежности за власт над тези, които остават отвън тях. По този метод определените автократи подкопават демокрацията – като запълват съдилищата с техни избраници и ги „ военизират ” против други неутрални организации, като купуват медиите и частния бранш (или ги сплашват да мълчат) и като пренаписват политическите правила, с цел да настроят играта против съперниците си. Трагичността на парадокса на определения автократ се крие в това, че убийците на демокрацията употребяват личните ѝ институции, с цел да могат постепенно и тихомълком – и даже законно – да я убият.
Америка се провали с първия тест, когато през ноември 2016 година избра за президент човек със съмнителна преданост към демократичните правила. Изненадващата победа на Доналд Тръмп се случи освен поради общественото неодобрение, само че и поради невъзможността на републиканската партия да озапти демагога в личните си редици.
Колко сериозна е опасността през днешния ден? Много наблюдаващи се успокояват с Конституцията, която е била написана точно, с цел да възпре и обезврежда демагози като Тръмп. Системата на Мадисън на съвместен надзор на институциите е издържала към този момент двеста години. Оцеляла е през Гражданската война, Голямата меланхолия, Студената война и Уотъргейт. Би трябвало да оцелее и след Тръмп.
Не сме доста сигурни. В исторически проект системата ни е работила в действителност добре, само че не, или най-малко не напълно, поради конституционната рамка, основана от бащите на нацията. Демокрациите работят най-добре и оцеляват най-дълго, когато конституциите са подкрепени от неписани демократични правила. Две съществени правила са запазили мадисъновата система по способи, които вземаме за даденост: взаимната ни приемливост, т.е. приемането, че две конкурентни партии мислят себе си за законни съперници, и въздържанието – концепцията, че политиците би трябвало да се въздържат от използването на институционалните си пълномощия. Именно тези две правила са били основата на американската народна власт през по-голямата част от ХХ век. Лидерите и на двете съществени партии се одобряват взаимно за законни и устояват на изкушението да употребяват краткотрайния си надзор над институциите, с цел да завоюват колкото се може повече предимство. Нормите на толерантността и въздържанието бяха бранителите на демокрацията ни, съумяха да предотвратят партийните битки до гибел, които унищожиха демокрациите на други места по света, в това число в Европа през 20-те и Южна Америка през 60-те и 70-те години на ХХ век.
Днес обаче тези отбрани са отслабени. Ерозията на демократичните ни правила стартира през 80-те и 90-те години и се ускори след 2000-а. Когато Барак Обама стана президент, доста републиканци показаха подозрение в легитимността на съперника си и се отхвърлиха от всевъзможен самоконтрол, с цел да преследват тактиката си на победа непременно. Доналд Тръмп може и да е забързал този развой, само че не той го аргументи. Предизвикателствата пред американската народна власт са доста по-сериозни. Отслабването на демократичните правила е учредено на последна поляризация на партиите, която не е в разликите в политиките, а се намира в екзистенциалния спор сред раса и просвета. Усилията на Америка да реализира тъждество сред расите, до момента в който обществото става все по-разнообразно, отключи злонамерени реакции и увеличаваща се поляризация. А в случай че нещо може да се научи сигурно от разпадналите се през историята демокрации, то е, че поляризацията убива.
Именно поради това има аргументи да се тормозим. Не единствено, че американците избраха демагог за президент, само че го направиха във време, в което нормите на демокрацията ни са към този момент отслабени. Но в случай че историята ни учи, че поляризацията убива, то може да ни покаже, че разпадът не е нито неминуем, нито необратим. Извличайки поучения от други демокрации, изпаднали в рецесия, тази книга предлага тактики, които жителите би трябвало и не би трябвало да следват, с цел да защитят демокрацията.
Много американци са разбираемо обезпокоени от това, което се случва. Но отбраната на демокрацията изисква доста повече от боязън или яд. Трябва да сме скромни и смели. Трябва да се поучим от другите страни и да обърнем внимание на предупредителните знаци, да разпознаем подправените сигнали. Трябва да сме наясно със съдбовните неточности, които са разрушили други демокрации. Трябва да обърнем поглед към предишното, с цел да забележим по какъв начин жителите са се организирали, с цел да се оправят с рецесиите на демокрацията, и по какъв начин са преодолели дълбоките разлики, с цел да избегнат разпада. Историята не се повтаря. Но се римува. Обещанието на историята и вярата на тази книга е, че ще успеем да намерим верните рими, преди да е станало прекомерно късно.
Изборният път до разрухата е рисково излъган. В класическия боен прелом, както при Пиночет в Чили, гибелта на демокрацията е директно забележима за всички. Президентският замък гори. Президентът бива погубен, хвърлен в пандиза или пратен в заточение. Действието на Конституцията е прекратено. По пътя на изборите нито едно от тези неща не се случва. Няма танкове по улиците. Конституциите и останалите естествени за демокрацията институции си остават непокътнати. Хората към момента гласоподават. Избраните автократи резервират облика си на демократи, само че унищожават наличието на демокрацията.
Много от желанията на държавното управление да подкопае демокрацията са „ законни ”, в смисъла на това, че са утвърдени от законодателния орган или от съда. Може даже да бъдат показани като опити за възстановяване на демокрацията – за по-ефективна правосъдна система, за битка с корупцията или за изчистване на изборния развой.
Все още съществуват медии, само че те или са купени, или са заплашвани да се самоцензурират. Гражданите не престават да подлагат на критика държавното управление, само че биват изправени пред спомагателни налози или други правосъдни проблеми. Това поражда неразбиране. Хората не схващат незабавно какво се случва. Много не престават да имат вяра, че живеят в народна власт. През 2011 година когато анкета на Latinobarometro пита венецуелците да опишат демократичността на страната си от 1 (никаква демокрация) до 10 (изцяло демократична), 51% от тях правят оценка страната с 8 или повече.
Тъй като няма един-единствен миг – няма прелом или оповестяване на военно състояние, или анулация на конституцията, посредством който режимът да „ прекрачи границата ”, то липсва повода, която да задейства алармите на обществото. Онези, които подлагат на критика злоупотребата с власт на държавното управление, биват подценени, упрекнати, че преувеличават или че лъжат. Разпадът на демокрацията за множеството хора остава незабележим.
Колко уязвима е американската народна власт за тези форми на крах? Основите на демокрацията ни сигурно са по-стабилни от тези на Венецуела, Турция или Унгария. Но какъв брой постоянни?
Отговорът на този въпрос изисква да отвърнем взор от заглавията на вестниците и от изключителните вести, с цел да можем да разтеглим кръгозора си и да се поучим от опита на други демокрации в международната история. Да учим демокрации, които са в рецесия, ще ни помогне по-добре да разберем провокациите, пред които е изправена нашата лична народна власт. Базирайки се на историческия опит на други народи, разработихме тест, с който да можем да определим бъдещите автократи, преди да са завзели властта. Можем да се поучим от грешките на демократическите водачи в предишното, решенията, отворили вратите на бъдещите автократи, както и от методите, по които други демокрации са държали екстремистите отвън властта. Сравнителният метод илюстрира по какъв начин определените автократи в разнообразни елементи на света употребяват изненадващо идентични подходи, с цел да подкопаят демократичните институции. Колкото по-ясни стават тези модели, стъпките по пътя към разпада стават по-доловими и по-лесно предотвратими. Знанието за това по какъв начин жителите на други демокрации сполучливо са се противопоставили на определените автократи или по какъв начин трагично са се провалили е изключително значимо за тези, които през днешния ден се пробват да защитят американската народна власт.
Знаем, че във всички общества понякога се раждат демагози-екстремисти, даже и в здравите демокрации. Съединените щати са имали значително – Хенри Форд, Хюи Лонг, Джоузеф Маккарти, Джордж Уолъс. Основен тест за демокрациите не е дали такива политически фигури се появяват, а дали политическите водачи, изключително политическите партии, се пробват да ги възпрат от печеленето на власт, като ги държат настрани от партийните листи, отхвърлят да ги поддържат и да застанат зад тях, а когато е належащо, даже се сплотяват с общите си съперници в отбрана на демократичните претенденти. Изолирането на екстремистите изисква политически кураж. Но когато страхът, опортюнизмът или неверната преценка накарат партиите да повдигнат екстремистите във всекидневния политически живот, то демокрацията бива застрашена.
Веднъж щом бъдещият автократ се добере до властта, демокрациите са изправени пред втори тест: дали автократът ще отслаби демократическите институции, или ще бъде озаптен от тях? Институциите обаче не са задоволителни, с цел да създадат това сами. Конституциите би трябвало да бъдат защитавани от политическите партии и от жителите, само че и от демократичните правила. Без тези правила записаните в конституцията механизми за надзор стопират да работят като бранители на демокрацията. Институциите се трансформират в политически принадлежности за власт над тези, които остават отвън тях. По този метод определените автократи подкопават демокрацията – като запълват съдилищата с техни избраници и ги „ военизират ” против други неутрални организации, като купуват медиите и частния бранш (или ги сплашват да мълчат) и като пренаписват политическите правила, с цел да настроят играта против съперниците си. Трагичността на парадокса на определения автократ се крие в това, че убийците на демокрацията употребяват личните ѝ институции, с цел да могат постепенно и тихомълком – и даже законно – да я убият.
Америка се провали с първия тест, когато през ноември 2016 година избра за президент човек със съмнителна преданост към демократичните правила. Изненадващата победа на Доналд Тръмп се случи освен поради общественото неодобрение, само че и поради невъзможността на републиканската партия да озапти демагога в личните си редици.
Колко сериозна е опасността през днешния ден? Много наблюдаващи се успокояват с Конституцията, която е била написана точно, с цел да възпре и обезврежда демагози като Тръмп. Системата на Мадисън на съвместен надзор на институциите е издържала към този момент двеста години. Оцеляла е през Гражданската война, Голямата меланхолия, Студената война и Уотъргейт. Би трябвало да оцелее и след Тръмп.
Не сме доста сигурни. В исторически проект системата ни е работила в действителност добре, само че не, или най-малко не напълно, поради конституционната рамка, основана от бащите на нацията. Демокрациите работят най-добре и оцеляват най-дълго, когато конституциите са подкрепени от неписани демократични правила. Две съществени правила са запазили мадисъновата система по способи, които вземаме за даденост: взаимната ни приемливост, т.е. приемането, че две конкурентни партии мислят себе си за законни съперници, и въздържанието – концепцията, че политиците би трябвало да се въздържат от използването на институционалните си пълномощия. Именно тези две правила са били основата на американската народна власт през по-голямата част от ХХ век. Лидерите и на двете съществени партии се одобряват взаимно за законни и устояват на изкушението да употребяват краткотрайния си надзор над институциите, с цел да завоюват колкото се може повече предимство. Нормите на толерантността и въздържанието бяха бранителите на демокрацията ни, съумяха да предотвратят партийните битки до гибел, които унищожиха демокрациите на други места по света, в това число в Европа през 20-те и Южна Америка през 60-те и 70-те години на ХХ век.
Днес обаче тези отбрани са отслабени. Ерозията на демократичните ни правила стартира през 80-те и 90-те години и се ускори след 2000-а. Когато Барак Обама стана президент, доста републиканци показаха подозрение в легитимността на съперника си и се отхвърлиха от всевъзможен самоконтрол, с цел да преследват тактиката си на победа непременно. Доналд Тръмп може и да е забързал този развой, само че не той го аргументи. Предизвикателствата пред американската народна власт са доста по-сериозни. Отслабването на демократичните правила е учредено на последна поляризация на партиите, която не е в разликите в политиките, а се намира в екзистенциалния спор сред раса и просвета. Усилията на Америка да реализира тъждество сред расите, до момента в който обществото става все по-разнообразно, отключи злонамерени реакции и увеличаваща се поляризация. А в случай че нещо може да се научи сигурно от разпадналите се през историята демокрации, то е, че поляризацията убива.
Именно поради това има аргументи да се тормозим. Не единствено, че американците избраха демагог за президент, само че го направиха във време, в което нормите на демокрацията ни са към този момент отслабени. Но в случай че историята ни учи, че поляризацията убива, то може да ни покаже, че разпадът не е нито неминуем, нито необратим. Извличайки поучения от други демокрации, изпаднали в рецесия, тази книга предлага тактики, които жителите би трябвало и не би трябвало да следват, с цел да защитят демокрацията.
Много американци са разбираемо обезпокоени от това, което се случва. Но отбраната на демокрацията изисква доста повече от боязън или яд. Трябва да сме скромни и смели. Трябва да се поучим от другите страни и да обърнем внимание на предупредителните знаци, да разпознаем подправените сигнали. Трябва да сме наясно със съдбовните неточности, които са разрушили други демокрации. Трябва да обърнем поглед към предишното, с цел да забележим по какъв начин жителите са се организирали, с цел да се оправят с рецесиите на демокрацията, и по какъв начин са преодолели дълбоките разлики, с цел да избегнат разпада. Историята не се повтаря. Но се римува. Обещанието на историята и вярата на тази книга е, че ще успеем да намерим верните рими, преди да е станало прекомерно късно.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ