10 от най-големите неистини в историята на човечеството
1 април, прочут като Деня на шегата или лъжата, се чества по целия свят, само че е мъчно да се наблюдава по кое време и по какъв начин тъкмо е зародил. Едно от публикуваните схващания е, че Денят на шегата идва от античния Рим и времената, когато неговото население е било формирано най-вече от мъже. Римляните канели сабинянките в града, с цел да празнуват дружно празника на господ Нептун и си правели смешка с тях.
С влизането си в Рим дамите се озовавали лице в лице с бойци, които се престрували, че ще откраднат дъщерите им. Според легендата това се случвало при започване на април. Друго известно пояснение за произхода на празника идва от Франция и се счита, че то е най-близко до началото на честванията на Деня на шегата.
През 16-век във Франция чествали Нова година от 25 март до 1 април. За начало на новата година била призната точно тази дата. По време на ръководството на Шарл IX обаче бил въведен грегорианският календар и новогодишният празник бил преместен на 1 януари. Поради неналичието на бързи средства за връзка в тези времена, новините се разпространявали постепенно.
След промяната на празничната дата доста хора не желали да одобряват смяната, до момента в който други не запомнили за нея, и траяли да честват на 1 април. Инатчиите и забраванковците били наречени „ глупци “ и хората почнали да си вършат смешки за тяхна сметка – като да вземем за пример да ги канят на несъществуващи празненства. Жертвите на тези подбиви си спечелили прякора „ априлска риба “, защото младите риби са наивни и елементарно се хващат на въдицата.
Като цяло няма нищо неприятно в безобидните смешки и лъжите, изказани за развлечение. Лошо е обаче, когато хуморът навлезе в историята и на правилото „ една неистина, повторена 100 пъти, се трансформира в истина “, той стане част от дебелите книги и научните конференции. И в случай че това ви се коства невероятно, през днешния ден ви представяме някои от най-разпространените исторически заблуди.
Къде се крие коренът им, по какъв начин са придобили сходни колосални размери и можем ли да ги назовем неистини е мъчно да се дефинира, само че сигурно това, че са надалеч от истината, е безспорен факт. Ето 10 от най-големите лъжи в историята на човечеството.
1. Троянският кон
Според познатата история троянецът Парис взема със себе си Елена, брачната половинка на спартанския крал и това става мотив за война. Тя бушувала 10 години и троянците считали, че към този момент са победили гърците, само че те имали един финален коз. Хрумнала им гениалната концепция да построят голям дървен кон, в който да се скрият бойци. След това се отдръпнали и оставили единствено огромният кон пред портите на Троя, като предложение за мир.
Троянците несъмнено, без доста да му мислят, приели неповторимия подарък и го вкарали в града. Още същата нощ гърците отворили скритата врата в коня и плячкосали Троя, избивайки спящите бойци. Това е една от най-големите заблуди в историята. Омир загатва за това в „ Илиада “, а Вергилий на собствен ред екстраполира историята в „ Енеида “.
За съществуването на Троя има доказателства, което удостоверява някои от разказите на Омир, само че историците не престават да спорят по въпроса до какъв брой точни са детайлите. Според историкът Майкъл Уд, троянският кон в действителност е бил таран във формата на кон, с който гърците са проникнали в града. Във всеки случай историята е придобила голяма известност и служи като урок да не одобряваме дарове от враговете си.
2. Великият измамник Хан Ван Меегерен
Хан Ван Меегерен бил художник, който се считал за подценен и решил, че може да подмами специалистите да признаят гения му. В началото на 20 век, учени се пробвали да схванат дали Вермеер е нарисувал серия от картини, описващи подиуми от Библията. Ван Меегерен единствено това и чакал – употребявал опцията да фалшифицира „ Исус в Емаус “.
Внимателен към детайлите, Меегерен състарил картината, с цел да наподобява достоверна. Целта му била да накара критиците да повярват, че Вермеер в реалност е рисувал тези картини. Получило се – картината минала тестването и била оповестена за достоверна, а Меегерен траял да прави и продава още имитации на Вермеер. Алчността победила и по този начин вместо да натрие носовете на специалистите, той траял активността си през 30-те и 40-те години.
Големият измамник обаче позволил една огромна неточност. Той продал една от картините си на бележит член на нацистката партия в Германия. След войната съдружниците го сметнали за конспиратор и изменник, тъй като продал „ национална драгоценност “ на врага. По едно забавно стичане на събитията Меегерен трябвало да рисува, с цел да завоюва свободата си. Трябвало да потвърди, че картината не е оригинал и надлежно не е национално богатство. За задачата нарисувал още едно копие в наличието на управляващите. В последна сметка се отървал единствено с едногодишна присъда, само че умира от инфаркт два месеца след процеса си.
3. Бърни Мадоф и неговата Понци скица
Когато Мадоф признал, че неговата капиталова компания е просто една огромна неистина, това било много едва казано. През 2008 година той признава, че е откраднал близо 50 милиарда $ от вложители, които му доверили спестяванията си.
Финансистът употребявал известната скица на Понци, с цел да натрупа милиони в продължение на 10 години. Класическият номер е кръстен на небезизвестният Чарлз Понци, който работил при започване на 20 век. Ето и по какъв начин става: измамникът дава обещание на вложителите огромна възвращаемост, само че вместо в действителност да влага парите им, той ги взема за себе си и употребява част от парите на новите вложители, с цел да заплати на старите.
Мадоф не е първият, който се сеща за това, само че сигурно е най-големият лъжец, употребявал схемата. Той прибира рекордна сума пари и също по този начин поддържа схемата рекордно дълго време. Обикновено Понци схемите се срутват бързо, тъй като е нужно непрекъснато да се намират нови вложители. Новината за измамата идва като потрес за обществото, тъй като Бърни бил процъфтяващ и почитан специалист във финансовите среди.
4. Ана Андерсън, наричана още Анастасия
В разгара на съветската гражданска война, царското семейство било спънка за болшевиките. През 1918 година те изклали цялото семейство Романови – цар Николай II, неговата брачна половинка, наследник и четирите му дъщери. По този метод желали да са сигурни, че нямало легален правоприемник, който след време да се обърне към обществото за поддръжка.
Скоро почнали да се носят клюки, че не всички от фамилията са били убити. От всички претендиращи да са от кралското семейство, Ана Андерсън е най-известният случай. През 1920 година Андерсън е призната в болница след опит за самоубийство и споделила, че е принцеса Анастасия – най-малката щерка. Тя изпъквала от останалите кандидати, тъй като доста приличала на същинската щерка, а и имала изненадващо положителни знания за съветското семейство и техния живот.
Макар някои от околните до фамилията да имат вяра на Андерсън, множеството я считат за измамница. През 1927 година някогашен съквартирант на самозванката оповестил, че същинското ѝ име е Франциска Шанцковска – полска работничка. Това обаче не ѝ пречи да придобие международна популярност и да се опита да се облагодетелства от „ потеклото “ си. В последна сметка губи правосъдната борба, която продължава десетилетия, само че оставя вярна на историята си чак до гибелта си през 1984 година През 2007 година са открити останалите две тела и ДНК тест удостоверява, че едното е точно на Анастасия.
5. Тайтъс Оутс и заговорът за убийството на Чарлз II
Още преди този скрит план, Тайтъс Оутс към този момент бил умел измамник и лъжец. Той бил изпъден от най-престижните учебни заведения в Англия, както и от армията. Оутс даже бил наказан за клетвопрестъпничество, само че избягал от управляващите. Неговата най-голяма неистина обаче едвам в този момент предстояла.
Отгледан като протестант от анабаптистки просветител, той бил признат в Кеймбридж, само че заради неприятни поведение бил изключен и почнал да движи в католически кръгове, като даже излъгал, че сменя вярата си. С поддръжката на непосредствен другар анти католик, Оутс се внедрил при враговете като влезнал в католическо учебно заведение. Всъщност бил даже в две такива учебни заведения, само че и от двете бил изключен.
Това обаче не било от голяма важност, тъй като той към този момент бил събрал задоволително вътрешна информация и имена, с цел да нанесе удара си. През 1678 година Оутс съчинява, а по-късно се преструва, че разкрива скрит план, в който езуити възнамерявали да убият крал Чарлз II. Идеята била, че те желали да сложат на мястото му неговия католически брат Джеймс. Резултатът бил три години суматоха, която подхранвала антикатолическите придвижвания, а 35 души били екзекутирани. След гибелта на Чарлз през 1685 година, на трона седнал Джеймс, който изправил Оутс пред правораздаването. Измамникът бил наказан и хвърлен в пандиза. Там обаче прекарал единствено няколко години до началото на Славната гражданска война в Англия. Той бил освободен и даже получил пенсия.
6. Примитивният човек
Скелетът на първичен човек, открит през 1912 година в Пилтдаун, Англия, евентуално е най-голямата научна машинация в историята. Формата на черепа му била друга от до момента откритите и двамата, които разпространявали находката, Чарлз Доусън и Артър Удуард бързо оповестили, че това е „ изчезналата връзка “ сред маймуната и индивидът.
Из научните среди се поражда подозрение и няколко палеонтолога и антрополога афишират находката за подправена. Въпреки това тя е считана за значимо историческо изобретение до 1953 година, когато екип от учени най-сетне потвърждават, че е фалшификат от кости на човек, орангутан и шимпанзе и зъби, състарени с киселина.
7. Аферата Драйфус
Също като при конспирацията на Оутс, в основата на този скандал е една неистина, която оказва трагично въздействие върху националната политика. Алфред Драйфус бил френски офицер в края на 19-ти век, когато е упрекнат в държавна измяна за това, че е продавал военни секрети на германците.
След необятно отразяваният му развой, управляващите го осъждат на пожизнен затвор на Дяволския остров във Френска Гвиана. След време обаче се появили подозрения, че уличаващите го писма са подправени, а същинският нарушител е майор Естерхази. Французите отхвърлили тези изказвания, а писателят Емил Зола обвинил армията, че покрива грешката си. Разярил се скандал сред поддръжници на Драйфус, които упорствали казусът да се преразгледа, и тези, които били уверени във виновността му.
Спорът сред двете страни не бил толкоз за невинността на Драйфус, колкото кардинален. В последна сметка след 12 дълги години за Драйфус се появила светлина в тунела. Майор Хуберт Джоузеф Хенри признава, че е подправил основни доказателства и прави самоубийство, а новоизбраният кабинет преразглежда случая. Драйфус още веднъж е открит за отговорен, само че малко по-късно е опрощение от президента. Няколко години по-късно апелативният цивилен съд го афишира за почтен и Драфус получава безупречно военно досие, като даже се бие с почести през Първата международна война.
8. Аферата на Клинтън и Люински
През януари 1998 година журналистът Мат Дръдж разкрива сензационна история, която се оказва вярна. Президентът на Съединени американски щати Бил Клинтън е имал спекулация със стажантката от Белия дом Моника Люински. Подозренията нарастват, само че Клинтън отхвърля обвиняванията.
Освен всичко друго, в съда на въпроса за аферата си, президентът лъже, което се санкционира от закона. Всичко стартира с Пола Джоунс, която съди Клинтън за полов тормоз. За да потвърдят склонността му към сходни дейности, юристите почнали да ровят в аферите на президента. Натъкнали се на Линда Трип, някогашна секретарка от Белия дом и другарка на Люински.
Трип имала записи на телефонни диалози, в които приятелката ѝ приказва за връзката си с Клинтън. Адвокатите го притиснали със характерни въпроси, принуждавайки го или да признае, или да излъже под клетва. По време на придобилия към този момент огромна известност скандал, самостоятелният прокурор Кенет Стар проверява случая и в последна сметка Клинтън признава. Въз основа на неговия отчет Камарата на представителите подлага президента на импийчмънт за лъжесвидетелствуване и възпрепятстване на правораздаването. Въпреки абсурда Клинтън резервира висок рейтинг измежду американското общество, а Сенатът го освобождава от обвиняванията.
9. Уотъргейт
Две десетилетия преди абсурда с Клинтън, различен американски президент се забърква в мрежа от неистини, които оказват гибелен резултат върху цялата страна. Лятото преди Ричард Никсън да получи втори президентски мандат, петима мъже са хванати да проникват в щабквартирата на Демократическата партия в хотел Уотъргейт.
В идващите няколко години излиза наяве, че доближени на Никсън са дали инструкции на взломаджиите да слагат подслушвателни устройства на телефоните. Остава въпросът дали Никсън е бил наясно с цялата работа или самият той е наредил интервенцията. В отговор на обвиняванията против него Никсън отхвърля да е знаел и афишира „ Не съм шарлатанин “. Става ясно, че има записи на диалози от Белия дом, в които се разисква въпроса и проверяващият комитет ги поисква.
Никсън отхвърля да ги съобщи, само че Върховният съд подрежда записите да бъдат предоставени. Това било задоволително Никсън да бъде компрометиран, че прикрива абсурда. От записите излиза наяве, че той явно е знаел повече, в сравнение с е твърдял. Правната комисия на Конгреса стартира импийчмънт, само че Никсън се предава и напуща поста си като президент на Съединени американски щати. Скандалът оставя дълготраен белег върху американската политика и оказва помощ на Джими Картър, който сяда на президентския стол няколко години по-късно.
10. Нацистката агитация
Когато през 30-те години на предишния век в Германия се заражда нацизмът, антисемитизмът не бил нищо ново. Евреите били преследвани и упреквани доста преди този момент. Въпреки че нацистите не престават тези вековни неистини, този път те имат най-унищожителния резултат. За първи път антисемитизмът е оголен в необятна национална политика известна като „ Финалното решение “, която цели да заличи евреите от лицето на Земята.
За да реализира това, Адолф Хитлер и неговият министър на пропагандата Йозеф Гьобелс, стартират огромна акция, целяща да убеди немския народ, че евреите са техни врагове. Контролирайки пресата, те популяризират неистини, обвинявайки евреите за всички проблеми на Германия, в това число и за загубата през Първата международна война. Използвайки евреите като изкупителна жертва, Хитлер оркестрира „ Голямата неистина “. И отново се връщаме първоначално и теорията, че без значение какъв брой огромна е една неистина, в случай че тя се повтаря непрекъснато, хората стартират да ѝ имат вяра. Понеже една такава огромна неистина е малко евентуална, хората я одобряват доста елементарно. Резултатът – милиони убити.
